Средновековните волжко-български хроники са в КГБ!

               До 1937 година в СССР се водят дискусии по върховете на болшевиките кой да бъде общият алфабет.

         Луначарски издига идеята, че латиницата е пролетарският алфабет и дори започва да се обмисля сериозна правописна реформа.

         Накрая вождовете в Кремъл решават, че всички ще пишат на кирилица. А на НКВД (КГБ) е разпоредено да започнат поголовно изземване от обществени и лични библиотеки на старопечатни и староръкописни книги, особено от мюсюлманите в СССР, които пишат на арабица.

         Тогава започва и същинският кошмар за огромен брой учени - изтоковеди. Списъкът на избитите и репресираните е публикуван в интернет и показва мащабите на трагедията.

         За един от тях ще говорим специално.

         В историческата наука е познат като Вахидов С. Г., а в анализа на архивите на КГБ е посочено:

         „Вахидов Саийд Абдулманнович (Саид Вахиди). Роден през 1887 г. Не се знае кога е убит, но е арестуван през 1938 г. Дотогава е завеждал отделение за източни ръкописи в Централния музей на Татарската АССР. Бил е преподавател. Събирач на ръкописи. През 1937 - 1938 г. е работил по договор с ИВ” (Институтът по изтоковедение).

         Днес татарските учените наричат тюркското наречие, на което се е говорело до ХІІІ век на територията на Волжка България и  на което са се писали книги - „татарски език”. Независимо, че татарите идват едва след ХІІІ век. Стига се дори до абсурда волжко-български поети от ХІІІ век, които са писали срещу татарското нашествие (подобно гениалният Кул Гали), да са определени в официалната история на Република Татарстан като „татарски поети”.

         За да почувствате абсурда си представете как днес книжовникът Патриарх Евтимий (ХІV век) се изучава в учебниците като османски автор.

         Волжко-български исторически ръкописи, писани на арабица след Х в. и до днес се съхраняват в тайните сейфове на руските архиви, но никой няма достъп до тях. Изобщо тюркоезичната историческа средновековна литература, която се съхранява в Санкт-Петербургския филиал на Института по изтоковедение на Руската академия на науките (ИВ на РАН), никога не е била легализирана, за да се ползва от изследователите.

         Едва през 1962 година във фондовете с ръкописи е позволено на трима учени да каталогизират тюркоезичните текстове с историческо съдържание. Техните имена са Л. В. Димитриева, А. М. Мугинов и С. Н. Муратов. Те работят под редакцията на А. Н. Кононов. Това библиофилско описание е предприето от тогавашния предходник на ИВ на РАН, т. е. от Институтът на народите на Азия към Академията на науките на СССР. Едва през 1963 година ръкописите са заведени по правилата на библиографията и им е даден шифър. През 1965 година в тираж от 1150 бройки е издадено „Описание тюркских рукописей института народов Азии, т. І, История”, в издателство „Наука”. Срещу всеки шифър е направено кратко описание какво съдържа ръкописа, но тази деликатна дейност се е извършвала под „наблюдението” (с. 6) на някакво загадъчно „Методическо бюро” (с. 6), което не е нищо друго, освен специална цензура.

         Още на втора страница добросъвестните библиографи уточняват, че ръкописите пред тях са огромен брой „съчинения, писани на турски, узбекски, уйгурски, татарски (разбирай „български” - б. м.), азърбайджански и туркменски езици”. Те твърдят, че текстовете са писани с „арабско писмо” (с. 3). Освен това, „историческите съчинения по време на написването обхващат период от Х до началото на ХХ в.” (с. 6).

         Оказва се, че от общо двадесет ръкописа, засягащи историята на Волжка България, седемнадесет не са били заведени и са нямали сигнатура до 1963 година.

         Трите текста, които единствено са били заведени до 1963 г., са от колекциите на Дал, Савелев и един от неизвестна колекция.

         Библиографите твърдят, че деветнадесет исторически ръкописа (от 20 описателни номера: 36 - 55), засягат историята на Волжка България и са съставени (или преписани) през ХVІ век. (с. 247).

         Досега се знаеше, че средновековни волжко-български ръкописи са били преписвани през 1680 г. (ХVІІ век) от секретаря на Сеид Джагфар, чието име е Бахши Иман. Оказва се, че един век по-рано се е правило същото на територията на Казанското ханство.

         Ръкописите, които са нямали сигнатура преди 1963 г. и едва тогава им е даден за първи път шифър, са (първо пишем номера по описанието от 1963 г., а след това даденият шифър); 37 (1232); 39 (2578); 40 (2598); 42 (3981); 43 (2564); 44 (2637); 45 (3447 - ІІІ); 46 (3492 - І); 47 (2548); 48 (2597); 49 (4310); 50 (2670); 51 (3447 - І); 52 (2624); 53 (1034); 54 (2623); 55 (2515).

         Онези три, които са били заведени, са: 36 (нов шифър 749); 38 (н. ш. 751) и 41 (н. ш. 750).

         Общият брой е 20! Описателните номера са 36 - 55. Всички те, според библиографите, засягат историята на Волжка България.

         Ръкопис под № 56 има шифър 3492 - І. В горната група (36 - 55) ръкопис с номер 46 (3492 - ІІ) съвпада с 56, което означава, че авторът е един и същ.

         И действително № 56 е известната в Казан (от 1870 г.) книга на Шараф ад - дин ибн Хасан ад - дин ал - Булгари (така е изписан на оригинала на арабски, въпреки че този автор сега в Татарстан не го наричат ал - Булгари, а ал - Муслими - б. м.) „Рисала - и таварих - и Булгарийа”.

         Явно № 46 е дубликат на № 56 и понеже № 56 (горната книга) е издадена в гр. Казан през 1780 г., може би № 46 са чернови на ал - Булгари.

         Оттук обаче започва „теорията на конспирацията”, ако мога така да кажа.

         Всички описани ръкописи (36 - 55), в нарочният раздел „Автор”, са поставени под името на „ал - Булгари”, без да става ясно този човек от ХІХ в. ли са имали предвид библиографите или множество автори (преписвачи и компилатори) волжки българи, които масово са слагали низбата „ал-Булгари”, за да демонстрират народностното си самосъзнание?

         Болшинството от ръкописите (36 - 55) са постъпили в съветските архиви през 1938, 1939 и 1940 години, вследствие сталиновата заповед всички староръкописни книги на арабица да бъдат иззети от НКВД (КГБ). Онези, които ги укриват, ги е заплашвала каторга или разстрел.

         През 1939 година в град Кизил Яр живее Ибрахим Мохамед-Каримович Нихматулин, който е роден през 1916 година.

         Може би един от неговите един предтечи е бил караим.

         Караимите са тюркоезични израилтяни, които за разлика от останалите евреи, извеждат своя произход от Тогарма, а не от прародителя Евер. Те имат собствени молитвени домове и по особени ритуали.

         През 1783 година Русия присъединява към своите територии Крим. Караимите живеят именно там, най-голямата караимска община е била в Евпатория.

         Попадайки под руска власт, на караимите първоначално са наложени същите граждански и стопански ограничения, каквито тогава Русия законодателно е налагала върху всички евреи. Едва към 1839 година караимската община ще прави постъпки пред генерал-губернатора на Новорусийската област граф Воронцов, за да доказва, че караимите не са евреи.

         Евпаторската община натоварва А. С. Фиркович да се заеме с доказателствата.

         През 1872 година Фиркович издава книга, в която обосновава, че караимите са били някога хазари. По-интересно е обаче друго. В търсенето на доказателства Фиркович открива в личните архиви на караимските семейства огромен брой ценни за историческата наука средновековни ръкописи. Най-популярната реликва от колекцията на Фиркович е разширената редакция на писмото от Х век на хазарския каган Йосиф до андалузкият министър, евреинът Хасдай ибн Шапрут.

         Оказва се, че караимите съхраняват ръкописи, които мнозина историци смятат, че са безвъзвратно изгубени, вследствие монголо-татарското нашествие от ХІІІ век.

         Семейството на Ибрахим Мохамед-Каримович Нихматулин от гр. Кизил Яр притежава до 1939 г. волжко-български свод от исторически средновековни ръкописи, преписан и оформен през 1680 г. от Бахши Иман, секретар на феодала Джагфар. Сводът съдържа историческият труд от ХІІІ в. на Баба Худжей „Барадж Тарих”, както и още няколко текста от ХVІ в.

         През 1938 година Ибрахим е истински уплашен от възможността да бъде арестуван, понеже семейството му притежава староръкописни книги на арабица и решава да преведе каквото може на руски език. През 1939 година той, като съвестен съветски гражданин, съобщава на НКВД (КГБ), че има ръкописи на арабско писмо и иска да ги предаде на властта. Чекистите веднага обискират къщата му, за да не е укрил нещо.  

         Както съобщава по-късно неговият племенник Ф. Нурутдинов, чекистите „работещи по точни инструкции” не обърнали внимание на рускоезичните тетрадки на вуйчо му. Заповедта „от горе” била да се конфискуват само ръкописи с арабско писмо.

         Така съдържанието на свода „Джагфар тарих-и” било съхранено, но на руски език.

         В края на ХХ век племенникът Ф. Нурутдинов, възползвайки се от горбачовата перестройка, успява най-накрая да издаде по частен път голяма част от рускоезичният текст на „Джагфар тарих-и”, преведен и подготвен от вуйчо му Ибрахим Мохамед-Каримович Нихматулим, който загива през 1941 година във Втората световна война.

         А сега да се върнем на събирача на ръкописи преди 1938 година Вахидов!

         При описът на ръкописи 36 - 55, извършен през 1963 г., се оказва, че по-голямата част от сбирката е от личната колекция на Вахидов. За библиографите не е било никак трудно да го разберат, понеже Вахидов е имал овален печат с текст „С. Вахиди катепханасе” (Библиотека С. Г. Вахидов).

         В началото на издадената през 1965 г. книга „Описание тюркских рукописей Института народов Азии, т. І, История” може да бъде прочетена официалната версия как от 1818 г., с учредяване на Азиатския музей, са се попълвали архивите на Русия и СССР с източни ръкописни колекции. Идват ръкописи отвсякъде. Братът на Жан-Жак Русо, Ж. Л. Русо, дарява на два пъти ръкописи на просветената императрица Екатерина Велика. Изреждат се имена на бележити колекционери като Дал, Френ и т. н. Посочено е, че през 1934 г. се състояла  „Археографическа експедиция”  на АН на СССР. Като дарител по това време е посочен и С. Г. Вахидов.

         Има данни, че Вахидов действително през 1934 година е извършил дарение, но не на средновековни ръкописи, а на фолклорни материали, които е събирал.

         Както ще стане ясно след малко, около 1938 година Вахидов посещава някакъв Ибрахим в град Кизил Яр и извършва точен превод с арабско писмо на ръкопис, който този Ибрахим е притежавал.

         Дали това е същият Ибрахим, вуйчото на Ф. Нурутдинов?

         Основните ръкописи, които е притежавал Вахидов, не са дарени от него, а са му конфискувани през 1938 година от КГБ, а самият той е арестуван. След това не се знае нищо за него, нито къде и кога е убит от съветските комисари.

         Присвоените ръкописи от Вахидов, КГБ (тогава НКВД) регистрира като колекции на три подставени личности. Съобщава се, че единият доставил и дарил ръкописи от Татария, другият - от Средна Азия, а третият - от Башкирия (с. 4, в Описът от 1965 г.).

         Или КГБ няма въображение, или пък това е някакъв чекиски код, но и трите личности са с фамилии, които започват с буквата „З”: Забиров, Зарифов, Зарипов...

         На стр. 4 в книгата от 1965 г. четем за дарени колекции „от 1939 г. на В. А. Забиров, от Татария; от 1940 г. на М. З. Зарифов, от Средна Азия; от 1940 г. на Х. М. Зарипов, от Башкирия”.

         Получава се следният каламбур:

         В предисловието се съобщава официалната държавна версия кои са колекционери на източни ръкописи и сред големите, заслужили учени, са съобщени също трите „З”. След това обаче, когато започва практическият процес на описване през 1962 г. и 1963 г., се оказва, че такива колекционери няма. В специален раздел „Указател”, библиографите посочват собствениците на описваните от тях ръкописи и от кои колекции са. Трите „З” не са сред „неизвестни колекции”, те са известни, според „държавната версия” колекционери от 1939 г. и 1940 г. Ала колекциите носят знак (печат, автограф) на колекционера, и там ги няма трите „З”.

         Тоест, в „казионната историята” на колекционерите ги има, а когато трябва да се види на практика кои ръкописи са колекционирали, ги няма. В разделът „Указател на колекционерите” (с. 252), ги няма...

         Ще рече, това са подставени, псевдо-колекционери, които трябва да прикрият, че повечето ръкописи (с номера от 36 до 55) от Татария и Башкирия, са на Вахидов и са му били конфискувани от КГБ, а онези, които не са на Вахидов, са на други жертви, които са имали доблестта, въпреки заповедта на Сталин от 1938 г., да съхраняват исторически книги на арабско писмо през 1939 г. и през 1940 г. от тези два региона.

         Три години преди юни 1941 г., когато Германия напада СССР, е била в ход мащабна съветска чистка, своего рода „културна революция”, подобна на Мао-Дзедуновата в Китай...

         Трите „З” и досега са част от руските колекционери на източни ръкописи.

         Наскоро О. Ф. Акимушкин /http//www.orientalstudies.ru/rus/ направи доклад как се е формирал Санкт-Петербургския филиал от „мюсюлмански ръкописи” (вече не са „исторически”) на ИВ на РАН.

         В докладът му Х. М. Зарипов е отъждествен с М. З. Зарифов. Вече са едно лице!

         Акимушкин изписва този „колекционер” така: „Зарифов (Зарипов) М. З.”. А третото „З”, т. е. В. А. Забиров, който според описвачите от 1963 г. дарил през 1939 г. колекцията си, според Акимушкин е починал през 1938 година. (?).

         Ако той е бил сътрудник на Институтът по изтоковедение на Академията на науките на СССР, нима е държал до смъртта си ръкописи вкъщи, че те чак през 1939 г. са предадени в архива?

         Вахидов, според Акимушкин, дарил през 1934 г. - 362 ръкописа. През 1934 г. се състояла и т. нар. „Археографическа експедиция” (?), в която, според Акимушкин, участвали В. А. Забиров и С. Г. Вахидов. Излиза, че В. А. Забиров не е дал в съветските архиви нищо до смъртта си, а същевременно „Археографическата експедиция”, според данните които ползва Акимушкин, донесла „1564 ръкописа” от Татария и Башкирия.

         Кой ги е донесъл? КГБ ли?

         Разполагал ли е Вахидов с препис на волжко-българските ръкописи на Ибрахим Нихматулин?

         При конфискацията през 1938 година на огромната колекция на този забележителен събирач на ръкописи (много от които са точни преписи, извършвани от него), дали е бил и преписа от Кизил Яр?

         При описът от 1963 г., върху ръкопис № 48 (от вахидовата колекция) добросъвестните библиофили разчитат, че е изписано „Кизил - Йар” (с. 244).

         Вахидов е отбелязал от кой град е направил преписа на арабски алфавит. А след това изписва името на собственика на ръкописа, но съвсем малко го видоизменя, явно опасявайки се, че ако попадне в нежелани ръце личният му препис, това може да създаде и неприятности на собственика на оригинала.

         Описвачите от 1963 година стриктно са посочили името на собственика на ръкопис № 48 от Кизил Яр. То е „Мулла Ибрахим Рахматаллах - угли” (с. 239). Фамилията на руски се изписва Рахматулин.

         Вахидов очевидно е поставил едно „мулла” пред името на Ибрахим, а фамилията Нихматулин конспиративно е изписал Рахматулин.