Кой е Авитохол? Ново разчитане.

„Именникът на българските владетели“ е самобитен документ, който е по-стар с повече от век и половина от „Страсбургска клетва“ от 842 г.  (Serment de Strasbourg) на Карл ІІ Плешиви и Людовик ІІ Немски, която е най-старият паметник на старофренски.

Именникът на българските владетели е съхранен в три преписа. Два от тях открива руският учен А.Н.Попов и те са поместени в т. І на неговия труд „Обзор хронографов русской редакций“ (Москва, 1866): това са Московска и Погодинска версии на паметника. 

Текста съдържа списъка на българските владетели от 145 г. до 766 г.

Откритите от Попов версии са всъщност преписи на занесените през Х в. в Русия български преводни хроники, които там са били оформени през ХV в. в общ свод, под името „Летописец елински и римски“. „Уваровият препис“ е най-стар, той е от ХV в., а Московския и Погодинския преписи са от ХVІ в. 

Съставители на книжнината през Х в. в България са били учени от обкръжението на цар Симеон, които участват през първата половина на Х в. в подготовката на обширен сборник с преведени от гръцки текстове, начело с вехтозаветните книги на царете, хрониките на Йоан Малала и  Георги Амартол, а така също „Александрията“ и др. Този сборник попада в Русия, заедно с други сборници от времето на Симеон.

Текстът на „Именникът на българските владетели“ е намерен от Попов като вставка, която се намира непосредствено след  превода на ІV книга на Царете, от Старозаветната библия, и превода на Георги Амартол.

Списъкът с българските владетели  е без надслов, не е бил наименован. Едва през 1870 г. е именуван от хърватския историк Франьо Рачки „Именник на първите български князе“ (Rad Jugoslovenske Akademie, 11/1870). В българската историческа наука пък е известен като „Именник на българските ханове“, заради погрешната туранска теория.

Началото на българският Именник на владетелите е поставено в края на VІІ в., то е правено по времето на Исперих (Аспарух), което става видно от изречението, че писача е съвременник на преминаването на Аспарух на юг от Дунав: „И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.“

Списъкът започва така: „Авитохол (жнтъ) живя триста години, родът му е Дуло, а времето му дилом твирем.“

Първоначално текста е написан на древният български език с гръцки букви, след това е преведен на старобългарски. При този превод, който е направен към Х в., думите в Именникът са написани слято, което очевидно е подлъгало още от самото начало на разчитане учените, че „Авитохол“ в текста е една дума.

       В хрониката от ІХ в. на Теофан е съхранена българската дума за мястото, където живее кан Крум. Тя е „ол” (αυλήν). Което ще рече, че ако тази дума „ол/хол“ съществува в началото на Именникът, то думата „Авитохол“ трябва да бъде разделена на две - „Авито“ и „хол“ (αυλήν). Превода на думата „Авито//хол“ е „жилищата“ (местоживелищата) на „Авито“, който е от „рода Дуло“. Тоест, глагола „жнтъ“ е превод на „хол“ (αυλήν), ето защо е трябвало да отпадне, а не да бъде прилепен към името на Авито.

Кой е този Авито? 

Той историческа личност ли е или легендарна? 

За него е използван при превода, както стана ясно, глагол „жнтъ“ (от „жнтн“), който ни съобщава, че Авитохол е „живял“ 300 години. Така е и при Ирник, който „живял“ 150 години. 

Тоест, при Авитохол и Ирник имаме глагола „жнтъ“, но при Коуртъ (Кубрат) не е така, там е глагола „държа“ (= управлява, оттук и бълг. дума „държава“) и това не е случайно.

Времето на Авито от 300 лунни години съответства на 291//290 слънчеви години. Това е един цял период на българската история от 145 г. от н.е., т.е. от ІІ в. от н.е. до 435 слънчева година, т.е. началото на V в. от н.е.

Ако името на „Авито“ е писано на гръцки, което основателно се предполага от почти всички изследователи на "Именникът", тогава неговото име на латински ще е „Ауито“. 

В началото на ІІ в. от н. е. римският историк Ариан написва един трактат, известен като „Перипл на Ариан”, който той посвещава и подарява на император Адриан (117 - 138 г. от н. е.). През 1987 г. М. В. Агбунов анализира в книгата си „Античная лоция Черного море” познатото анонимно средновековно произведение, известно като „Перипл на Черно море” (Евксинския понт). Дотогава в историческата наука се смяташе, че това произведение е на анонимен византийски географ, т. е. писано е след ІV в. от н. е. Но Агбунов доказва, че т. нар. „Перипл на Черно море” не е на византийски автор, а е на Ариан от ІІ в. Последният подарява кратка редакция на своя труд на император Адриан, а „Анонимният Перипл на Черно море” е всъщност разширена редакция на същото произведение. „Този текст действително е бил по-късно (т. е. след ІV в. от н. е. - б. м.) в ръцете на византийски географ, но той само е променил стадиите в мили, понеже в негово време не са се ползвали вече стадии, и е превел някои съвременни нему названия. Следователно, ръкописите известни като Перипл на Ариан и Перипл на Анонимен автор, не са две различни произведения, а кратка и разширена редакция на едно и също произведение - Перипл на Ариан”. (Античная лоция Черного море, М., 1987,с.12, с.13).

Тоест, още преди 138 г. от н.е. Ариан, който е писал на гръцки, посочва на север от Кавказ и на изток от река Танаис (Дон) съществуването на страна „Евдоусия” (на лат. Еудоусия). Тук очевидно „оусия“ е гръцката дума за "същност", използвана и за "еднородност".

Географът от ІІ в. от н.е. Птолемей също дава сведение за някакви „Адон (Udon) /Алаидон (Olondae)“ по тези места. 

„Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.”

И така, -Авито, -Евдо и -Аудон са имена изключително близки до хунският народ „улдин“ (ултинзури) и до името на чичото на Атила, който както уточнихме на друго място, е именно известният от хрониките в началото на V в. пълководец Улдин.

letopisec.blog.bg/history/2014/10/08/chichoto-na-atila-i-dinastichnoto-ime-dulo.1303177

 

Волжко-българските исторически легенди от ХІІІ в. „Барадж тарих” са ни оставили много оскъдни данни за Атила, но там срещаме все пак сведението, че  Атила от рода Дуло също имал „прозвище Аудан”.

В нашият Именник, времето на „Авито“ свършва през 435 слънчева година. Но през същата 434-та или 435 г. умира чичото на Бледа и Атила?

 

Ще рече, авторът на Именникът под името „Авито//хол“ е включил периода от началото на българската държава до 435 г., когато умира Улдин (Авито, Ауито). 

 



        При това началото на тази държава е даже преди 145 г., след като преди 138 г. Ариан знае за страна „Евдо//усия“, така както и Птолемей през ІІ в. знае за „Адон (Udon)//Алаидон (Olondae)“, които са на територията на запад от Волга (Ра) и на север от Кавказка Албания.

Защо е посочена 145 г. като начало на първата българска държава?

Защото са изчислени 300 лунни години, т.е. 25 цикъла по 12 от смъртта на чичото на Атила Улдин през 435 г. (или 434, в зависимост кой месец е начало на следващата година).

За Епохата на Ирник, която следва след Авитохол, са дадени в Именникът 150 лунни години (146 слънчеви), т.е. от 435 г. до 581 г.

 Епохата на Ирник (435-581) включва: чичо му Бледа, баща му Атила, брат му Елак, брат му Денцик, самият Ирник и свършва с последното упоменаване на утигурски владетел към 581 г.

Защо 581 г. е определена като година на окончателното падане на държавата на хуно-българите под каганатските тюрки на Истеми, за които знаем, че нападат Предкавказието и Приазовието малко преди 568 г.?

В историческият труд на Менандър от VІ в. се говори за времето от 565 г. до 582  г. По времето на Тиберий (578-582) при тюрките в Предкавказието е изпратено византийско посолство, начело с Валентин. Посланикът тръгнал по море от Константинопол до гр. Синоп на южното Черно море, оттам преплувал на север до гр. Херсон, минал пеш през „планината Таврики” (Менандър), а след това „на коне през равнината, в която имало много блата” (около Азовско море) и влязъл в „страната Аккаги” (Абхазия). Оттук отишъл направо при военния лагер на тюркския наместник Турксанф.

По това време, пише Менандър, утигурите имали собствен управник на име Анагей.

Това е последното сведение в гръцки  източник на управник утигур (независимо, че вече е бил васал на тюрките), което ще рече, че списващият „Именникът“ от краят  на VІІ в. не само е получавал сведения от българи, за да ги напише на гръцки, но и сам е бил достатъчно добре образован в гръцките извори, особено в труда на Менандър от VІ в.