Кога е роден Христо Ботев?

 Христо Ботев не е роден на 25 декември 1847 г., т.е. по нов стил 6 януари 1848 г.

Христо Ботев е роден на 25 декември 1848 г., т.е. по нов стил 6 януари 1849 г.

Кой по-добре може да знае кога е роден Христо Ботев, от баща му Ботьо Петков, който изрично упоменава в писмо до Найден Геров от 8 април 1863 г. кога е роден сина му Христо (Из арх. на Геров № 59)?

Грешната дата влиза в оборот от Захари Стоянов, който 12 г. след смъртта на Ботев пише негова биография. Тя излиза в Русе през 1888, една година преди да почите бележития летописец. През 1910 г. социалиста Клинчаров също издава биография и повтаря грешката, че Ботев е роден на 25 декември 1847 г. Биографията от Клинчаров е много слабо написана и в нея за първи път се прави опит Ботев да бъде набеден за комунист...

Независимо от тях обаче точната дата е прецизно упомената от Димитър Маринов в неговата „История на българската литература”, издадена през 1887 г. в Пловдив (с. 266), в Енциклопедичния речник на Л. Касъров, ч. 1, 1899 г. (с. 154) и в биографията на Ботев от Никола Начов, София, 1918 г. (с. 59).

На 11 септември 1869 г. Стефан Ботев пише на Найден Геров в Пловдив, че на 13 август брат му бил станал учител в Исмаил, Румъния (Из. арх. на Геров №77). На 5 април 1870 г. главният учител на училището в Исмаил изпраща в Букурещ имената на своите учители и там срещу името на Ботев пише: "22 години, 25 декември 1847 г." Тоест, или е допусната грешка или Ботев сам се е написал една година по-възрастен.

Не може тази канцеларска дейност на главния учител в Исмаил от 1870 г. да е доказателство за рожденната дата на Христо Ботев, но тя внася яснота защо и Захари Стоянов посочва тази дата през 1888 г. Очевидно Ботев се е представял пред своите другари в Румъния, между които стари хъшове и хайдути като Хаджи Димитър и деятели като Любен Каравелов и Васил Левски, с една година по-възрастен.


Даскал Ботьо Петков

Все пак, историческата истина трябва да бъде отдадена на изричното писмено посочване от бащата на Ботев кога е роден сина му Христо, а това е било на 25 декември 1848 г. (или 6 януари 1849 г. по нов стил).

Името на българския владетел Токту (766-767) е с кимерийски произход.

За кан Токту патриарх Никифор Констатинополски от ІХ в. казва в своя летопис, че е „мъж българин, брат на Баян“. Брат му Боян изглежда е известна личност, щом чрез него се прави характеристика на Токту? Управлението на кан Токту продължава по-малко от година. Българският владетел Токту  управлява от 766 до 767 г.

Само предубеден човек, който не е правил проучвания и който се е доверил на грешната версия за тюркско-турански произход на българите, може да си помисли, че това име е тюркско или монголско. 

Българският владетел Токту носи древното кимерийско име от VІІ в. пр.н.е. на кимерийския цар Дугдам (Dug-dam-me), в леко изменена форма.

Изглежда името на този кимерийски цар Дугдам е от две думи `дуг` и `дам`, понеже те не само имат съответствие с българските думи `тук` и `там`, но също така имат аналог с древната кутийската богиня от ок. ХХІІІ в. пр.н.е., славословена от Гудеа като негова майка, Гатумдук, но тук сричките са разместени и в началото имаме шумерското `га`: `Га- тум- дуг`… Звуковоподражателното съответствие с българските `там`, `тук`  е  видно.

Токту в този смисъл, носи кимерийско име, ясно засвидетелствано в упоменатият в асирийските клинописи от VІІ в. пр.н.е. кимерийски цар Дугдам.

Други две имена също ме карат да проучвам синтеза „кимеро-българи“. Това са имената на утигура от VІ в. от н.е. Сандилх ( Ζάνδιλ, Ζάνδιλχος) и на кимерийския цар от VІ в. пр.н.е. Сандаксатр (Sandaksatru)...

За утигура  българин Сандилх, знаем от Прокопий Кесарийски,че е написал писмо на император Юстиниан І (527-565), в което упоменава старата българска поговорка „вълкът кожата си мени, но нрава никога“. Близостта на името на утигура Сандилх с това на древния кимерийски цар Sandaksatruа, е видно... Изводите остават за всеки. 

Кимерийският произход на българите е упоменат още от Прокопий Кесарийски през VІ в. , а през ХІХ в. тази теория отстоява Г.С.Раковски в книгата си "Българска старина" от 1865 г., с. 200:

Банско ли е родното място на Паисий?

      Банско ли е родното място на Паисий?
    Своята категоричност авторите, които отричат, че Банско е родното място на Пайсий, базират на факсимилното издание на Хилендарската кондика, което, както те уточняват, е дело на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ – София и Народната библиотека в Сърбия. Щом като това фототипно издание е подхвърлено от сръбската библиотека, а тезата, че Банско е родно място на Паисий не ги устройва, би трябвало да се докаже, че този документ е автентичен.
    Повод да не се вярва на фототипното издание ни дава следният скандален фалшификат още от 1792 г. В каталога на Сръбската библиотека, при описа на книгата „Буквар“, подарена на сърбите – забележете – по тяхна молба от търговеца Марко Тодорович, който собственоръчно изявява на първата страница своята национална  принадлежност – българин от Разлога – това е било заличено. И само това ли?! Могат да се приведат безброй примери и с по-късна дата на фалшификации и преправки от подобен род. Ето защо да се правят фундаментални изводи на базата на този документ е несериозно.
    Авторите на статиите, които отричат, че Банско е родното място на Паисий, твърдят, че фототипното издание на Хилендарската кондика от 1998 г. категорично опровергава както съществуването  на приписката за „отцовата кукя в Банско“, така и „каквито и да било други сведения за някакво родство на Лаврентий и Паисий и с Хаджи Вълчо от Банско“. Тези твърдения са в противоречие с двете бележки, цитирани от Кондиката далеч преди да излезе на бял свят нейното фототипно издание.
 

   В подготвения за печат от проф. Боньо Ст. Ангелов Никифоров препис на „История славянобългарска“ – София 1961 г., е отбелязано, че в Хилендарската кондика от 8 октомври 1756 г. пише: „че е дошъл с брата си духовника Лаврентие, кир Хаджи Вълчо от Банско“. А в приписката на Кондиката от 10 октомври 1765 г. (след смъртта на Хаджи Вълчо) четем: „Какво паки (пак, б. а.) е привел поклонници от Банско кир духовник Лаврентие, проигумен Хилендарски и са ги писали всеки за своята душа гроша 725, Хаджи Вълчов син 100 гроша, кира проигумен даде за родители 100 гроша... всичко 1002 гроша“.
     Тази приписка наново потвърждава, че Лаврентий е брат на Хаджи Вълчо от Банско. Липсата на тези автентични факти във фототипното издание от 1998 г. показва, че то е фалшификат. Затова е наложително нашите историци специално да проверят автентичността на това копие, за да престанат тези манипулации с родното място на автора на „История славянобългарска“.
 

     На основание на цитираните две приписки може да се направи и потвърди единственият верен извод, че родното място на Паисий е Банско. Щом Хилендарският монах е брат на Лаврентий, което той сам потвърждава в послеслова на своята История, а Лаврентий е брат на Хаджи Вълчо от Банско, следва, че Паисий е брат на Хаджи Вълчо и е родом от Банско. Това е историческата истина. А щом е роден в Банско, той е имал и родна къща. И в нея е имало метох.
   Това се потвърждава от спомените на стари хора и изследванията на Александър Чочолайн – един превъзходен учен народовед. В началото метохът е служил като средище на таксидиотите. По-късно е бил килийно училище, а през 1847 г. е превърнат в истинско училище, ръководено по взаимоучителната метода от известния бански учител Никола поп Филипов. То е било закрито на 10 октомври 1912 г. До тази дата метохът е бил просветен център в Банско. Вече старата и прогнила сграда, заедно с други около нея, изгаря в случаен пожар на 2 срещу 3 март 1922 г.
     Неоснователни, произволни и непочиващи на каквито и да било научни доказателства са и категоричните твърдения на авторите, че по времето на Паисий Хилендарски Банско не влиза в обсега на Самоковската епархия. Това е опровергано както от „Епархиалния поменник на Зографския манастир“, така и от каменния надпис над северната врата на банската църква „Св. Троица“, където между другото е казано: „во время господина и архиепископа Самоковскаго и нашего Игнатия во лето 1837“. Което доказва, че не само по времето на Паисий Банско е било в рамките на Самоковска епархия, но продължава да е в нейните диоцез и през XIX в. И когато Паисий казва, че е от Самоковска епархия, това не означава, че не е от Банско.
    Да се определя родното място на Хилендарския монах на базата на палакарийския диалект, уж залегнал в „История славянобъларска“, също е несериозно. Особеностите на стила на който и да било автор не са от такова естество, че да определят родното му място. Ако се задълбочим в текста на Историята, може да забележим много елементи от типичния бански говор. Ето и няколко примера, приведени от Александър Чочолайн: нихна – вм. тяхна; ораче – вм. орачи; таквия – вм. такива; разнел – вм. разнесъл; затечен – вм. ограден и др. Тези езикови елементи не доказват, а само потвърждават тезата, че Банско е родното място на автора на „История славянобългарска“.
      Несериозно и невярно е твърдението, че уж Неофит Рилски отъждествявал своя помощник Паисий с истинския Паисий. Това е проява на непочтеност към паметта и делото на патриарха на българските педагози. Да се твърди, че Чочолайн се е подвел по Неофит Рилски и вместо истинския Паисий е споменал името на „онзи“ Паисий, също е неприемливо. Той много добре е знаел кой е истинският автор на Историята и сам е направил нейния т. нар. „Бански препис“.
    Онези пък, които сочат селата Доспей и Кралев дол – едновременно утвърждавани и отричани като родни места на Паисий, само ни вкарват в един омагьосан кръг на микс от митологеми без нито едно научно доказателство.

Автор на статията е Страхил Николов, 88 годишен чичо на Кирил Милчев.

Загадъчните думи в "Именникът на българските владетели".

Загадъчните думи в най-старият български паметник, в който има календар и именник на българските владетели, си остават неясни за изследователите на древно-българска история и днес.

Не знам защо, но разчитането което прави Микола (Иосиф Миккола: Тюркско-болгарское летосчисление. // Известия Отделения русского языка и словесности Императорской А.Н. Том XVIII 1-я книга, СПб, 1913) не е подлагано на сериозна научна критика, независимо от очевидните приспособявания на загадъчните български имена към тюркските (?).
hbar.phys.msu.ru/gorm/chrono/mikkola.pdf

Самият Микола търси прототипа на българския паметник сред Орхонските надписи, издигнати близо до река Орхон през 732 и 735 в памет на двама от тюркските ханове, Билге и Кул Тигин. Тоест, още в търсене на прототипа на българския именник подхожда с предразсъдък, че няма къде другаде да бъде търсен подобен образец, освен сред тюрките.

 Първите в света хронологии от типа на българския именник не са в Средна Азия, а в древен Шумер, където времето първоначално е отчитано по поколения (родове), по годините на управлението на царя (енси). „Съставяли са се царски списъци, където последователно са се записвали царете на съответната държава с указание колко години е управлявал всеки от тях. Документите са били датирани с текущата година на управление на царя“(Якобсон В.А. Предисловие к „История древного Востока“, М., 2004).

В Асирия не е било така. Там отчитането на годините и датирането на документите е било по имената на специални чиновници-епоними, всеки от който е заемал този пост точно една година.

Но каква връзка би могъл да има нашият „Именник“ с древен Шумер, независимо, че Сомор/Самар в българския документ не е „плъх“, нито „мишка“, а може би „Самар“ е „Шумер“ (?). Самият Микола пише, че обикновено тюркските календари започват с годината на мишката (плъха), но за него думата „сомор“ е неясна. Той прави опит да разясни други думи, но относно „сомор“ е безсилен: „Остава „сомор“ (в израза сомор алтем). Засега аз не искам да се изказвам за неговото значение“.

Би ли било много смело да се запитаме: а дали „сомор“ не е действително Самар/Шумер?

Признавам, така е. Самонадеяно е. Но проучването на нашето минало така е зомбирано вече два века, че дори и след думата „сомор“ да виждаме черно на бяло в „Именника“ думата „Сигор“ (Загрос), т.е. името на цяла област на север от Месопотамия, пак ще се усъмним да свържем „Самар“ и „Сигор“ с Древния Изток...Зомбирани сме много.

Загрос (на арабски: زاجروس الجبال, на персийски: رشته كوههاى زاگرس, на персийски: زنجیره‌چیای زاگرۆس, на лурски: کو یه لی زاگروس) е най-голямата планинска верига на територията на Иран и Ирак.

Zagros като име е занесено и на Балканите от българите на Аспарух и става име на новопридобитите земи от Византия при Тервел.

Българският документ е намерен в преписи от ХV в. и ХVІ в., но тези преписи са правени въз основа на стари български книги от Х в.

Защо списъкът с българските владетели още от Х в. е вставен между ІV книга на Царете от Библията и текстовете на византийския историк Амартол за Новохудоносор?

Какъв е бил замисъла на тази вставка? Тя случайна ли е? А ако не е случайна, какво ни казва?

 За преводача от Х в. това е било нещо като „приписка“, която вмъква между ІV книга на Царете от Библията и роденият около 634 г. пр.н.е. основател на Нововавилонското царство Новуходоносор.

Защо го прави?

През 1927 г. в кн.1-5 на сп. „Кубрат“ М.Д.Димитров публикува своята оригинална статия „Изчисляване на Именника“. В нея Димитров предлага да бъде потърсена месопотамска (в някой от семитските езици)  езикова основа на древнобългарските думи в Именника и се спира на имената „Имен“ и „Вихтун“.

Никой не се вслушва в предложението му да се търсят съответствия на думите от „Именника“ в Месопотамия, независимо че произходът на думата за змей/змия „Илуян“ е доказано с хетски произход, а не е тюркска. Попадането на тази дума в тюркския език е очевидно по линия на сирийското посредничество в тюркския, тъй като е известно, че произхода на тюркските руни е в согдийското писмо, а то е дело на сирийските несторияни.

Дилом – змия, произход в месопотамската дума „Илуян“

Дохс – няма нищо общо с тюркската дума „домус“, т.е. свиня, глиган

Сигор – топоним, произход в местността „Загрос“

Верени - ВУРУНЦИМУ (ВУРУШЕМУ)  - т.е. „Слънце от Арина”, главна богиня на хетския пантеон, съпруга на Тару. Има аналог не само в „Именника на българските владетели” – „верени”, но и при волжките-българи – вараж, барадж, със значение „дракон“.

Теку –

Дванш –

Тох –

Сомор – топоним, Самар, Шумер (?).

Проблемът е, че науката не признава застинали и мумифицирани констатации. Тя търси, предлага, изработва хипотези. Крайно време е нашият „Именник“ също да бъде върнат на науката и отново да бъде анализиран. По времето когато е открит той предизвика отзив от научни статии. За съжаление, всички тръгват при дешифрирането от предразсъдъка, че българите са тюрки.

Българската легенда за злите духове "нави" и произхода на българите.

Посвещавам на 120 годишнината от кончината на Димитър Матов.

"Навите" са зли духове и демонски същества, те измъчват жените, които са родили и убиват децата им. Според изследванията на Димитър Матов (1864-1896) навите в предания от Велес са три жени, две от които „ерменки“. В Добричко ги наричат не само „ерменки“, но и „сърменки“ (сарматки ?). Матов изучава легендите за нави в Ресен, Битолско, Костурско. В Тетово се вярвало в „навяци“, а в Пазарджишко тежко болен се нарича и „навясал“.

Несъмнено българските думи „навик“ (лоша привичка) и „навит“ („навит човек“ е обикновено убеден да извърши нещо, което не е лична воля) водят произхода си от „нав“ (мъртвец) и „нави“ (лоши женски духове). Думата е оказала влияние от кимеро-българския език и върху славянските езици, понеже „нави“ като „зли духове“ ги има в руския Начален летопис от ХІІ в. и в местни славянски вярвания.

През 1889 г. Димитър Матов, който е завършил фолклористика и лингвистика при А. Потебня в Харков, пише статията „Нави“, която излиза в кн. ІІІ на сп. „Книжици“ (с. 49-54). Шест години по-късно, Матов отново се връща към тази тема и публикува през 1895 г. статията „Верзиуловото коло и навите“ в Български преглед, г. ІІ, кн. ІХ-Х, с. 140-156.

Както пише Любомир Милетич: „За „навите“ се споменува в старите наши книги (индексът), гдето се казва, че поп Богомил (Йеремия) „бил в навех на Верзiулове колу“. На Матов е известна литературата по този въпрос и именно затова особено го е заинтригувало едно място в оставените записки на покойния Бояджиев от Велес, гдето било отбелязано едно баяне против „навите“. Докато думата „нав“ в старобългарските паметници значи "мъртвец", от разпитванията си Матов установил, че тази дума в мн. ч. „нави“ се схваща днес във Велес и др. със значение „лоши жени, които мъчат родилката преди и след раждане“. Съгласно с това, казаното място от индекса става по-ясно и значи, че поп Йеремия отивал при навите на верзиуловото им хоро (на сръбски – „врзино коло“), което те, както самовилите и други сродни там същества, устройвали“ (Л. Милетич, Български преглед, 1896, кн. ХІ).

Още като излиза през 1889 г. в сп. „Книжици“ статията „Нави“ на Матов, от темата се заинтригува руския проф. Соболевски, който смята, че т.нар. „Верзиулово хоро“ произлиза от думата „Велзевул“. В особено интересната и новаторска тема на Матов се включва и светилото Веселовски, който обръща внимание, че темата за злите духове, които мъчат родилки е много стара и посочва един коптски вариант от легендата за Свети Сисиний (Сисон), в който злата мъчителка има име „Верзелия“ (очевидно Берзелия).

В наскоро публикувана статия в сайта „История на света“ (istorianasveta.eu/pages/posts/svitkt-amulet-ot-kolekcijata-na-prof.-ivan-dujchev-i-negovoto-mjasto-v-tradicijata-na-apotropejnata-knizhnina-2-417.php) се посочва за наличието на „Свитъкът-амулет от колекцията на проф. Иван Дуйчев“, в който присъства и легендата за Сисиний. 

Тази легенда „е разказ за борбата на св. Сисон с вещицата и включва редица интересни мотиви, които разкриват древния й произход и я доближават в някои моменти до вълшебната приказка. Във византийската традиция същият разказ е познат като Житие на св. Сисиний (името се среща във варианти Сисон, Синесий, Сисин и др.) и от него са известни над 20 преписа, обхващащи широк хронологически диапазон – от ХІ до ХІХ в.  Познат е в арменска версия в сравнително късни преписи от колекцията на манастира “Сен Лазар” във Венеция“ (пак там).

Навремето Веселовски предполага, че коптската версия идва от Армения. Определено можем да кажем, че отъждествяването на „ерменки“ и „нави“ в българския фолклор, ни дава право да потърсим произходът на името „Берзелия“ в един регион, свързан и с „майчиното мляко“ на прабългарите.

Какво имаме предвид?

В гръцката традиция, вещицата се казва Гилу, за разлика от нашата, където е Берзелия. Вещицата Гилу открадва новороденото дете и Св. Сисиний я преследва, за да го върне. В мотивите има вълшебни елементи.

„Вещицата иска от св. Сисиний до повърне майчиното си мляко като условие да получи обратно децата на сестра си (…). Като истински приказен герой, светецът-воин преодолява препятствието – повръща майчиното си мляко – и получава живи шестте деца (вероятно в този епизод трябва да търсим корените на съвременния фразеологизъм “да си кажеш и майчиното мляко”).  Целият разказ до този момент всъщност има за задача да обясни най-сакралния мотив – разкриването на тайните имена. След победата на св. Сисиний с Божията помощ, вещицата/дяволът се подчинява  и обещава да не доближава дома на човек, който притежава записани нейните имена. Изреждането им е всъщност заклинателната формула, гарантираща защита от бедите, представени като имена – атрибути на дявола (пак там)“.

И така, едно от имената на вещицата, която е зъл дух и демон, който краде новородените деца, е Берзилия. Това име е ефимизъм, в смисъл, че мотива за „казването“, т.е. повръщането на „майчиното мляко“, за българите е свързан с местността Берзелия, известна от късно-античните гръкоезични извори и като „втора Сарматия“, т.е. територията на изток от Дон до Кавказ. Ето защо, освен Берзелия, навите имат и имената „ерменки“ и „сармянки“, т.е. също ефимизми, свързани с региона на Берзелия.

Поп Йеремия в този смисъл, е обвиняван от ортодоксалната стара наша  книжнина през ХІ в., че с учението си се сродява с навите, тези лоши духове, които вредят на навородените. Това не е случайно, понеже в доктрината на богомилството раждането е нещо тъжно и греховно, понеже новороденото става роб на Сатаната, който бил създал земята. Тоест, неслучайно Йеремия е сроден точно с навите и е изпратен на „Верзиуловото коло“, т.е. на хорото на Берзелия.

А самото име Берзелия, както стана ясно, е едно от многото имена на навите, свързано със сакралния мотив за първоначалата на всички деца от тоя народ, с тяхното „майчино мляко“, което трябва да бъда повърнато назад до името на древната им родина.

Берзелия е всъщност форма на топонима, чиято персоезична версия е Бурган, а арабоезичната му версия е Бурджан.

В периода 836-847 г. ал-Хорезми полага началото на арабската географическа наука. Той тълкува някои от основните географски топоними на Птолемеевата география (ІІ в. от н.е.) и стига до заключението, че „Бурджан” съответства на птоломеевското разбиране за „Сарматия”. А според Птолемей, Сарматия е територията от Карпатите до Кавказ. Като „Европейска Сарматия“, според Птолемей, е от Висла до Дон, а „Азиатска Сарматия“ е от Дон до Волга и на юг до Кавказ.


       В една персийската легенда за произхода на българите, съхранена в епосът „Искандер наме” на персийският поет Низами, който той пише в самото начало на ХІІІ в., срещаме също Бунгар.




      Според художественият вариант на легендата в епоса „Искандер наме“, Александър Македонски имал двама воини Бун и Гар, които участвали в походът му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Балгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.

Най-интересното в тази легенда е, че „Бун” и „Гар” са всъщност Бунгар, тоест персийското име на Бурджан.

Тоест, Берзелия на късно-античните гръкоезични летописи съответства на топонима Бурджан в арабоезичната средновековна география.

 Виж също статията в blog.bg:  Бурджан - другото име на Дунавска България.
letopisec.blog.bg/history/2011/06/28/burdjan-drugoto-ime-na-dunavska-bylgariia.773239

Защо книгата на д-р Киселков (1945) за Кирил и Методий е отречена от БАН?

           Не всичко около живота и делото на св.св. Кирил и Методий е ясно. Знаел го е един от най-добрите изследователи за тях, българския учен Васил Славов Киселков (17. ХI. 1887-10. IV. 1973). Роден в Котел той пише няколко книги за Кирил и Методий, като постепенно навлиза в дълбочина на проблематиката. Пише книга за Кирил и Методий през 1923 г., след това през 1933 г., следва 1940 г., 1942 г. и така стигаме до забележителната монография на д-р Киселков „Славянските просветители Кирил и Методий” от 1945 г., която е 436 страници.

 

Киселков доказва, че големите (пространни) жития (известни и като "Панонски легенди" в науката) за светите блатя Кирил и Методий, не са писани преди ХV в. Авторите на панонските легенди, според Киселков, не са съвременници на светите братя, нито техни преки или косвени ученици, тези панонски жития не са писани през IХ в. или Х в.!

Изводите на Киселков са изключително сериозни, но през 1950 г. от Москва се спуска заповед, че „Панонските легенди са възникнали в години близки към епохата, когато са живяли братята” Кирил и Методий. Ф.М.Росейкин в статията си „Буржуазная историография о византийско-моравских отношениях в середине IХ в.” (Византийский временник, III, 1950, с. 245-248) налага априорния извод, че Панонските легенди са от години близки до времето, през което са живяли Кирил и Методий.

През 1995 г. в София излиза т. II от мащабната четиритомна  „Кирило-Методиевска енциклопедия”, в която на с. 318 четем, че Стефан Кожухаров в статия в тази енциклопедията за Киселков, отбелязва: „Не намира подкрепа в науката възгледът на Киселков за късен произход на житията...”.

Още през 1955 г. Иван Дуйчев налага в България „догмата от Москва”: „За съжаление, Киселков изхожда от аболютно грешни позиции за двата основни източника за живота  и делото на Кирил и Методий, а именно така наречените Панонски жития, с други думи, пространните жития. В противоречие с фактите и оценката на съвременната славистическа наука, представена от нейните водещи представители (Дуйчев има предвид Росейкин – бел.м.), автора настоява на необоснованото мнение, че „Кириловото житие трябва да се е появило в първата половина на ХV в., а Методиевото – няколко десетилетия по-късно”.

feb-web.ru/feb/todrl/t13/t13-601.htm



Паметника на Св. Кирил и Св. Методий в Плиска, от 2015 г.
www.facebook.com/profile.php

Наистина на стр. 73 от монографията на Киселков от 1945 г. „Славянските просветители Кирил и Методий” е записано, че „Кириловото житие е било написано през първата половина на ХV в., а Методиевото – няколко десетилетия след него”. Това е коректният цитат.

Дуйчев пише, че Киселков отстоява това мнение в „противоречие с фактите”. Да видим какви факти дава Киселков, за да обоснове становището си, че пространните Панонски жития за двамата братя не са от IХ в. или от Х в., а едва от ХV в.?

Според Киселков, всичките 17 преписа на Кириловото житие и 8-те на Методиевото, са от втората половина на ХV в. „Ако житията бяха от края на IХ  или от началото на Х век, все щеше да се запази поне един препис върху пергамент, защото не може да се допуща, че хората от първите два-три века след появата на Кирило-Методиевата азбука не са се интересували от живота и делото на братята” (с. 60). Киселков показва, че има интерес към делото на Кирил и Методий тогава, но т.н. големи, пространни жития не са писани тогава. Има само един пергаментов препис на Методиевото житие в сборник на московския храм „Успенски събор”, но то според Киселков е съмнително дали е от ХII-ХIII в.в., откогато го датират. Този единствен препис на пергамент и уставното писмо не са достатъчни доказателства, според Киселков, че има преписи на житията преди втората половина на ХV в., откогато са всички останали преписа. Езикът на житията гъмжи от сърбизми и русизми. „Руското влияние личи от употребата на някои типични руски думи, като: король, королю, королеви, пострижникь, папежь, чадь, разве”...”Сръбското книжовно влияние личи от употребата на "ь" в края на думите и от честата замяна на голямата носовка с "у".....На влиянието на някой латински първоизточник, който са използвали авторите [от ХV в. – бел.м.], трябва да се отдадат думите: апостоликь, епистолия, мъша (вм. миса, служба), купетра (вм. етърва), папежь.....На гръцко книжовно влияние трябва да се отдадат някои думи и изрази, каквито са: вивлиотекаръ, хризма, анагность, логофеть, кириiе елеисонь..." (с. 60).

„В житията често пъти се прокарват мисли, които не отговарят на историческата истина или са в противоречие с други книжовни извори, а дори и със самите жития. Например, двете жития твърдят, че славянската азбука била измислена около 862 г., когато в Цариград пристигнали пратениците на моравския княз Ростислав, докато Черноризец Храбър, който е книжовник от първата половина на Х в. и който е познавал въпроса за появата на азбуката ни, твърди, че тя е била измислена през 855 година” (с. 61).

       Киселков отбелязва, че след Х в., когато работят в България книжовници ученици и последователи на братята, като Климент, Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх и Черноризец Храбър и които благоговеят пред тяхното дело, интереса изчезва. „До каква степен новите поколения се отчуждили от Кирил и Методий, личи от това, че до края на ХIV в. никой от старите ни книжовници не говори нищо нито за тях, нито за създадената от тях глаголическа азбука. Дори просветени книжовници, като патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и Константин Костенечки не са счели за потребно да посветят поне няколко реда за Кирил и Методий в своите трудове, ако не и да им напишат цели жития или служби” (с. 73, 74).

Според Киселков през ХI, ХII, ХIII и ХIV векове спомена за Кирил и Методий се съхранява само „под манастирските стрехи”, при което монасите си спомняли за тях само по „кратките проложни жития и служби, когато се празнувало по традиция тяхната памет” (с. 73). Такива патетични и обемни жития, като панонските легенди, не са съществували до ХV в., според Киселков. Ето защо, когато са писани тези обемни жития през ХV век, са допуснати много фактологични грешки, немислими, ако бяха писани през края на Х или началото на ХI в.

Например, „според Кириловото житие, братята престояли в Моравия първо 40 месеца, след това минали в Панония, а оттам се отправили за Рим. Според Методиевото житие, братята престояли в Моравия три години и се завърнали – разбира се, в Цариград, откъдето са тръгнали [за Рим – бел.м.], при все, че житиеписеца на споменава това. Пак според Кириловото житие братята били повикани в Рим от папа Адриан, а според Методиевото - от папа Николай. Последният дори посветил Методий за свещеник, т.е. за йеромонах, при все че Николай не можал да види Методий, понеже умрял преди пристигането на братята в Рим. Според пространното Кирилово житие, Кирил се учил в Цариград заедно с малолетния император Михаил III. А това съобщение не може да бъде вярно, защото 14-годишният Кирил отишъл в Цариград, когато Михаил III бил едва 2-3 годишно дете. Същото съобщение противоречи и на краткото Кирилово житие. Според последното, както и според йеросхимонах Спиридон, който се е ползувал от него, когато е писал историята си, св. Кирил се е учил в цариградското училище не с царя, а с царския сестринец. Краткото житие и Спиридон в случая стоят по-близко до истината, защото се знае, че император Михаил имал 5 по-големи сестри – Текла, Ана, Анастасия, Пулхерия и Мария. Според Спиридон, Текла е била омъжена за царедвореца Сергий и тя може да е имала дете на Кириловата възраст. Другите четири сестри на Михаил са били насила замонашени. А не е ли и анахронизъм и съобщението на Методиевия житиеписец, че Методий се срещнал с маджарския крал, когато исторически е доказано, че маджарите завладели Моравия и Панония няколко години по-късно от Методиевата смърт? А какво да кажем за съобщението на житиеписеца, според което не само, че над Кириловия гроб „започнаха да стават много чудеса”, но и римляните считали и славели рано починалия в Рим славянски първоучител за светец. Те дори „нарисуваха иконата му над неговия гроб” и „започнаха да палят свещи над него денем и нощем” – твърди житиеписеца. Не ще съмнение, че това свидетелство не може да отговаря на истината, не само защото е невероятно Кирил да е бил признат от римляните за светец веднага след смъртта си, но и защото римското духовенство изобщо, заедно със своите папи, до най-ново време не е искало да канонизира светите братя” (с. 61, 62).

Според Киселков, пространните жития „имат компилативен характер” (с. 63), техните автори са използвали не само днес неизвестни паметници от и за братята, но „и някои други текстове, каквито са краткото, или проложно, Кирилово житие, Италианската легенда, късната редакция на Несторовата летопис, похвалните слова на Кирил, и на Кирил и Методий. Ползвани са някои от известните папски писма до Коцел и Светополк. Може Методиевия агиограф да е ползвал някои от тия писма не от пълния им текст, а от някой съкратен славянски превод, сега неизвестен на науката. Предполагаме, че Кириловият житиеписец е познавал Италианската легенда не по текста на [първото печатното – бел.м.] издание от 1688 г., а по друг, по-стар и по-обширен текст. Методиевият житиеписец пък ще е използвал по-нов, допълнен препис на Несторовата хроника. Възможно е авторите на пространните жития да са използвали и други текстове, които не са известни на науката или за които никой не се и досеща. Който желае да се увери нагледно, че наистина пространните жития имат компилативен характер, нека сравни следните цитати, извлечени из различни книжовни паметници: (с. 63, 64, 65, 66, 67,68, 69,70, 71).”

          „Явната връзка между Кириловото житие и Италианската легенда също показва, че първото не може да бъде по-старо от началото на ХV в., понеже както се предполага от някои учени, самата Италианска легенда се появила през ХIV в. във връзка с повишения интерес всред чешките католически среди към делото на Кирил и Методий и към съдбата на римския папа, мъченик и светец Климент след основаването на Пражката архиепископия в 1343 г. Знае се, например, че в 1346 г. чешкият крал Карл IV започнал да покровителствува славянската писменост. Той дори основал т.нар. Емауски манастир край Прага и в него настанил монаси от Хърватско, които боравели с Кирило-Методиевата глаголическа азбука. В същия манастир било написано и известното „Реймско евангелие”. В 1380 г. пък олмуцкия епископ Йоан наредил да се празнува паметта на светите братя на 9 март всяка година. Латинският текст на Италианската легенда пък е могъл да попадне в ръцете на православен книжовник посредством католическо Хърватско или посредством православна Сърбия. А да се мисли, че Италианската легенда – която станала известна за науката след 1668 г., когато била напечатана за пръв път от Боландистите в Анвертпен (Анверс) – била написана много по-рано [от ХIV в. – бел. м.], не е допустимо, защото до ХIV в. католическото духовенство в Европа изобщо не признавало Кирил и Методий за светци. Още по-неприемливо е гледището, според което Италианската легенда била дело на Методиев съвременик, при все че това гледище се поддържа от бележити книжовници. Ако тя беше написана от такъв съвременик, по никой начин в нея не би се твърдяло наивно, че в Рим бил посветен за епископ не само Методий, но и брат му Кирил. А щом Италианската легенда е от ХIV век, нямаме никакво основание да мислим, че авторът на пространното Кирилово житие, който е използвал самата легенда, би могъл да живее по-рано от същия век. В полза на нашето гледище говори и друго обстоятелство. В Кириловото житие се цитират на няколко места пасажи от Корана. А свещената книга на мохамеданите  ще е станала известна на славянските книжовници през ХV в., когато турците бяха завладели вече България и постепенно налагаха властта си и над другите балкански земи. Тогава и някои българи започнали да се запознават с турския език, а покрай него и с арабския. Заслужава да споменем, че Константин Костенечки, при все че се проявил като бележит книжовник в Сърбия през първата половина на ХV в., е знаел турски език. Наистина, може да се възрази, че цитати из Корана съществуват в житието, понеже са били заети, заедно с целия наивно-легендарен разказ за Кириловите прения в земята на сарацините, ала въпрос е дали този наивно-легендарен разказ е истинско дело на Кирил или пък е някакъв гръцки апокриф, познат на славяните по превод, приписван на Кириловия брат Методий. Константин Костенечки, както личи от граматическия му трактат „За буквите”, е имал твърде смътни познания за руския език и за неговите отношения към другите славянски езици. Според него, църковнославянският книжовен език не бил нищо друго освен „тънчайшiи и краснеишiи роушькыи iезыкъ”, но подпомогнат с нещичко от другите славянски езици. Поради големите си недостатъци тези езици съвсем не могли да се мерят с руския език. Божествената мъдрост и човешката наука, или „елинската, сирийската и еврейската тънкота” могли да се предадат най-хубаво чрез руския поетичен език, обогатен с думи от останалите славянски езици. Също и за живота на Кирил и Методий, както и за заслугите им като създатели на славянската азбука и книжнина, Константин нямал представа. Когато някои му подмятали, че славянския книжовен език от онова време е почивал не на руския език, а на езика на св. Кирил, той се отнасял към думите им с известно съмнение. „Глаголють бо нецiи iако Кvрил философь издасть прежде – боуди приемлю”, пише той в споменатия си трактат, посветен на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1374-1427). Интересът на сръбското общество по времето на Костенечки към руския език и споровете, които се водели по въпроса за отношението на „тънчейшия” руски, или „рушки” език спрямо книжовния език на сърби и българи, както и спрямо езиците на другите славянски народи, като бошняци, хървати, словенци и чехи, споменати от Костенечки, ни заставя да мислим, че Кириловото житие трябва да се е появило по онова време, понеже и в него се повдига въпрос за „росьски”, или „рушки” букви и книги. При това, авторът на житието, както изглежда, нямал по-големи познания от Костенечки за произхода на руския книжовен език. Както вече изтъкнахме по-рано, когато говори за пребиваването на братята в Крим, житиеписезът съобщава, че там Кирил намерил „Евангелие и Псалтир, написани с рушки (росьскы) букви и човек говорещ този език”. В IХ в. може на Крим наистина да са живели готи или сродните им по кръв варяги, ала късния житиеписец, без друго, ги е отъждествявал [през ХV в. – бел.м.] с киевски руси, за които балканските славянски монаси и книжовници вече са имали поне известно понятие (с. 74, 75, с. 76, с. 77)”.

И така, Киселков пише, че понеже пространните жития са явно от ХV в., поради това авторът им е написал, че Св. Кирил през IХ в. открил на Крим „Евангелие и Псалтир” с „рушки букви”, понеже очевидно този автор от ХV в. отъждествил киевските руси от своя ХV в., с ония които живяли по същите места там през IХ в., които може да са готи, варяги или някакви други!

Ето това е написал Киселков за „рушките писмена”, но Стефан Кожухаров в т. II на „Кирило-методиевска енциклопедия”, с. 318, ни убеждава, че Киселков „по въпроса за т.нар. роски или рушки писмена, споменати в ЖК [житие Кирилово – бел.м.] веднъж се присъединява към учените, които под това название разбират готски книги (Славянските просветители...”, 1923, с. 65-66), а по-късно твърди, че тук става дума за „руски език и руски букви” („Славянските просветители....”, 1946, с. 43).” Кожухаров не стигнал до 77 страница от книгата (дадена за печат на 15 ноември 1945 г.) на д-р В. Сл. Киселков „Славянските просветители Кирил и Методий”, останал си на 43 страница и така не разбрал какво има предвид бележития учен. Сведението на Кожухаров в т. II на гореспоменатата енциклопедия, е най-малкото некоректно. Разбира се, Кожухаров трябва да даде и догматична оценка за доказателствата на Киселков, че пространните жития на братята са от ХV в. И той я дава: „Не намира подкрепа и в науката и възгледът на К. за късен произход (ХV в.) на ЖК” (с. 318, т. II, К-М-Е).

За Киселков е било особено важно да докаже късния произход на пространните жития за Кирил и Методий, понеже именно техният автор (или автори) прокарват внушението, че Кирил и Методий не са българи. Между другото самият Киселков косвено дава данни, че в края на ХVІІІ в. българския историк йеросхимонах Спиридон не знае за съществуването на пространните жития, а знае само за малките, служебни жития. Аз проверих, че папският библиотекар Асемани през ХVІІІ в., когато пише изследване в "Календари на Вселенската църква" за светите братя Кирил и Методий, също не познава пространните жития, но знае за житието от ХІІ в. написано от Теофилакт Охридски за Св. Климент и го цитира...По тези въпроси науката отказва да дебатира, а Киселков отдавна е забравен от БАН. 

 Киселков сочи езиковедските факти в полза на твърдението си, че Кирил и Методий са българи. „В старобългарската азбука съществуват особени букви. Такива са ж, ч, ш, чийто гласеж и днес мъчно учленяват родените и останали да живеят в България гърци; буквите ъ и ь, с които старите книжовници отбелязвали два сродни, но все пак различни гласки на някогашния ни език; буквите „голяма и малка носовка”, с които са били отбелязвани носово произнасяните самогласки о, (а, у) и е....(с. 44)” и т.н. Примерите, които дава от езиково-гласежен характер Киселков са много и те не са във възможностите дори и на грък полиглот, а с тях може да се справи само граматик, за когото славянския е бил поне на ниво „майчин език”.

Тези автори на пространните жития не са от IХ и Х в.в., те не са ученици и последователи на Кирил и Методий, според учения. Тези жития са късни компилации, написани са на основата на съществуващи сведения, служби и кратки проложни жития за Кирил и Методий. През IХ и Х век, според Киселков са се писали кратки жития, „каквито обикновенно са житията на българските светци от IХ и Х век” (с. 78). Не са се писали „обширни, каквито са византийските и българските жития от ХIV в. насам” (с. 79).

      Данните на д-р Киселков не са били анализирани и не са осмисляни от кирило-методиевистиката.