Как Ирник създаде Велика България.

       През 453 г. умира Атила, през 455 г. гепидите на Ардарих, които са васали на Атила, убиват престолонаследника и негов първороден син Елак и се отцепват с остроготите от хунската империя. Другите двама сина на Атила, Дентцик и Ирник, се оттеглят в Малка Скития (Добруджа) над Дунав. Дентцик командва земите от Черно море до р. Сава, а Ирник се връща с българите, наричани и "утигури" (Прокопий Кесарийски), на изток, за да отблъсне появилите се при Волга авари и савири през 463 г.

   

        В арменската история от V в. на Елише присъства една  интерполация, съгласно която „хон Херан”, след като станал „цар на Баласакан” (в персийските надписи Баласакан е до Кавказка Албания и дербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцките граници.

 

 „Хон Херан избил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани...” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ).

Това сведение-интерполация при Елише очевидно се отнася за 484 г., когато Персия е превзета. То кореспондира със сведението на Приск Панийски, което пък показва, че 484 (а не 474, както се твърдеше доскоро) е последната година в неговото творчество: „Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.ред.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.ред.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците. Тогава персите, притеснени от това нашествие допълнително, тъй като имали преди това война с кидарите, отправили към римляните посолство с молба да получат пари или хора за охрана на крепостта Юроипах (явно Чор, т.е. Дербенд – бел.ред.). Това посолство повтаряло онова, което и по-преди често говорили такива посланици, а именно че римската земя остава невредима, понеже те (персите – бел.ред.) водят битки и не позволяват на настъпващите варварски народи да преминат през своята земя. Но на тях им бил даден отговор, че всеки трябва да защитава своята земя и да се грижи за охраната й и така те поели обратно без успех” [Exc. de leg., p. 44 Par., 161—162 Nieb.].

През 517 г. Йешу Стилит пресъздава същото сведение в своята хроника, но променено, така че да става ясно кои са всъщност „сарагурите“ на Приск:

„В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ).

Напълно е възможно Йешу Стилит да е заел сведението не директно от Приск, а чрез гръкоезичния летописец Захарий Митиленски, чиято хроника частично е съхранена на сирийски. Именно Захарий Митиленски е първият, който пише, че Пероз е победен и Персия е превзета през 484 г. от пост-атиловите хуни, (т.е. българите, както ще видим след малко) нападнали през Кавказ. Както твърди през V в. и арменския летопис на Елише.

В средата на ХІІІ в. сироезичният енциклопедик-историк Бар Ебрей (Абу-л-Фарадж) формулира сведенията преди него за този период и пише следното:

„(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”

Грузинският житиеписец от V в. Яков Цуртавели ни разкрива, че проблемите на Пероз с хуни от Предкавказието датирали от „осмата година на персийският цар” (Житието на Шушаник). Ако приемем, че Пероз стъпва във владение през 459 г., тъй като 2 години след смъртта на баща му през 457 г. на власт е брат му Хормизд ІІІ, тогава проблемите на Пероз с хуните датират от 467 г.

През 469 г. вторият син на Атила Динцик вика на Дунав брат си Ернак, но той – според Приск – бил зает на изток „със свои войни“.

Една от тези войни е била към 463/465 г., когато Приск е написал, че савирите били подгонени на запад от Волга от аварите, но българите спряли аварското нашествие. През Х в. в този цитат на Приск името на българите, е изтрито от преписвачите на българофоба Константин Багрянородни, които преписват части от хрониката на Приск. През същият Х в. обаче и сборника-енциклопедия „Суда“, в главата си за аварите, преписва данни от Приск и там името на „българите“, които спряли аварите, е било съхранено. Днес, благодарение на това, вече знаем, че Ирник/Ернак/Херан са едно и също лице, предводетеля на пост-атиловите хуно-българи.

Във византийските летописи за първи път аварите са упоменати през втората половина на V в. от Приск Панийски. Към 463/465 г. аварите нападат савирите и ги прогонват на запад от Волга. Тогава аварите са спряни от българите, както научаваме във византийския сборник от Х в. `Свидас`, където под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν• περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана…и т.н“

През 467 г., както става ясно от грузинското житие от V в. „Мъченичеството на Шушаник” на свещенника Яков Цуртавели, грузинският васал на Персия - Вараскен е повикан в столицата Ктезифон от персийския цар Пероз (459 - 484) и получава заповед да отблъсне появилите се около Дарялския и Дербентския проход в Кавказ хуни.

 

В споменатата вече от нас  книга на арменския историк Елише, който умира към 480 г., е интерполирано едно сведение (явно от по-късен преписвач) за някакъв „хон Херан”, който след като станал „цар на Баласакан” (в персийските надписи Баласакан е до Кавказка Албания и Дербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцките граници. Ако се доверим на този пасаж при Елише, именно Баласакан (където е предверието към стратегическия Дербендски проход) явно е причина за изпращането на Варасакен през 467 г. от Пероз, за да отблъсне хуните. През 467 г. се знае, на основание на Яков Цуртавели, че хуните са при Дарялския проход над Грузия (Иберия), но те явно са и при Чор (Дербенд). Вараскен бил ходил, според Цуртавели, и там.

Прохода Дербент е бил наричан и „Хунски врата“…

Ето значи къде е бил Ирник през 469 г., когато на Дунав е убит брат му Динцик, на който той не успява да помогне. Прав е бил Приск, че Ирник е бил зает на изток със "свои войни". 

Войни, които полагат основите на "древна Велика България" от Днепър до Кавказ. Войни, с които Ирник "води завоевателни войни на изток", както още през 1930 г. допуска известният историк Стивън Рънсиман.

        Вече е време да се проучи живота на Ирник подробно, защото както пише още през 1930 г. световно-известният историк С. Рънсиман, той е не по-малко значима личност от баща си Атила: „Атила заема такова видно място в нашата история, само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.