Защо книгата на д-р Киселков (1945) за Кирил и Методий е отречена от БАН?

           Не всичко около живота и делото на св.св. Кирил и Методий е ясно. Знаел го е един от най-добрите изследователи за тях, българския учен Васил Славов Киселков (17. ХI. 1887-10. IV. 1973). Роден в Котел той пише няколко книги за Кирил и Методий, като постепенно навлиза в дълбочина на проблематиката. Пише книга за Кирил и Методий през 1923 г., след това през 1933 г., следва 1940 г., 1942 г. и така стигаме до забележителната монография на д-р Киселков „Славянските просветители Кирил и Методий” от 1945 г., която е 436 страници.

 

Киселков доказва, че големите (пространни) жития (известни и като "Панонски легенди" в науката) за светите блатя Кирил и Методий, не са писани преди ХV в. Авторите на панонските легенди, според Киселков, не са съвременници на светите братя, нито техни преки или косвени ученици, тези панонски жития не са писани през IХ в. или Х в.!

Изводите на Киселков са изключително сериозни, но през 1950 г. от Москва се спуска заповед, че „Панонските легенди са възникнали в години близки към епохата, когато са живяли братята” Кирил и Методий. Ф.М.Росейкин в статията си „Буржуазная историография о византийско-моравских отношениях в середине IХ в.” (Византийский временник, III, 1950, с. 245-248) налага априорния извод, че Панонските легенди са от години близки до времето, през което са живяли Кирил и Методий.

През 1995 г. в София излиза т. II от мащабната четиритомна  „Кирило-Методиевска енциклопедия”, в която на с. 318 четем, че Стефан Кожухаров в статия в тази енциклопедията за Киселков, отбелязва: „Не намира подкрепа в науката възгледът на Киселков за късен произход на житията...”.

Още през 1955 г. Иван Дуйчев налага в България „догмата от Москва”: „За съжаление, Киселков изхожда от аболютно грешни позиции за двата основни източника за живота  и делото на Кирил и Методий, а именно така наречените Панонски жития, с други думи, пространните жития. В противоречие с фактите и оценката на съвременната славистическа наука, представена от нейните водещи представители (Дуйчев има предвид Росейкин – бел.м.), автора настоява на необоснованото мнение, че „Кириловото житие трябва да се е появило в първата половина на ХV в., а Методиевото – няколко десетилетия по-късно”.

feb-web.ru/feb/todrl/t13/t13-601.htm



Паметника на Св. Кирил и Св. Методий в Плиска, от 2015 г.
www.facebook.com/profile.php

Наистина на стр. 73 от монографията на Киселков от 1945 г. „Славянските просветители Кирил и Методий” е записано, че „Кириловото житие е било написано през първата половина на ХV в., а Методиевото – няколко десетилетия след него”. Това е коректният цитат.

Дуйчев пише, че Киселков отстоява това мнение в „противоречие с фактите”. Да видим какви факти дава Киселков, за да обоснове становището си, че пространните Панонски жития за двамата братя не са от IХ в. или от Х в., а едва от ХV в.?

Според Киселков, всичките 17 преписа на Кириловото житие и 8-те на Методиевото, са от втората половина на ХV в. „Ако житията бяха от края на IХ  или от началото на Х век, все щеше да се запази поне един препис върху пергамент, защото не може да се допуща, че хората от първите два-три века след появата на Кирило-Методиевата азбука не са се интересували от живота и делото на братята” (с. 60). Киселков показва, че има интерес към делото на Кирил и Методий тогава, но т.н. големи, пространни жития не са писани тогава. Има само един пергаментов препис на Методиевото житие в сборник на московския храм „Успенски събор”, но то според Киселков е съмнително дали е от ХII-ХIII в.в., откогато го датират. Този единствен препис на пергамент и уставното писмо не са достатъчни доказателства, според Киселков, че има преписи на житията преди втората половина на ХV в., откогато са всички останали преписа. Езикът на житията гъмжи от сърбизми и русизми. „Руското влияние личи от употребата на някои типични руски думи, като: король, королю, королеви, пострижникь, папежь, чадь, разве”...”Сръбското книжовно влияние личи от употребата на "ь" в края на думите и от честата замяна на голямата носовка с "у".....На влиянието на някой латински първоизточник, който са използвали авторите [от ХV в. – бел.м.], трябва да се отдадат думите: апостоликь, епистолия, мъша (вм. миса, служба), купетра (вм. етърва), папежь.....На гръцко книжовно влияние трябва да се отдадат някои думи и изрази, каквито са: вивлиотекаръ, хризма, анагность, логофеть, кириiе елеисонь..." (с. 60).

„В житията често пъти се прокарват мисли, които не отговарят на историческата истина или са в противоречие с други книжовни извори, а дори и със самите жития. Например, двете жития твърдят, че славянската азбука била измислена около 862 г., когато в Цариград пристигнали пратениците на моравския княз Ростислав, докато Черноризец Храбър, който е книжовник от първата половина на Х в. и който е познавал въпроса за появата на азбуката ни, твърди, че тя е била измислена през 855 година” (с. 61).

       Киселков отбелязва, че след Х в., когато работят в България книжовници ученици и последователи на братята, като Климент, Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх и Черноризец Храбър и които благоговеят пред тяхното дело, интереса изчезва. „До каква степен новите поколения се отчуждили от Кирил и Методий, личи от това, че до края на ХIV в. никой от старите ни книжовници не говори нищо нито за тях, нито за създадената от тях глаголическа азбука. Дори просветени книжовници, като патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и Константин Костенечки не са счели за потребно да посветят поне няколко реда за Кирил и Методий в своите трудове, ако не и да им напишат цели жития или служби” (с. 73, 74).

Според Киселков през ХI, ХII, ХIII и ХIV векове спомена за Кирил и Методий се съхранява само „под манастирските стрехи”, при което монасите си спомняли за тях само по „кратките проложни жития и служби, когато се празнувало по традиция тяхната памет” (с. 73). Такива патетични и обемни жития, като панонските легенди, не са съществували до ХV в., според Киселков. Ето защо, когато са писани тези обемни жития през ХV век, са допуснати много фактологични грешки, немислими, ако бяха писани през края на Х или началото на ХI в.

Например, „според Кириловото житие, братята престояли в Моравия първо 40 месеца, след това минали в Панония, а оттам се отправили за Рим. Според Методиевото житие, братята престояли в Моравия три години и се завърнали – разбира се, в Цариград, откъдето са тръгнали [за Рим – бел.м.], при все, че житиеписеца на споменава това. Пак според Кириловото житие братята били повикани в Рим от папа Адриан, а според Методиевото - от папа Николай. Последният дори посветил Методий за свещеник, т.е. за йеромонах, при все че Николай не можал да види Методий, понеже умрял преди пристигането на братята в Рим. Според пространното Кирилово житие, Кирил се учил в Цариград заедно с малолетния император Михаил III. А това съобщение не може да бъде вярно, защото 14-годишният Кирил отишъл в Цариград, когато Михаил III бил едва 2-3 годишно дете. Същото съобщение противоречи и на краткото Кирилово житие. Според последното, както и според йеросхимонах Спиридон, който се е ползувал от него, когато е писал историята си, св. Кирил се е учил в цариградското училище не с царя, а с царския сестринец. Краткото житие и Спиридон в случая стоят по-близко до истината, защото се знае, че император Михаил имал 5 по-големи сестри – Текла, Ана, Анастасия, Пулхерия и Мария. Според Спиридон, Текла е била омъжена за царедвореца Сергий и тя може да е имала дете на Кириловата възраст. Другите четири сестри на Михаил са били насила замонашени. А не е ли и анахронизъм и съобщението на Методиевия житиеписец, че Методий се срещнал с маджарския крал, когато исторически е доказано, че маджарите завладели Моравия и Панония няколко години по-късно от Методиевата смърт? А какво да кажем за съобщението на житиеписеца, според което не само, че над Кириловия гроб „започнаха да стават много чудеса”, но и римляните считали и славели рано починалия в Рим славянски първоучител за светец. Те дори „нарисуваха иконата му над неговия гроб” и „започнаха да палят свещи над него денем и нощем” – твърди житиеписеца. Не ще съмнение, че това свидетелство не може да отговаря на истината, не само защото е невероятно Кирил да е бил признат от римляните за светец веднага след смъртта си, но и защото римското духовенство изобщо, заедно със своите папи, до най-ново време не е искало да канонизира светите братя” (с. 61, 62).

Според Киселков, пространните жития „имат компилативен характер” (с. 63), техните автори са използвали не само днес неизвестни паметници от и за братята, но „и някои други текстове, каквито са краткото, или проложно, Кирилово житие, Италианската легенда, късната редакция на Несторовата летопис, похвалните слова на Кирил, и на Кирил и Методий. Ползвани са някои от известните папски писма до Коцел и Светополк. Може Методиевия агиограф да е ползвал някои от тия писма не от пълния им текст, а от някой съкратен славянски превод, сега неизвестен на науката. Предполагаме, че Кириловият житиеписец е познавал Италианската легенда не по текста на [първото печатното – бел.м.] издание от 1688 г., а по друг, по-стар и по-обширен текст. Методиевият житиеписец пък ще е използвал по-нов, допълнен препис на Несторовата хроника. Възможно е авторите на пространните жития да са използвали и други текстове, които не са известни на науката или за които никой не се и досеща. Който желае да се увери нагледно, че наистина пространните жития имат компилативен характер, нека сравни следните цитати, извлечени из различни книжовни паметници: (с. 63, 64, 65, 66, 67,68, 69,70, 71).”

          „Явната връзка между Кириловото житие и Италианската легенда също показва, че първото не може да бъде по-старо от началото на ХV в., понеже както се предполага от някои учени, самата Италианска легенда се появила през ХIV в. във връзка с повишения интерес всред чешките католически среди към делото на Кирил и Методий и към съдбата на римския папа, мъченик и светец Климент след основаването на Пражката архиепископия в 1343 г. Знае се, например, че в 1346 г. чешкият крал Карл IV започнал да покровителствува славянската писменост. Той дори основал т.нар. Емауски манастир край Прага и в него настанил монаси от Хърватско, които боравели с Кирило-Методиевата глаголическа азбука. В същия манастир било написано и известното „Реймско евангелие”. В 1380 г. пък олмуцкия епископ Йоан наредил да се празнува паметта на светите братя на 9 март всяка година. Латинският текст на Италианската легенда пък е могъл да попадне в ръцете на православен книжовник посредством католическо Хърватско или посредством православна Сърбия. А да се мисли, че Италианската легенда – която станала известна за науката след 1668 г., когато била напечатана за пръв път от Боландистите в Анвертпен (Анверс) – била написана много по-рано [от ХIV в. – бел. м.], не е допустимо, защото до ХIV в. католическото духовенство в Европа изобщо не признавало Кирил и Методий за светци. Още по-неприемливо е гледището, според което Италианската легенда била дело на Методиев съвременик, при все че това гледище се поддържа от бележити книжовници. Ако тя беше написана от такъв съвременик, по никой начин в нея не би се твърдяло наивно, че в Рим бил посветен за епископ не само Методий, но и брат му Кирил. А щом Италианската легенда е от ХIV век, нямаме никакво основание да мислим, че авторът на пространното Кирилово житие, който е използвал самата легенда, би могъл да живее по-рано от същия век. В полза на нашето гледище говори и друго обстоятелство. В Кириловото житие се цитират на няколко места пасажи от Корана. А свещената книга на мохамеданите  ще е станала известна на славянските книжовници през ХV в., когато турците бяха завладели вече България и постепенно налагаха властта си и над другите балкански земи. Тогава и някои българи започнали да се запознават с турския език, а покрай него и с арабския. Заслужава да споменем, че Константин Костенечки, при все че се проявил като бележит книжовник в Сърбия през първата половина на ХV в., е знаел турски език. Наистина, може да се възрази, че цитати из Корана съществуват в житието, понеже са били заети, заедно с целия наивно-легендарен разказ за Кириловите прения в земята на сарацините, ала въпрос е дали този наивно-легендарен разказ е истинско дело на Кирил или пък е някакъв гръцки апокриф, познат на славяните по превод, приписван на Кириловия брат Методий. Константин Костенечки, както личи от граматическия му трактат „За буквите”, е имал твърде смътни познания за руския език и за неговите отношения към другите славянски езици. Според него, църковнославянският книжовен език не бил нищо друго освен „тънчайшiи и краснеишiи роушькыи iезыкъ”, но подпомогнат с нещичко от другите славянски езици. Поради големите си недостатъци тези езици съвсем не могли да се мерят с руския език. Божествената мъдрост и човешката наука, или „елинската, сирийската и еврейската тънкота” могли да се предадат най-хубаво чрез руския поетичен език, обогатен с думи от останалите славянски езици. Също и за живота на Кирил и Методий, както и за заслугите им като създатели на славянската азбука и книжнина, Константин нямал представа. Когато някои му подмятали, че славянския книжовен език от онова време е почивал не на руския език, а на езика на св. Кирил, той се отнасял към думите им с известно съмнение. „Глаголють бо нецiи iако Кvрил философь издасть прежде – боуди приемлю”, пише той в споменатия си трактат, посветен на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1374-1427). Интересът на сръбското общество по времето на Костенечки към руския език и споровете, които се водели по въпроса за отношението на „тънчейшия” руски, или „рушки” език спрямо книжовния език на сърби и българи, както и спрямо езиците на другите славянски народи, като бошняци, хървати, словенци и чехи, споменати от Костенечки, ни заставя да мислим, че Кириловото житие трябва да се е появило по онова време, понеже и в него се повдига въпрос за „росьски”, или „рушки” букви и книги. При това, авторът на житието, както изглежда, нямал по-големи познания от Костенечки за произхода на руския книжовен език. Както вече изтъкнахме по-рано, когато говори за пребиваването на братята в Крим, житиеписезът съобщава, че там Кирил намерил „Евангелие и Псалтир, написани с рушки (росьскы) букви и човек говорещ този език”. В IХ в. може на Крим наистина да са живели готи или сродните им по кръв варяги, ала късния житиеписец, без друго, ги е отъждествявал [през ХV в. – бел.м.] с киевски руси, за които балканските славянски монаси и книжовници вече са имали поне известно понятие (с. 74, 75, с. 76, с. 77)”.

И така, Киселков пише, че понеже пространните жития са явно от ХV в., поради това авторът им е написал, че Св. Кирил през IХ в. открил на Крим „Евангелие и Псалтир” с „рушки букви”, понеже очевидно този автор от ХV в. отъждествил киевските руси от своя ХV в., с ония които живяли по същите места там през IХ в., които може да са готи, варяги или някакви други!

Ето това е написал Киселков за „рушките писмена”, но Стефан Кожухаров в т. II на „Кирило-методиевска енциклопедия”, с. 318, ни убеждава, че Киселков „по въпроса за т.нар. роски или рушки писмена, споменати в ЖК [житие Кирилово – бел.м.] веднъж се присъединява към учените, които под това название разбират готски книги (Славянските просветители...”, 1923, с. 65-66), а по-късно твърди, че тук става дума за „руски език и руски букви” („Славянските просветители....”, 1946, с. 43).” Кожухаров не стигнал до 77 страница от книгата (дадена за печат на 15 ноември 1945 г.) на д-р В. Сл. Киселков „Славянските просветители Кирил и Методий”, останал си на 43 страница и така не разбрал какво има предвид бележития учен. Сведението на Кожухаров в т. II на гореспоменатата енциклопедия, е най-малкото некоректно. Разбира се, Кожухаров трябва да даде и догматична оценка за доказателствата на Киселков, че пространните жития на братята са от ХV в. И той я дава: „Не намира подкрепа и в науката и възгледът на К. за късен произход (ХV в.) на ЖК” (с. 318, т. II, К-М-Е).

За Киселков е било особено важно да докаже късния произход на пространните жития за Кирил и Методий, понеже именно техният автор (или автори) прокарват внушението, че Кирил и Методий не са българи. Между другото самият Киселков косвено дава данни, че в края на ХVІІІ в. българския историк йеросхимонах Спиридон не знае за съществуването на пространните жития, а знае само за малките, служебни жития. Аз проверих, че папският библиотекар Асемани през ХVІІІ в., когато пише изследване в "Календари на Вселенската църква" за светите братя Кирил и Методий, също не познава пространните жития, но знае за житието от ХІІ в. написано от Теофилакт Охридски за Св. Климент и го цитира...По тези въпроси науката отказва да дебатира, а Киселков отдавна е забравен от БАН. 

 Киселков сочи езиковедските факти в полза на твърдението си, че Кирил и Методий са българи. „В старобългарската азбука съществуват особени букви. Такива са ж, ч, ш, чийто гласеж и днес мъчно учленяват родените и останали да живеят в България гърци; буквите ъ и ь, с които старите книжовници отбелязвали два сродни, но все пак различни гласки на някогашния ни език; буквите „голяма и малка носовка”, с които са били отбелязвани носово произнасяните самогласки о, (а, у) и е....(с. 44)” и т.н. Примерите, които дава от езиково-гласежен характер Киселков са много и те не са във възможностите дори и на грък полиглот, а с тях може да се справи само граматик, за когото славянския е бил поне на ниво „майчин език”.

Тези автори на пространните жития не са от IХ и Х в.в., те не са ученици и последователи на Кирил и Методий, според учения. Тези жития са късни компилации, написани са на основата на съществуващи сведения, служби и кратки проложни жития за Кирил и Методий. През IХ и Х век, според Киселков са се писали кратки жития, „каквито обикновенно са житията на българските светци от IХ и Х век” (с. 78). Не са се писали „обширни, каквито са византийските и българските жития от ХIV в. насам” (с. 79).

      Данните на д-р Киселков не са били анализирани и не са осмисляни от кирило-методиевистиката.