"Уличите" не са славяни. Българска държава на Днепър през Х в.

През Х в. печенегите са на изток от Киевска Рус, а на запад в Панония са маджарите. 

 

Според арабоезичните историци от Х в., на юг от Киевска Рус, между печенеги и маджари, се е намирала българска държава с името „Аскал“, изписвана от арабоезичните автори също като „Ишкил“ и „Есгел“…

Трите вида българи на арабоезичните историци:

 „Худад ал-алам”- B.hdula / Ishkil (?) / B.lkar

 Ибн Рушдъ - B.rsula / Isghil (?) / B.lkar

 Гардизи - B.rsula / Iskil (?)  / B.lkar

Наименованието на тази държава влиза в употреба в арабоезичната историография след 922 година, когато е халифатското посолство на Ибн Фадлан в гр. Болгар на реките Волга и Кама.

В своите „Записки” (Рисала) Ибн Фадлан пише, че владетеля на гр. Болгар е „малик” (цар) на „ас-сакалиба” (ас-к.л.). След това Фадлан обяснява, че княза на Аскал е подчинен на Алмъс, владетеля на гр. Болгар.

    Фактът, че Ибн Фадлан посочва двама владетели, би трябвало отдавна да насочи изследователите на този щекотлив въпрос в историческата наукакъм предположението, че техните правомощия не са на една и съща територия.

В противен случай не биха били двама. Фадлан не бива да бъде подценяван, той е грамотен мъж и много добре е знаел, че владетеля на гр. Болгар е „балтавар” (васал), спрямо Хазария, в чиито земи е този град.Спрямо земята на Аскал обаче, която на запад граничи с Маджария (Унгария е в Панония), а на изток с печенегите, за Алмъс може да бъде казано, че е „малик” (цар) в княжество, където по-голямата част от населението очевидно са „славяни“ (ас-сакалиба).

Ето защо, според Ибн Фадлан, владетеля на гр. Болгар е и „малик на ас-сакалиба”.

От арабоезичният историк Ибн Рушдъ (Х век) научаваме къде са териториите на тази българска държава Есгел/Исгел:

„Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.” Гардизи и Бакри компилират свободно от Ибн Рушдъ.

Самият Фадлан пише: „Друга група била с царя на някакво племе, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя на Болгар)”.

Тоест, това княжество между печенеги и маджари е подчинено на Волжка България, независимо, че по-голямата част от поданиците са явно славяни (ас-сакалиба). Поданиците на това българско княжество не са били мюсюлмани.

Фадлан:  „Другая группа была с царем из некоего племени, которого называли царь Аскал. Он (Аскал) был в повиновении у него (царя Булгара), но только он (Аскал) еще не принял ислама. Итак, когда он (царь Булгара) послал к ним это послание, то они побоялись его намерения и поехали все в целом вместе с ним (царем Аскалом) к реке Джавашир.”

Както знаем формата „ас-сакалиба“ е дискусионна, понеже арабоезичните автори под нея разбират в тесен смисъл „славяни“, а в широк смисъл „северни хора“. Мен в случая не ме интересува какво точно са „ас-сакалиба“, а дали е възможно „ас-сакалиба“ да получат по някакъв начин формата „Аскал“, която по-късно, при различни арабоезични компилатори има и вид „Ишгел“, Есегел“?

Консултирах се с арабиста проф. Чуков, който даде следния отговор: Vladimir Chukov: „Да, разбира се, че могат. Става въпрос за различни граматични форми на корена „с.к.л.““.

През Х в. за това княжество, което имало „4 дни път“ между печенеги и маджари, пише и византийския василевс и историк Константин Багрянородни.

В своя трактат „За устройство на империята” Багрянородни надлежно описва териториите на симпатичните му печенеги, в които вижда евентуални мощни съюзници. Той пише (гл.37), че на запад страната  Пачаникия е на един ден път разстояние от Киевска Рус, на четири дни от Унгария и на половин ден от балканската държава България.

Императорът-писател уточнява, че на територията от четирите дни път между Пачаникия и Унгария живеят „ултин, древляни и лензити”...

Последните два народа са славянски, а може би и антски... ”Древляни” (горци) и „поляни” (от lend, лензити). Но кои са ултин?

Това със сигурност не са славяни, независимо, че Нестор в „Повест временых лет“ се опитва да изкара „уличите“ славяни.

„Ултин“ са хунския народ „Ултинзури“, за който византийският летописец от VІ в. Агатий Миринейски пише, че „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и на живеещите по това време римляни.”

Йордан през 551 г. дава сведение, че към 460 г. Денцик, вторият син на Атила, командва „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”.

Хуно-българите „ултин“ са първи в списъка…