Как една легенда дава отговор за произхода на българите.

"Има няколко древни български празници, свързани с древната легенда за Сак и Сок. Според този мит, злите духове решили да унищожат човешката раса и за тази цел издигнали висока стена, която отделяла Слънцето от Земята. На Земята се възцарили студ и мрак, всичко живо загинало.

Тогава на помощ се притекъл алпът Мардукан - Карга. Заедно със синовете си Сок и Сак той се отправил към стената, за да я унищожи. Понеже щели да летят близо до слънцето и то щяло да ги изгори, Мардукан - Карга изпратил синовете си за мед, който щял да ги предпази от изгарянията.Сок и Сак обаче се уплашили, литнали в ивицата на нощта и не се върнали при баща си.Без да чака синовете си, Мардукан- Карга сам счупил стената, но с това той излязъл под парещите лъчи на слънцето. Неговите горящи пера паднали на земята и се превърнали в черни (врани) коне.

Затова, че пожертвал себе си, за да могат хората да имат светлина и топлина, бог Тангра пожалил живота на Мардукан - Карга. Оттогава всяка пролет той се връща при хората под образа на врана. За измяната на Сак и Сок към баща им, тяхната майка и покровителката на семейното щастие Чакчак, ги проклела. С  времето двамата братя осъзнали вината си и искали да се извинят на майка си, но не успели да преминат границата между деня и нощта и завинаги останали в тъмното."

http://history.rodenkrai.com/new/legendi/legendata_za_mardukan_i_sinovete_mu_sak_i_sok.html

Основното в тази волжко-българска легенда е скриването на слънцето като апокалиптично действие и разрушаване на преградата („стената“), която го крие.
 

          Това ядро на легендата повтаря хуритския мит за бог Кумарби и създадената от него скала Уликуми, която скрива слънцето и се опитва да разруши вселенския ред.

                 Kumarbi l'ancien (Sumer vers 3.200 avant J.C.)

         Всъщност, произходът на архетипа на легендата за Сок и Сак е хуритски, този мит е отюречен (бог Тангра) при волжките българи и това е разбираемо.

В хуритската митология Кумарби, за да се отърве от своя син-наследник на божествения трон Тешуб, решава да създаде камъка-скала Уликуми, чието име в превод е „разрушителят на Куми”. Синът-камък скрива слънцето.

Ние виждаме във волжко-българската легенда, че е съхранено името на асирийския бог Мардук, който е аналог на хуритския Кумарби, посредством  приписваните му основни  епитети като "владетел на боговете" и "баща на боговете". Тоест, няма съмнение, че произхода на ядрото на волжко-българската легенда е от региона на Анатолия и Месопотамия.

 Бог Мардук

Волжките българи са наследници на българите във Велика България на Кубрат, които не последват Аспарух към долни Дунав и които от 669 г. до 969 г. са поданици на Хазарския каганат. По това време волжките българи губят езика си и се отюречват, нещо видно и от нашата легенда, където на древния бог Мардук му е прикачен тотем Карга/Гарга, а и спомена за величието му е сведено до редови алп/дух.

С други думи, пред нас стои въпросът кой е пренесъл сред волжките българи древната легенда за Кумарби и скалата скриваща слънцето, оше повече, че името на „Кумарби“ под формата „Камир Аби“ присъства сред съхранените исторически книги на волжките българи.

През 1959 г. в Мадрид бе открит ръкопис от ХІІ в. на андалузкия историк ал-Гарнати, в който ал–Гарнати твърди, че при посещението си през ХІІ в. във Волжка България, е чел българска историческа книга и упоменава, че нейното заглавие е: „История на България” (Абу Хамид ал-Гарнати. Ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб: „Това прочетох в История на Булгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джууейни...”).

http://letopisec.blog.bg/history/2013/09/14/voljki-bylgarin-e-bil-syuchenik-na-al-gazali.1148421

В компилативния сборник „Джагфар тарих“, който е съхранил много от древните волжко-български летописи от ХІІІ в., четем: „Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто” (Бахши Иман, Джагфар тарихи., С., 2005, с. 17).

http://letopisec.blog.bg/history/2012/07/25/kimeriiski-legendi-sred-voljkite-bylgari.982651

Летописът свързва „Камир-Аби“ (Кумарби) с кимерийците, които били клон на синдийците.

        Ето и най-древната легенда за произхода на българите при волжките българи: „Началото на нашите начала е в племената синд и имен” (пак там, с. 14).

И така, излиза, че според волжко-българските легенди, синд, т.е. синдо-меотите, стават кимерийци. С други думи, произходът на легендата за скалата/стената, която скрива слънцето, независимо от вторичните тотемни тюркски наслагвания, е хуритско-анатолийски и посредник за усвояването на тази легенда сред българите, са кимерийците, т.е. протобългарите.

       

Кимерийската история в земите на хурито-урартите след 714 г. пр.н.е., е добре засвидетелствувана от асирийските клинописи, които описват през първата половина на VІІ в. пр.н.е., когато скити на юг от Кавказ няма, кимерийците като военен хегемон на Предна Азия и Анатолия. Вероятно и основната тамга на българите е заета като протообраз от урартски печат, т.е. протообраз на IYI, е всъщност бичата глава, изобразена на урартски печат.