Според волжко-българските легенди, съхранени в
компилацията от ХІІІ в. „Барадж тарих“, произходът на хоните е от Боян.
Боян в легендите е представен като прародител, но е
възможно това име и да не е патроним, а нещо друго.
Боян е и самоназванието на държавата, която на акадски е
изписвана в клинописите и в Библията като „Урарту“. Биайн (Биайнили, Биайнид),
е всъщност самоназванието на Урарту, както стана ясно при разчитането на
урартските клинописни надписи. Урартийците наричат царството си Биайн (оттук е
произхода и на българската дума „Баян“), откъдето идва и арменския топоним „Ван“
(Վան).
Арменският историк
от VІ в. Мовсес Хоренаци дава стари сведения на сироезичния историк от ІІІ в.
Мар Абас Катина за българи и техни поселища в земите на древно Урарту, северно
от ез. Ван.
Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/
се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали
Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вхндур
на Вунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища
там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”...
Арменския историк от V в. Елише в своята книга за
пълководеца Вардан Мамиконян и неговата „арменска война”, посочва (между
другото) и списък с имена на арменските християнски епископи, митрополиите и
селищата, откъдето произхождат. Пасажът е в края на летописът му. Между останалите
са посочени и следните:
„Левонд, йерей от Вананд, е от селището Иджеванк”.
„Аршен, йерей от Багреванд, е от селището Елеген”.
Нас ни интересуват имената на селищата. Оказва се, че
Мовсес Хоренаци е дал правдиво етнографско сведение, че „и досега” (т.е. през втората половина на V век и през VІ век) има
селища, чиито имена са ни познати от хунската история.
А името „Елеген” ни е познато като „Елак”. Към 448 г.
така се казва, според Приск Панийски, първородният син на Атила.
Името „Иджеванк” ни е познато като „Иджик”, любимият син
на легендарният патроним Боян (=Бунд), от който, според волжко-българската
легенда в летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих”, произхождат хоните (кавказките
хуни).
През 1993 г. проф. Асколд Иванчик, на основата на нов,
критичен прочит на асирийските клинописи посочи, че кимерийците са обитавали
земята, където днес е „Северна Армения и
Южна Грузия.“ И от тук нападат през 714 г. пр.н.е. Урарту.
От VІІІ в. пр.н.е. до VІ в. пр. н.е. кимерийците са
военен хегемон в региона на Предна Азия, Месопотамия и Анатолия. Военните им
набези стигат до Лидия и Йония на запад в Мала Азия.
Дали пък не е възможно самите урарти да са нарекли
кимерийците с името „хуни“? За целта бе необходимо да се обърна към античната
история на Урарту (=Бийан, Бунд) и да потърся в асирийските и урартските
клинописи отговор.
Думата "хини (ли)" в урартския език има две
значения: едното е "син", в смисъл урартския цар около 780 г. пр.н.е.
Аргишти І е син (= хини-ли) на Менуа, предишния цар. Но самият Аргишти създава
на левият бряг на река Аракс крепостта "Аргиштихинили". Тeзи "хини-ли",
които живеят в тази огромна крепост-град, какви са му на Аргишти? Явно не са му
всичките деца, нали? Тоест, думата „хини“ („ли“ е афикс) е имала още едно
значение, освен „син“ и то е било „поданик,
зависим, подчинен“.
Към 643 г. или 639 г. пр.н.е. урартския цар Сардури ІІІ,
предвид на военната си слабост, доброволно признава върховенството на Асирия и
се именува "син" на асирийският цар. Тоест, видно е, че думата
"син" (хини-ли) в урартският език, освен семейно значение, е имала и
значение близко до горепосочените, в случая "зависим, подчинен". Все пак, Сардури ІІІ, след като се именува
"син" на царя на Асирия, демонстрира външно-политическа зависимост.
Живеещите в града на Аргишти І, т.е. в Аргиштихинили, са
в същата зависимост (хини-ли) към създателя на града.
И
така, преносното значението на думата „хуни“ в урартски е „зависими, подчинени“. „Барадж тарих“ пише, че произхода на хоните е
от Боян (Урарту) и посочва първи хон с име
„Инджик“, на чието име има селище „Иджеванк” в областта Вананд (арменски историк от V в. Елише), която област според Хоренаци (арменски историк от VІ в.) е била до ІІ в. пр.н.е. на
„българите Вхндур на Вунд“.
Обаче, „Вунд“ и тук е името на Урарту (ср. с езерото Ван и областта Вананд), а хората на „Вунд“ са „Вхндур“. Не е ясно защо са
наречени „българи“?
Грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай“ ни
помага да разберам за какво точно иде дума, понеже разграничава „бундур“ (урартите) от „хоните“. „Тогава
дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетелят
на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха
тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки” (гл. І, пак
там).
Тоест, тук името „хони“ означава „зависими“ от „владетеля
на Бундур“ и в случая, понеже става дума за събития преди идването на иберите в
Грузия в края на ІV в. пр.н.е., очевидно под името „хони“ не може да разбираме
никой друг, освен „кимерийците“, които след VІ в. пр.н.е. се връщат на
териториите си на север от Урарту. Самото Урарту към 590 г. пр.н.е. търпи
поражение от Мидия и очевидно голяма част от урартите се заселва на север,
което довежда до съжителство на бояни (бунд, урарти) и кимерийци, наричани от урартите - „хини“ (хони, хуни).
Неслучайно през VІ в. от н.е. историкът Прокопий
Кесарийски пише: „В древността огромен
брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които
стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който
имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур.
Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по
свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури.
Всички те живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на
живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида
(Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд тези води и
нямали представа, че могат да ги пресичат…“
И така, оказва се, че племе „хуни“ (хони, хини) няма, а урартите са наричали така кимерийците, откъдето
урартската дума „хини“, в значение „поданик,
зависим“, попада явно и сред кимерийците…
Според Прокопий Кесарийски „утигури“ и „кутригури“ са
първите „хуни“, които нападат на запад от Меотида към 375 г. Видно е, че общото
име за утигури и кутригури е „хуни“, понеже в трактата „Тайната история“,
Прокопий вече не ги нарича по имена (утигури или кутригури), а употребява за тях само общото им име „хуни“.
Тоест, отделно племе с име хуни, няма. Името „хуни“
получава всяко едно племе, което се включва, т.е. става „зависимо“ към съюза от племена, известен като „Хуни“.
Хунският съюз от племена напада към 375 г. на запад от
Меотида (Азовско море) готите на Херманарих. Последният се самоубива от страх.
Атила
Още Амиан Марцелин от ІV в. пише, че хуни е общо име за
различни племена. Той посочва, че „Витимир,
избран след неговата (на Херманарих – бел.м.) смърт за цар (на източните готи –
бел.м.), оказа за известно време съпротивление на аланите (аланите са едни от първите
в хунския съюз – бел. м.), опирайки се на друго племе от хуните, които той за
пари привлече в съюз към себе си ” (ХХХІ.3.3.).
Според летописеца Приск Тракиеца от V в. „акатирите“ и „сарагурите“
от Черноморските степи са станали хунски племена, а около Дунав хуните са
включили в своя военен съюз „амилдзури
(готите –амали на Валамер и Теодорих – бел.м.), итимари, табосури, биски
(траките-беси – бел.м.) и други”.
Според арменския историк от V в. Тавстос Бузанд в хунския
съюз са участвали кавказките племена „пох,
таваспар, хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб и чилб, и баласич и егерсван...”
(кн. ІІІ, гл. VІІ). Допълнително са посочени от него „масгути“ (масагети) и „алани“
(кн. ІІІ, гл. VІІ ). Повечето от тези племенни имена са известни като жители на
север и на юг от Кавказ и от „Арменската география от VІІ в.“ („Ашхарацуйц“) на
Анани Ширакаци, с изключение на „гати и
глуар”, т.е. готите и герулите (елуар), които обаче Тавтос Бузанд посочва
като части от Хунския съюз през V в.
След смъртта на първородния Атилов син Елак (455 г.), командването върху голяма част от хунските народи (без
гепиди и остроготи), поема вторият син Денцик и летописеца от VІ в. Йордан
упоменава, че под властта му са „ултинзури,
ангискири, битугури и бардори”. Денгиз се застъпил и за „садагиите” (явно славяни, от „сад”,
градинари), народ, който готите притеснявали.
Агатий Миринейски, писал през втората половина на VІ в.,
отбелязва: „Хуните някога обитавали около
тази част от Меотийското езеро (Азовско море – бел.м.), която била обърната на
изток и живеели северно от р. Танаис (Дон- бел.м.), както и другите варварски
народи, които обитавали в Азия зад Имейската планина (според античните и
късно-античните географи Азия е започвала веднага на изток след р. Дон, това е
била азиатската част на Сарматия; пак според тях, цялата планинска верига от
кримския Тавър, през Кавказ, през месопотамския Тавър до Памир, е било една
планина Имеон – бел.м.). Всички те се
наричали хуни, или скити. По племена били различни и едни от тях се наричали
котригури, други утигури, някои – ултинзури, и вуругунди” (кн.V,11).
Сироезичният автор, известен като Псевдо-Захарий Ритор,
описва през 555 г. тринадесет народа по земите на север от Кавказ, между които
и българите. По-голямата част от изброените („ауангур, аугар, сабир, бургар, кутаргар, хазар, дирмар, сирургур,
баграсик, базгун, кулас, абдел и ефталит“) са пост-атилови хуни.
Интересното е, че и този автор, подобно изброените дотук, не познава отделно племе
с етноним „хуни” (?).
Мимоходом църковния историк от ІV в. Филострог пише, че
хуните произхождат от неурите, а религиозния гот от VІ в. Йордан разказва суеверна легенда, че техните майки са
вещици.
Почти всички народи от Кавказ до Рейн са били хуни в
периода 375 г.-475 г., но това име в началото на VІ в. (Касиодор, Йордан) е особено омразно на остроготите в Италия на Теодорих
Велики, понеже те като хуни под знамената на Атила воюват не само с римляните
на Аеций при Каталунските поля, но и срещу своите братя визиготите. Като
истински хуни, остроготите през 451 г. убиват краля на визиготите по време на
битката…
Няма коментари:
Публикуване на коментар