Светият Дух и метаморфозата на Рим...

          Според „Деяния на Светите Апостоли” Светият Дух на Петдесетница се изсипва над апостолите в Йерусалим...

       Христовата задача за благовестие е: ”Ще Ми бъдете свидетели в Йерусалим и в цяла Юдея и Самария, и дори до край-земя” (Деян.1:8).

        Петър е убеден, че се е сбъднало „пророчеството на Йоил” /2:16/ и Светият Дух на пророците, е споходил апостолите, за да свидетелствуват те за „Иисус Назорея” (2:22).

         Ще рече, първоначално Христовото дело явно  е схванато и  като „назорейство”, според Закона на Моисей за назорейството (Числа, гл.6).

       Назорейството е посвещаване Господу, през което време посветилият се „трябва да се въздържа от вино” (Числа, 6:3).

         Иисус също изрично казва на учениците Си на Пасха, че се отказва от „лозовия плод” (Марк, 14:25; Лука, 22:18) до времето, когато този „лозов плод” (виното) ще бъде „нов в царството Божие” (Марк, 14:25).

       Евхаристията, в този смисъл, съдържа и „назорейско посвещение”.

        Иисус като „назорей”, е актуално църковно понятие в началният период на йерусалимската Църква, понеже е „пророческо понятие”.

        Назорейството на Иисус е юдейско понятие, предназначено за юдеи-християни. То е първично понятие за доказателство на синтеза между Иисус и учението на пророците.

         Иисус е възприеман от новите посветени като „назорей”, според съдържателни юдейски понятия, а не защото е от гр. Назарет. Топонимното понятие на Иисус и 12-те апостоли, е „галилейци”. „Тия, които говорят, не са ли всички галилейци” (Деян, 2:7).

        Назорейското посвещение Господу, което е наследство от Моисей, е забравено от Църквата след 70-те години на І век.

                    Понятието за епископско вричане, е  разграничено от назорейското посвещение на Господ. Причината е, че назорейството, онаследено от Моисей, съдържа едно неудобство за новата представа за епископски чин. То дава знак на равенство между мъжете и жените, спрямо „оброкът за назорейство” (Числа,6:2).

          Епископството настоява да е само мъжко посвещение Господу. То допуска жената само до чин „дякон” (дяконеса).

           Назорейската святост, чийто външен белег е косата да не бъде подстригвана, допуска равенство между мъж и жена откъм оброк (обред) Господу.

           

 

Всичко оброческо при християните е обред, чрез вярата в Иисус Христос, и същевременно Иисус не отхвърля пророците, а ги изпълнява (Мат, 5:17). Иисусовото дело не може да бъде отделено от пророческото дело.

         Що значи Светият Дух за църквата?

         Според „Деяния на Светите Апостоли”, Петър схваща като първо дело по пътя на благовестието, числото (12) на Иисусовите ученици, отново да бъде попълнено, след отпадането на Юда Искариот.

         Оказва се, че Петър прилага Моисеевата схема за 12-те израилеви колена, към схемата за 12-те христови апостоли. Архетипът на „обетованата земя”, която е разделена чрез „жребий”, е много силен: Петър призовава Господ да изяви Себе Си за попълването на числото на апостолите, чрез хвърляне на жребий (1:26).

         В залога участват двама мъже: „Йосифа, именуван Варсава, когото нарекоха Иуст, и Матия” (1:23). Печели Матия.

        Числото на апостолите е приравнено до числото на 12-те израилеви колена.

                  До жребието не е допусната жена.

                 Предстои Петдесетница.

                Иисус е казал: ” Ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий”(1:8).

                 Учениците знаят, че ще дойде. Но с каква точно цел, освен благовестие? Те продължават да смятат, както по време на тригодишната проповед на Иисус, че крайната цел е „възстановяване царството Израилево”.

                Тези дванадесет ученика явно са си все още старите рибари, хора без ясно съзнание за своята мисия пред човечеството.

          

                 Те очакват Христос да се върне със славата на небесните ангели едва ли не вдругиден.

                Дванадесетте апостоли по онова време, спрямо жените-свидетели на разпването и първи благовестнички на Възкресението (ако не бяха отишли до празният гроб апостолите можеха и да не узнаят нищо), са сякаш една величина от миналото. Дванадесетте имат понятие за себе си откъм възвратността на ролята на 12-те колена при Моисей.

                Те все още  гледат назад, даже не предполагат, че на езичници е предопределено да изградят лавров венец на Иисус, като Господ бог на Римската империя.

                  Христовите рибари се вживяват в родовото братство, в спомена за началото на „царството Израил”.

                Жените, съпричастнички на Христос, са поставени на заден план в общественият замисъл на все още непроходилата църква.
             „Мъже братя” (1:16;2:29) - това е обръщението между тях.

Тези хора са така затворени в мечтателства и жребно суеверие, че няма никакви данни те да станат нещо повече от рибари-ученици. Нищо не подсказва, че това са бъдещите апостоли на християнството.

А Савел, който пази дрехите на убийците на Стефан, даже си няма и понятие, че ще е бъдещият апостол на езичниците Павел, чийто блестящи откъм словестност послания ще изумяват...

          И тогава...се случва Петдесетница.

        Светият Дух...слиза връз тях. Светият Дух слиза върху хора, чието единствено преимущество е, че те действително вярват в Иисус Христос.

        Това е същият Свети Дух, както учи и църковният символ, който е бил връз пророците. Голяма част от пророците също са наивни и чистосърдечни люде, като рибарите, учениците на Иисус.

          Павел е съзнал най-дълбоко, че е нищо, както той, така и останалите апостоли, без „Свети Дух в нас” (І. Посл. до Солун., 4:8).

         Не случайно Църквата славослови Свети Дух като Бог, равнопоставен на ипостасите на Отца и Сина в Светата Троица.

         Човечеството и днес е изумено как Галилейските рибари, дърводелци и митничари, станаха Апостоли.

         Погледът се спира върху Свети Дух. Задържа се върху Свети Дух.

        Съзнава се, че без силата и тайнството на Светият Дух, дори Петър отрича Христос до трети петли.

        Само благодарение промисълът на Свети Дух, Рим, символът на всичко омразно за ранните християни, които съвсем реално са очаквали „краят на света”, придобива почти вълшебна метаморфоза и става център на християнският свят.