През 1959 г. в Мадрид бе открит ръкопис от ХІІ в. на андалузкия историк ал-Гарнати, в който ал – Гарнати твърди, че при посещението си през ХІІ в. във Волжка България, е чел някаква българска историческа книга и упоменава, че нейното заглавие е: „История на България” (Абу Хамид ал-Гарнати. Ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб: „Това прочетох в История на Булгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джувейни...”).
Този „български кадия” е Якуб, син на Нугман.
Благодарение на издадения в края на ХХ в. средновековен свод от комплации на волжките българи „Джагфар тарихы”, се разкриха и още сведения от днес изгубената книга от ХІ в. „История на България”.
„Якуб, син на Нугман, пише, че Барадж отначало живеел в планината Каф, а след това, когато алпите закрили със стена земята от слънцето, отлетял в пустинята Куман...” (Бахши Иман, Джагфар тарихи., С., 2005, с. 16).
АПУ – главен образ в няколко хуритски легенди и има аналог при волжките-българи с митовете за Алп.
Древният мит за закриване на слънцето от божеството Кумарби и неговото отроче Уликуми, е хуритски. На пръв поглед сякаш нямаме основание да търсим там произхода на семантиката на тази волжко-българска легенда, но пък Барадж, който бил на планината Кавказ и отишъл в Куман (чети: Комаген), е нещо което впечатлява, имайки предвид, че древните кавказки езици и хурито-урартската езикова група, са родствени. Барадж, както и дунавско-българското „вери”, имат произход в божеството от Комаген - ВУРУНЦИМУ (ВУРУШЕМУ).
Усещането ни, че трябва да търсим кимерийски древности във волжко-българските легенди, се засилва от сведението: „Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто” (пак там, с. 17).
Невероятно, тази „Камир-Аби” дословно повтаря името на хуритското божество Кумарби.
Точно Кумарби в хуритския мит, за да запази божествеността си срещу своя син Тешуб, който трябвало да го онаследи (именно от поколенческите божества при хуритите, древните гърци заемат мита за смяна на боговете, вж. Хезиод) „ражда” Уликуми, отроче-скала, което ...скрива слънцето.
Излиза, че при волжките българи се е запазила легенда, че кимерийците са клон на синдийците (синдо-меотите около Азовско море, упоменати като „синд” и от Херодот) и че името „камирци” води произхода си от хуритското божество Кумарби (?).
Ето и най-древната легенда за произхода на българите при волжките българи: „Началото на нашите начала е в племената синд и имен” (пак там, с. 14).
И така, излиза, че според волжко-българските легенди, синд, т.е. синдо-меотите стават кимерийци, понеже по някакъв начин мита за Барадж от Кавказ мигрира в Комаген, т.е. на юг от Кавказ в Задкавказието и Мала Азия...
В областта на хурито-урартската култура, която е видна с тотема „Камир-Аби” (Кумарби).
Тогава, ако знаем що е „синд”, то какво е „имен”?
За да отговорим на този въпрос, ще ни помогне волжко-българската легенда за патронима Боян. „Микаил Башту е писал, че хората от племето имен са живеели на семейства, разпръснати по двата бряга на гъмжащата от змии (барадж е змей – бел.м.) река Амул...” (пак там, с. 14).
И още нещо, този Боян във фолклорните легенди „Шан кизи дастани” сред волжките българи е известен като Боян-Имен. От него, произхождали ...хоните, според Джагфар тарихи (пак там, с. 14).
Колко интересно.
Боян (Бийан) е самоназванието на страната, която в акадските източници е именувана Урарту.
„Muna” е урартска дума за пълноводна река (Г.А.Меликишвили).
Амул е град на южното Прикаспие. Именно р. Аракс в един надпис на урартския цар Аргишти І (781-760) е наречена Муна. На север от Аракс е и държавата на кимерийците преди 714 г., когато те нападат Урарту.
Но защо, според волжко-българската легенда, от Боян произхождат хоните, т.е. вропейските хуни та Атила ?
А дали пък, бояните не наричат гамир (кимерийците), с името „хони” ???
Да допуснем, че волжко-българската легенда е права и синд (синдо-меотите), мигрирайки от Приазовието в Задкавказието, където създават държава Гамирая, наистина са заели името на хурито-урартското божество Кумарби и са се нарекли по негово име „КАМИРЦИ”.
Едва ли обаче самите урарти (бояни) при досег с тях, ще ги наричат така, както се е казвало древното хурито-урартско божество Кумарби. Това би било светотатство за бояните/урарти (?).
Урартският цар Аргишти І (781-760) е първият, които се насочва на север, в южното Задкавказие и тук в страната, която той нарича в надписите си Azani (Аза/ини) построява град Аргиштихинили, т.е. град на свое име, но добавя и едно „хини/ли”.
Тази дума „хини” (заедно със съответните афикси) в езика на урартите означава „син”. Но е имала очевидно и още едно значение, понеже едва ли можем да допуснем, че в град Аргишти/хинили, живеят само синове на Аргишти (?).
За радост имаме асирийски текст към около 639 г. пр.н.е., от който става ясно следното: «Сардури (царь Урарту), услышав о мощи и подвигах, которые судили мне великие боги, приветствовал (мое) величество, как сын отца и (соответственно этому) писал: „привет [30] царю, моему господину». (И. М. Дьяконов. Последние годы урартского государства по ассиро-вавилонским источникам. Вестник древней истории, № 2, 1951 г.).
Тоест, съществува определен топос, където думата „син” има и преносно значение и това явно е свойствено и за урартския език, т.е. буквално можем да преведем името на гр. Аргиштихинили като „синовете на Аргишти”, но преносно думата „хини” означава явно тук и „зависими” от Аргишти. Тоест, в областта до р. Аракс „Аза”, царя на Урарту (Боян) Аргишти, създава град за „хини”.
Оттук ни става ясно защо Боян-Имен във волжко-българските легенди, се възприема като прародител на хоните, т.е. става ни ясно, че кимерийците на урартски са били също наричани хини/хони/хуни. В хрониката на Геда от ок. 619-609 г. пр.н.е. областта на запад от ез. Ван е „Бит Хануниян”.
С други думи, произхода на термина хуни (Huns) трябва да се търси в урартския език, в посока на външно название на кимерийците, а и изобщо на зависимите, поне в началния период на величие на Урарту. Освен Аргиштихинили има и други градове на името на урартски царе, завършващи с „хинили”.
И така, ние определено можем да дешифрираме какво иска да каже волжко-българската легенда с думите: „Началото на нашите начала и в племената синд и имен”. Тоест, началото на древно-българската история, е свързано със синдо-меотите около Азовско море и с кимерийците на юг от Кавказ.
Волжко-българската памет е оставила и легендарна генеалогия: „Главните си родове българите наричат: ердим, бакил или бояндур, себер, агачир, харка, утиг, кимер” (пак там, с. 19).
Четенето по-древност започва отзад напред. Кимер, т.е. кимерийците са първи. Утиг, т.е. утигурите, са ни известни и от Прокопий от VІ в., който съобщава, че утиг произхождат от кимерийците. „Агачир” е тюркската дума на „горци”. „Геруа са упоменати на север от Кавказ през ІІ в. от н.е. от Птоломей и Арменската география от VІІ в. от н.е. „Гар, гур” става общо, допълнително име, на много хунски племена: утигури, кутригури, оногури, ултинзури...Има го дори и при „бал/гар”. „Себер” са савирите, включили се към българската история в средата на V в. при Ирник. Както виждате няма „хазари”. Всъщност, както посочва ал-Масуди, хазарите произхождат от савирите. „Бакил/басил и бояндур” са отъждествени, но името басил и българина Бунд, е разграничено при Мовсес Хоренаци. Освен това в грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” се говори за хони (= кимерийци) и бундурк (=урарти) в един период ок. ІV в. от н.е. в северна Армения и южна Грузия, когато явно кимерийци и урарти имат обща история, след края на урартската и кимерийската държави към VІ в. пр.н.е.
„Ердим” определено можем да кажем, че е от периода на контакти на българите с тюрки, довел и до приемането сред волжките българи на тюркския език.
Както виждате в тази волжко-българска генеалогия няма никакъв народ хуни, хони. Но затова пък има „кимер”. Именно те са европейските хуни от ІV-V в. от н.е. Тоест, именно кимеро-българите дават името „хуни” на съюз от народи, които създават Хунската империя.
Пропуснахме „харка”, често свързвано от изследователите с арменците. Но в тази генеалогия, името „харка” е почти до утиг и кимер, т.е. можем да предположим, че е свързано някак с древната история на кимерийците, независимо как и защо по-късно става синоним на арменци.
„В последните две издания на аналите IT и H, съставени съответно в 640 и 639 години, се съобщава, че кимерийският цар Дугдамми, който се намирал в трудно положение " назад ... се върна в страната си " или " армията си и лагера си, той оттеглил в града Харцалас" (местоположение на този град не е известно).” (И. Н. Медведская history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/za_skitskoto_nahluvane_v_palestina.html
Медведская се позовава на 18] Иванчик. Ук. соч. С. 121-122: С. 48:151-152. С. 49:14. Това е книгата на Иванчик: Иванчик А.И. Киммерийцы. Древневосточные цивилизации и степные кочевники в VIII—VII веках до н.э. М., 1996., чието първо издание е: Les Cimmriens au Proche-Orient // Orbis Biblicus et Orientalis. CXXVII. Fribourg, 1993.
Следователно, нито кимеролога Иванчик, а той не би пропуснал да отбележи, ако някой друг знае къде е кимерийският град Харцалас, нито Медведская знаят къде е...
В персийско-византийския мирен договор от 562 г. , преразказан дословно от Менандър, присъства един непознат на учените термин за проход в Кавказ, който не е Дербент и учените предполагат, че е Дарялския проход над Грузия. Никой обаче друг византийски летописец не е упоменал този проход като Хоруцон. Следователно можем да предположим, че това е персийско название, което явно има много по-древна история и е заето в персийския език от асирийския, където четем за град Харцалас. „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел.ред.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. Санкт Петербург, 1860).
И така, очевидно кимерийският древен град Харцалас се е намирал на юг от Дарялския проход и е дал и името Хоруцон на прохода в Кавказ...
В завършек, нека отбележим, че и в нашата българска възрожденска традиция има легенди, че българите произхождат от кимерийците. Г.С.Раковски и Зографската история, отбелязват на видно място това.
Г.С.Раковски. Българска старина. Букурещ, 1865
Началото на Зографската история
Няма коментари:
Публикуване на коментар