Загадъчните думи в "Именникът на българските владетели".

Загадъчните думи в най-старият български паметник, в който има календар и именник на българските владетели, си остават неясни за изследователите на древно-българска история и днес.

Не знам защо, но разчитането което прави Микола (Иосиф Миккола: Тюркско-болгарское летосчисление. // Известия Отделения русского языка и словесности Императорской А.Н. Том XVIII 1-я книга, СПб, 1913) не е подлагано на сериозна научна критика, независимо от очевидните приспособявания на загадъчните български имена към тюркските (?).
hbar.phys.msu.ru/gorm/chrono/mikkola.pdf

Самият Микола търси прототипа на българския паметник сред Орхонските надписи, издигнати близо до река Орхон през 732 и 735 в памет на двама от тюркските ханове, Билге и Кул Тигин. Тоест, още в търсене на прототипа на българския именник подхожда с предразсъдък, че няма къде другаде да бъде търсен подобен образец, освен сред тюрките.

 Първите в света хронологии от типа на българския именник не са в Средна Азия, а в древен Шумер, където времето първоначално е отчитано по поколения (родове), по годините на управлението на царя (енси). „Съставяли са се царски списъци, където последователно са се записвали царете на съответната държава с указание колко години е управлявал всеки от тях. Документите са били датирани с текущата година на управление на царя“(Якобсон В.А. Предисловие к „История древного Востока“, М., 2004).

В Асирия не е било така. Там отчитането на годините и датирането на документите е било по имената на специални чиновници-епоними, всеки от който е заемал този пост точно една година.

Но каква връзка би могъл да има нашият „Именник“ с древен Шумер, независимо, че Сомор/Самар в българския документ не е „плъх“, нито „мишка“, а може би „Самар“ е „Шумер“ (?). Самият Микола пише, че обикновено тюркските календари започват с годината на мишката (плъха), но за него думата „сомор“ е неясна. Той прави опит да разясни други думи, но относно „сомор“ е безсилен: „Остава „сомор“ (в израза сомор алтем). Засега аз не искам да се изказвам за неговото значение“.

Би ли било много смело да се запитаме: а дали „сомор“ не е действително Самар/Шумер?

Признавам, така е. Самонадеяно е. Но проучването на нашето минало така е зомбирано вече два века, че дори и след думата „сомор“ да виждаме черно на бяло в „Именника“ думата „Сигор“ (Загрос), т.е. името на цяла област на север от Месопотамия, пак ще се усъмним да свържем „Самар“ и „Сигор“ с Древния Изток...Зомбирани сме много.

Загрос (на арабски: زاجروس الجبال, на персийски: رشته كوههاى زاگرس, на персийски: زنجیره‌چیای زاگرۆس, на лурски: کو یه لی زاگروس) е най-голямата планинска верига на територията на Иран и Ирак.

Zagros като име е занесено и на Балканите от българите на Аспарух и става име на новопридобитите земи от Византия при Тервел.

Българският документ е намерен в преписи от ХV в. и ХVІ в., но тези преписи са правени въз основа на стари български книги от Х в.

Защо списъкът с българските владетели още от Х в. е вставен между ІV книга на Царете от Библията и текстовете на византийския историк Амартол за Новохудоносор?

Какъв е бил замисъла на тази вставка? Тя случайна ли е? А ако не е случайна, какво ни казва?

 За преводача от Х в. това е било нещо като „приписка“, която вмъква между ІV книга на Царете от Библията и роденият около 634 г. пр.н.е. основател на Нововавилонското царство Новуходоносор.

Защо го прави?

През 1927 г. в кн.1-5 на сп. „Кубрат“ М.Д.Димитров публикува своята оригинална статия „Изчисляване на Именника“. В нея Димитров предлага да бъде потърсена месопотамска (в някой от семитските езици)  езикова основа на древнобългарските думи в Именника и се спира на имената „Имен“ и „Вихтун“.

Никой не се вслушва в предложението му да се търсят съответствия на думите от „Именника“ в Месопотамия, независимо че произходът на думата за змей/змия „Илуян“ е доказано с хетски произход, а не е тюркска. Попадането на тази дума в тюркския език е очевидно по линия на сирийското посредничество в тюркския, тъй като е известно, че произхода на тюркските руни е в согдийското писмо, а то е дело на сирийските несторияни.

Дилом – змия, произход в месопотамската дума „Илуян“

Дохс – няма нищо общо с тюркската дума „домус“, т.е. свиня, глиган

Сигор – топоним, произход в местността „Загрос“

Верени - ВУРУНЦИМУ (ВУРУШЕМУ)  - т.е. „Слънце от Арина”, главна богиня на хетския пантеон, съпруга на Тару. Има аналог не само в „Именника на българските владетели” – „верени”, но и при волжките-българи – вараж, барадж, със значение „дракон“.

Теку –

Дванш –

Тох –

Сомор – топоним, Самар, Шумер (?).

Проблемът е, че науката не признава застинали и мумифицирани констатации. Тя търси, предлага, изработва хипотези. Крайно време е нашият „Именник“ също да бъде върнат на науката и отново да бъде анализиран. По времето когато е открит той предизвика отзив от научни статии. За съжаление, всички тръгват при дешифрирането от предразсъдъка, че българите са тюрки.