Държавата на авари и българи в Панония през VІ и VІІ век.

Кирил Милчев

         През 568 г. е създадена в Панония новата държава на авари и хуни, наричани „вархони”, в която ръководител става аварския вожд Боян, който заема титлата „каган”, а негов заместник е владетеля на хуните-кутригури, който заема титлата ябгу (заместник на кагана, ювиги).

          Каквато и да е етногенезата на аварите, неоспоримо е, че те към 555 година са под подчинението на азиатските войски на тюркският ябгу (джабгу) Истеми, чийто старши брат е създател на Първият тюркски каганат в края на V в. и началото на VІ век.

        „Името авари в китайските източници не се среща; среща ли се в Орхонските надписи, си остава спорно; беше изказано мнение, че така трябва да бъде обяснено загадъчното народно название пар-пурум и апар-апурум, присъстващо в надписите само на едно място, където се говори за миналото. При своя последен превод Томпсън разглежда думите апар и апурум като названия на два отделни народа, и при всеки от тях поставя въпросителен знак. Думата авари в разни форми се среща във византийските, западноевропейските и руските източници (в руските летописи като обри); византийците различават истинските авари, загинали, по техните думи, на изток, от народа, приел името авари и под това име появил се в Европа; но, както изглежда, тук имаме или един и същ народ, или, във всеки случай, народи, близкородствени помежду си. (В.В.Бартольд. Тюрки. Алматы., 1998, с.17, 18).

          Тюркският военачалник Истеми стъпва на Кавказ в периода 562 – 565 г., когато покорява там, според арабоезичният историк ат-Табари (Х в.), народите „бунджар, баланджер и абхаз ”.

        За народ „бунджар” ат-Табари употребява и етнонима „бурджан”, като използва и двете форми, за да обозначи един и същ етнос. В константинополския препис на Бел`ами „бунджар”  са изписани и като „булджар”.

          Арабоезичната средновековна историческа школа, след посолството на Халифата до гр. Болгар на реките Кама и Волга през 921/2 г., в което Ибн Фадлан е секретар, започва масово да нарича „българи”, приелите мюсюлманството волжки българи, а българската държава на Балканите, създадена от Аспарух след 680 г., именува устойчиво - „Бурджан”.

          Банджар/бунджар не са случаен народ в Кавказ и Истеми много скоро разбира, че те даже получават ежегоден данък от Персия.

          Към 565 г. Истеми тръгва към Согдиана, като стратегическата му цел е да превземе държавата на хуно-ефталитската династия в Согдиана и да стигне до северо-източната граница на Персия.

       Малко преди този поход обаче Истеми, по съвета на бунджарите, се насочва към северо-западната граница на Персия, която е на Дербендския проход в Кавказ.

         В тази част планината Кавказ е най-близко до Каспийско море и тук персийския цар Хосрой Ануширван (531-579) вече е ремонтирал мощна и трудно превземаема стена, която е преградена между скалистите склонове на Кавказ и Каспийско море.

          Дербендския проход е разкрит на Истеми от бунджар и точно те го завеждат там, като го съветват да иска данъка, който Кавад им е плащал някога, разказва ат-Табари.

                    Истеми не само, че не получава този данък, но и не успява да мине през силно укрепената Дербендска стена. Тогава той решава да стигне до персийската граница откъм североизток и си поставя за цел първо да превземе Согдиана, която от 50 г. вече се управлява от хуно-ефталитска династия.

             Когато стига на изток към Согдиана обаче разбира, че част от войската му в Предкавказието, която е от авари, се е отцепила от него и е сключила „вархонски” съюз с бунджарите.

          Точно бунджар (известни на ат-Табари по персийските източници), са тези, които завеждат аварите в Панония и се споменават във византийските летописи (Прокопий, Агатий и Менандър) като кутригури.

 

          Истеми е бесен от измяната на голяма част от аварската му армия и в летописа на Менандър (VІ в.), е запазен текст как той се заканва, че като превземе държавата на хуните-ефталит в Согдиана, ще се върне и ще накаже отцепниците, които не са птици и не могат да избягат като отлетят...

             Те обаче избягват,... чак в централна Европа.

        Според летописецът от VІ в. Менандър, не всички авари в тюркската армия, са станали отцепници. Той изрично пише, че техният брой е само „20 000”, а Теофилакт Симоката даже нарича тези изменници авари „псевдо-авари”.

          Тюркската отцепническа армия (позната в летописите оттук насетне като „аварите”), е заведена от кутригурите (бунджар, бурджан), чак в Панония.

          Изследователите на дунавско-българските титули след 681 г. „кафхан” и „чоргу-боил” са категорични, че техният произход е тюркски и това действително е така, понеже тези титули навлизат в българската военна организация след 568 г., когато кутригури-българи и авари създават обща държава в Панония.

        Никога преди това хуните не са използвали титула „каган”, щяхме да знаем поне от един от летописците, че Атила или Заберган, са носили този титул. Но такова нещо няма.

      Затова пък знаем от много извори, че до 865 г., когато дунавско-българския кан Борис (852-889) приема официално християнството, владетелската титла на аспаруховите българи е „ювиги кан”, където „ювиги” е всъщност форма на „ябгу, джабгу”.

          Това ни дава основание да заключим, че „ябгу” след 568 г. става титла с традиционен характер за българите канове, под формата „ювиги кан”. 

         Произходът на тюрските военни титули сред българите,  е в общият им военен съюз, заченат към 565-568 г. между аварите (тюрки) и кутригурите (хуни) и няма никакви основания да се твърди, че аварите са хунски народ. А хуните-кутригури, по това време са наричани и „българи”.

          Допустимо е да приемем, че славянската дума „княз” също води произхода си от аварската „каган”. По времето на Борис славянският език става писмен и официален език на християнските обреди в дунавска България, което ще рече, че Борис е наречен „княз”, едва чрез славянската реч, с други думи в славянският – понеже славяните са дълго време поданици на аварския каган – думата „княз” не само произхожда от тюркската дума „каган”, но и е значела „владетел”.

              Българският династичен род, съюзил се към 568 г. с аварите, се отделя към 619 г. от аварската каганска военна администрация, но не употребява до 865 г. друг титул за владетеля, освен „ювиги кан”, което ще рече, че тюркско-езичните наименования за дунавско-българската военна администрация след 681 г., не водят своя произход от по-далечна дата, от общата военна политика, която са имали от 568 г. до 619 г. кутригури и авари.

          Забележително е, че в първите години след 568 г. в Панония аварския каган води военна политика, изцяло зависима от географските познания на хуните-кутригури в администрацията му.

           Аварският водач напада Тюрингия и се насочва към региона на гр. Мец, където франкски крал е Зигиберт. Водят се битки на р. Рейн с променлив успех, според Павел Дякон. Първо победили франките, но при следващата атака победили аварите.

        Внимателното вглеждане върху маршрута на аварите, които почти веднага след 568 г. атакуват франките, изумително напомня, дори в детайли, маршрута на Атила към гр. Мец от 451 г.

          Всичко това ни дава право да заключим, че до 611 г., когато аварите нападат лангобардите, тяхната военна политика е изцяло зависима от кутригурите-българи, т.е. от пост-атиловите хуни. 

    

           Аварският вожд е в непозната територия в Панония, докато кутригурите познават тази земя, която те към 469 г. са напуснали, след смъртта на Елак и Денгиз, двамата сина на  Атила.

             Още през 568 г. (или 569 г.) аварско посолство отива до Константинопол и изтъква пред племенникът на Юстиниан (Юстин ІІ) странен довод, с който иска данъци от византийците.

              Юстиниан І умира през 565 г. и оттогава до 569 г., според аварското посолство, не  били давани данъци на утигурите и кутригурите. Посолството на аварският вожд до Юстин ІІ (565-578) иска тези пари накуп, за всичките години оттогава, понеже „в настоящето време тези народи са под властта на Боян” (Менандър, фр.28).

             Това показва доколко кутригурите имат влияние в първоначалната политика на каган Боян в европейска Панония. 

          През времето, когато авари, кутригури и лангобарди към 565 г. побеждават гепидите, византийците успяват и си връщат гр. Сирмиум (Сремска Митровица).

                 Бояновото посолство иска, освен горепосочените данъци и този град, понеже той преди бил гепидски, а сега те са превзети от кагана.

              Този вид дипломация произхожда от кутригурите, едва ли тюрки могат да искат нещо, което не са завоювали. Обаче кутригурите използват похвати, които отдавна знаят в отношенията си с Византия. Те внушават на Боян да иска Сирмиум, не защото е превзет, а защото е бил под властта на гепидите, а те са победени от авари и кутригури-българи.

           По същата логика още навремето Атила иска от западния Рим изнесеното от Ниш злато при превземането му през 447 г., понеже то е било в града, който той е завоювал. Следователно му принадлежи като плячка, ако не му го дадат заплашва с атака.

                 Същата заплаха донася и аварското посолство, което казва, че ако не бъде даден Сирмиум, кагана ще атакува Тракия.

             Юстин ІІ въобще не е бил изкусен дипломат като чичо си Юстиниан І, той смята думите на посолството за нагли и безцеременно отказва, с което допуска много важна грешка, понеже вархоните (тюрките на Истеми последователно наричат съюза между отцепниците авари и хуните-кутригури, с термина „вар-хони”) по това време имат фронт с франките, който биха могли да задълбочат, ако им бяха дадени исканите данъци и гр. Сирмиум. Тогава би се стигнало до сключването на мирен договор на империята с аварите и те нямаше да отворят фронт в Тракия, където заедно с кутригури, анти и славяни започват масово да атакуват след отказа от 569 г.

          Историкът Менандър от краят на VІ в., е бил юрист, но дълго време прекарва живота си по непорядъчен начин, както той сам пише за себе си. Възхищавал се е от личността на Прокопий Кесарийски, когото смята за светило и явно това го подтиква в края на VІ в. да продължи историята на Агатий. Последният пише своята история от VІ в., като ползва основно като първоизточник Прокопий, но добавя и свои проучвания. Историята на Агатий повествовува до края на император Юстиниан І, който умира през 565 г. Ето защо Менандър разказва за Юстиниан вече в минало време.

          Наследници на трона на Юстиниан І са последователно Юстин ІІ (565-578) и Тиберий (578-582).

  

                 В историческият труд на Менандър се говори за времето от 565 г. до 581 г., поне доколкото става дума за съхранените фрагменти от труда му и за преразказите от историческият му трактат, които са били във византийската енциклопедия „Свидас” от Х в.

                 Историята на Менандър има редица издания.

              При интерпретацията на историческият му трактат трябва да се прави разлика между авторския текст в съхранените фрагменти и преразказите на Свидас от Х в., които също са включени в запазеният свод. Така например дело на Свидас е твърдението, че кутригурите и утигурите били унищожени от аварите. Самият Менандър, когато препредава думите на аварския посланник до Юстин ІІ, пише, че те са поданници на аварския каган.

          Менандър, понеже е бил юрист и явно се е изкушавал от дипломатическото изкуство, пише изключително подробно за мисиите и договорите, които са били сключвани между Византия от една страна и перси, тюрки и авари, от друга. Това показва, че той може да бъде наречен документален историк, тъй като пише своя труд на основата на архивни документи от стари договори, които явно ползва в канцеларията на константинополската администрация. Като юрист Менандър се впуска в точен преразказ на тези договори и дори ползва архивните писма на посолствата до василевса, писани по време, когато са течали преговорите. Така той реконструира не само историческото събитие, довело до даден договор, но и работата по същество на  преговарящите. В известен смисъл неговият труд е нещо като наръчник как са се водили междудържавните преговори за съюз или за мир. Менандър дава сведение какво е съдържал като клаузи още договора на Юстиниан І с Персия от 562 г., сключен от Петър Ибер. От тук насетне внимателният читател може да научи имената на всички посланници, независимо дали са византийски или са били от ответната страна: персийски, тюркски, аварски...А така също какво искат от името на своите владетели, с какви похвати водят мисията си, как договорките водят до сключване на мир или началото на война...

                  Ако другите историци просто констатират сключването на договори, Менандър ни въвежда в лабораторията как се изработват тези споразумения и ползва сведенията, които черпи, за да създаде около голите исторически факти атмосферата на причините и следствията, които в крайна сметка стигат до личността на различните владетели и техните съветници-посланници.

                  Да вземем за пример аварският каган Боян.

          Първоначалният образ за него, който може да бъде почерпан от страниците на Менандър, е доста странен. Това е един владетел, който пристига в непознатата за него земя Панония и се държи не като каган, а все още като военачалник на своята 20 000 армия; негова основна грижа е как да изхрани войниците. Той се съгласява да стане съюзник на лангобардите срещу гепидите, ако те му изпратят храна, коне и добитък. После воюва с франките, а когато сключва примирие с тях, моли да му пратят храна и продукти, понеже франкския крал бил туземец, а той бил пришелец. Дори иска от римския генерал Вон, който защитава обградения от аварите гр. Сирмиум, да му прати малко римски наметала, за да не си помислели от обкръжението му, че е неспособен каган...

              Тези „лични качества” на избягалият от тюркския ябгу Истеми войник, самопровъзгласил се за каган в Панония, обаче ярко контрастират с наличието на държавен апарат и дипломати около него, където основна функция играят кутригурите.

           Последните са преки съветници на каган Боян още от времето на похода му към Панония, когато те не само го прекарват от Кавказ до Европа, но и му казват какво да прави с антския владетел, който ако бъде убит няма да създава проблеми. В непозната за аварите земя на Панония, кутригурите са у дома си и те са причината да се воюва с гепидите и франките. 

               Вархоните първо покоряват гепидите. 

            Нека не забравяме, че през 455 г. първородния син на Атила Елак е убит именно от гепидския вожд Ардарих при р. Недао в Панония.

 

             След като се справят с гепидите, от които започва краха на Атиловата империя през 455 - 469 г.г., кутригурите повеждат аварите по пътя на Атила от 451 г. на запад и разгръщат земята си до франките.

           По това време лангобардите доброволно напускат Панония и се заселват в северна Италия. 

           Кои са кутригурите?

          До 565 г. кутригурите са основен враг на Юстиниан І, който не успява да се справи с тях. Той се опитва да насъска утигурите, но се оказва, че политиката му се свежда до това да дава данъци и на едните и на другите, както пише в „Тайната история” Прокопий, и така повече мотивира вътрешно-племенна завист, отколкото реален сблъсък. Утигурския владетел пише писмо до Юстиниан, че като дава данъци на кутригурите греши, понеже вълка си менял козината, но не и нрава.

          Угрозата над Юстиниан откъм кутригурите е била толкова голяма, че той обяснява в сената на всеослушание какви мерки бил предприел, за да скара утигури и кутригури. Агатий завършва своята история с панагерик, че тези племена се били избили помежду си, хвалейки патрона си василевс. Изводът му е неверен.

          През 569 г. при Юстин ІІ, наследника на Юстиниан І, идва първото аварско посолство.

          Независимо, че в повечето византийски и западни летописи новите заселници в Панония са наречени „авари”, правилното наименование на военно-държавната коалиция, е „вархони”. Тюркските военачалници до последно наричат така отцепниците си, защото много добре знаят, че това не са само авари, а отцепници авари, които са заведени от хони (кутригури) в Панония.

          Когато умрял Истеми (Дизавул, според Менандър) неговият западен тархан (Турксанф, според Менандър) принесъл в жертва четирима военопленници уни (хуни) (фр.45). Този тюркски военачалник постоянно именува бегълците в Панония с термина „вархони”, т.е. аваро-хони, с което ясно показва, че новосъздаденият съюз в Панония, не е само от авари-бегълци, но и от хуни-бегълци. Утигурите също са победени на Истеми, според Турксанаф. 

          Турксанф е обиден на византийците, според Менандър, че те не са показали на тюрките северния, сухопътен маршрут до Византия, по който са избягали вархоните. Това показва доколко 20 000-те отцепници авари-тюрки, според числото на Менандър, са били зависими от 10 000 кутригури-хуни, които са с тях, според летописеца.

          Именно кутригурите имат държавен опит в преговорите с Византия по времето на Юстиниан І и те оглавяват първото аварско посолство до Юстин ІІ през 569 г.

          Менандър е много навътре в дипломацията на Византия от това време, както с вархоните, така и с персите. Той акцентира на два възлови града, около които през онези години се върти византийската политика. Единият е в северо-западния край на Балканите, това е Сирмиум. Той е основният проблем на византийско-аварските преговори. Другият град е в източният, малоазийски край на империята. Това е гр. Дар, той пък е основният проблем на византийско-персийските преговори.

          Юстин ІІ в летописа на Менандър е представен като праволинеен император, който не притежава никакъв дипломатически усет и е изключително краен и честолюбив. По негово време Византия не само си създава проблеми с вархоните, понеже Юстин се държи грубо и безцеремонно с аварското посолство, но дори 50 годишния договор от 562 г. на Юстиниан І с Персия, е пред крах. 

              Юстин е имал, според Менандър, „умствени проблеми” и още докато е жив през 575 г. властта е фактически предадена в ръцете на кесаря, тогава Тиберий.

              Какво правят дотогава вархоните?

          През 568 г. вархони и лангобарди побеждават гепидите, убиват владетеля им Конимунд, а престолонаследника Усдивад бяга при римляните в Константинопол.

          През същата 568 година лангобардите изоставят цяла Панония на вархоните (Павел Дякон) и отиват да се заселят в Италия, на юг от юлианските алпите.

             Сирмиум (дн. Сремска Митровица) е бил гепидски град, но римския генерал Вон успява да се настани с гарнизон там и да го върне на Византия.

          След като побеждават гепидите, вархоните, следвайки военният маршрут на Атила към гр. Мец от 451 г., водят две битки с франките и сключват примирие, след като Зигиберт им дава каквото поисква Боян като продоволствие. Река Рейн става западна граница на вархоните. На юг, в долна Панония, те са до река Сава и гр. Сирмиум. На изток те са до малка Скития (северна Добруджа в дн. Румъния). 

                 Основна цел на вархоните става Сирмиум и те воюват за града, като го обсаждат от север, но на юг този град е южно от р. Сава, а преминаването й е пречка за вархоните. От юг идват помощи и продоволствия от Византия за Сирмиум.

            По време на битката за града, римския генерал Вон получава рана, според Менандър, въпреки това обаче участва в преговори с вархоните, но отказва да даде на Боян дори едно римско наметало. Все пак дипломацията на кагана, която се ръководи от кутригури, успява да склони Вон вархонско посолство да бъде придружено до Константинопол, за да преговаря с Юстин ІІ. По-късно, според Менандър, императора бил гневен на Вон, че му изпратил тези посланници-варвари.

          Вархонското посолство се ръководи от Таргит, който предава исканията на каган Боян: данъка даван от Юстиниан І на кутригури и утигури, да бъде възстановен и средствата от 565 г. до 569 г. да бъдат дадени накуп на Боян, понеже тези народи му били подвластни. Да бъде предаден на вархоните гр. Сирмиум, понеже той бил гепидски град, а те победили гепидите. Всички гепиди са вече поданици на вархоните и заради това престолонаследникът им Усдивад, също трябвало да бъде предаден на тях. Това бил казал посланника, изпратен от каган Боян, според Менандър.

          Мисията търпи неуспех, Юстин ІІ им се заканва, като заявява на Таргит, че римляните обичат да воюват и ще ги победят. Що се отнася до данъка, Менандър във фр. 24 влага в устата на лангобардите следните думи: ”Юстин е жесток враг на аварския народ и наруши отдавнашните дружествени договори между аварите и Юстиниан”.

         Изглежда този преразказ идва не от Менандър, а от Свидас.                       

              Юстиниан не е сключвал никога договор с отцепници-авари. Наистина в краят на 556 г. за първи път в Константинопол пристига тюркско посолство, в което има и авари. Но тогава те все още са неразривна част от тюрките на Истеми и не са отцепници.

       Цитата по-горе е многозначителен, защото показва, че в случая кутригурите, с които Юстиниан има договори наистина „от отдавна”, са наречени авари, т.е. не бива да се съмняваме в значимостта на кутригурския фактор в новосъздадената в Панония държава през 568 г.

           Менандър пише, че въпреки отказа, Таргит участвал и в други посолства с искане на същото.

          Дали е било едно посолство с няколко аудиенций или няколко, можем само да гадаем. Все пак Таргит явно е бил много настоятелен, понеже успял поне да получи византийски дипломат, с който да води преговори. Не може да се каже, че аудиенцията при император, е дипломация, за това е необходим специален, излъчен от императора преговарящ.

          Въпреки самонадеяността си Юстин очевидно е съзнавал сложността на един конфликт с аварите, ето защо, както пише Менандър, „императора отпусна Таргит, като му каза, че ще изпрати с него Тиберий, който е упълномощен пълководец за преговори по различни дела и от него зависи как ще бъде решен всеки случай поотделно” (фр.29).

          През 570 г. вархоните изпращат посолство, начело с Апсих, който преговаря с Тиберий.

          Панония е римска провинция, в която след 456 г. готи и гепиди са заселени като федерати. Тиберий, като умел дипломат, се опитал да внуши на вархонското посолство, че Византия ще им даде онова, което те вече имали. „В преговорите между тях и Тиберий било решено, че римляните ще дадат на аварите земя за поселение” (фр.33). От цитата става ясно, че Тиберий предлага на аварите да се заселят в Панония, т.е. предлага им да станат федерати.

           Очевидно Апсих е изтъкнал несъстоятелността да им се дава нещо, което те вече са завоювали и преговорите отново задълбават около Сирмиум.

          Явно Тиберий е бил склонен да отстъпи, понеже от отсрещната страна му обещават, че това ще е окончателен договор за мир и вархоните няма да нападат вече Византия. В залог на това Апсих предлага децата на предводителите след кагана (а зам.каган, т.е. ябгу, както вече посочихме, е владетеля на кутригурите от Дуло, който също се казва Боян) да бъдат изпратени в Константинопол.

          Тиберий се свързва с Юстин ІІ, който не е съгласен и иска децата на самият каган. Тиберий му пише своето мнение: „когато ще бъдат при римляните в залог децата на скитските (чети: хунските-бел.ред.) владетели, то родителите им няма да позволят да бъдат нарушени мирните условия, дори кагана да има такъв замисъл.”

          Думите на Тиберий още веднъж демонстрират какво високо положение е имал кутригурския ябгу в Авария, след като гарантира с децата си, че кагана-тюрк, дори и да има замисъл, няма да прескочи волята на българския си заместник и договора за мир няма да е застрашен.

          Юстин ІІ обаче не отстъпва и вместо да се вслуша в думите на Тиберий, праща призиви на армията в Сирмиум римляните да докажат, че обичат войната.

          Тиберий се вижда в чудо и е с вързани ръце, преговорите пропадат и единственото, което прави, е да посъветва генерал Вон  да охранява р. Сава, защото ако варварите минат през нея, Сирмиум ще се окаже под пълна блокада (фр.33).

           Води се битка, но Менандър повече обича посолствата, така че от фр. 34 не става ясно друго, освен  че „след аварската победа и нанесените поражения, Тиберий приел условията и при римския император отишло посолство”, за да сключи договор за мир.

            Тиберий, ужасен от грешките на Юстин ІІ, не отива в Константинопол, а праща  вархонските представители с някакъв римски военен командир  Дамян. Императорът, който малко преди тази загуба се държал надменно и плашел с римското оръжие, сега трябвало да приеме „условията на аварите”. „Мирните договори между римляните и аварите бяха най-накрая сключени”, завършва фр. 34 на Менандър.

          Във фр.34 Менандър не написва за каква победа става дума, понеже това вече е казано във фр.27. След неуспеха на посолствата за Сирмиум, аварската армия се връща временно на север от р. Дунав в Панония, а „десет хиляди уни, наричани кутригури, преминали р. Сава и започнали за разоряват Далмация”.

          След кутригурската атака, през 570 г. е сключен мирния договор, с който е възстановен данъчния режим от времето на Юстиниан І, т.е. аварския кагански двор започва да получава ежегодния данък, даван до 565 г. от Юстиниан на кутригурите.

          С това посланническите мисии на Таргит и Апсих, в края на краищата, успяват с условията си. Таргит е изпратен да вземе парите, които били  80 000 златни либри (фр. 65).

          Разбира се, Сирмиум не е отдаден, но и кагана не се отказва от него. Много скоро (в годината на възкачването на Тиберий, т.е. през 578 г.) кагана се връща и между Сингидон (дн. Белград) и Сирмиум започва да прави мост, като обеснява на римските пълководци в гр. Сингидон, че трябва да направи мост през Сава и да мине с армията си на юг, за да накаже славяните, които разоряват Византия. Каган Боян размахва договора с Тиберий (договора е фактически с Юстин ІІ – бел. ред.) и твърди, че императора е запознат с инициативата, дори Тиберий го е помолил за това.

          Римският генерал в Сингидон съзира измама и схваща, че войските на кагана целят всъщност да отцепят Сирмиум от империята.   Римският генерал не разрешава да се строи мост и се съгласява единствено да бъде съпроводено вархонско посолство до Тиберий.

          Тиберий, според Менандър, се бил предоверил на мирният договор с вархоните от 570 г. и „не направил никакви приготовления за защитата на Сирмиум” (фр.66). Той нямал войска, с която не само да се противопостави на аварската сила, пише Менандър, но дори и малочислена, понеже всичко било на източният фронт с Персия.

          Тиберий приел посолството, изслушал тирадите им как искат да спасят Византия от славяните и „ се направил, че не разбира замисъла на кагана” (фр.66). Тиберий демонстрирал съгласие, че славяните трябва да бъдат наказани, но обърнал внимание, че „тюрките вече са около Херсон и че ако аварите преминат Дунав, това веднага ще бъде забелязано от тюрките.”(фр.66) Той предложил аварите да изчакат, докато лично разбере какво мислят тюрките.

          С други думи, Тиберий вкарва в играта външно-политически коз.

        Тюрките искат отдавна да накажат аварите-отцепници и ако вархоните минат Дунав, няма как тюрките да не разберат и тогава, предвид старата омраза, сигурно ще се намесят, чертае версии Тиберий. Той обещава първо да проучи нагласите им и тогава аварите да минат в империята и да накажат славяните.

          „ Не се подлъга аварския посланник, – пише Менандър – че всичко това беше остроумно измислено от императора нарочно и че плашейки аварите с тюрките, той иска да отвлече аварите от техните намерения. Посланникът се престори, че думите на императора са го убедили и обеща да въздържи кагана. Но, - продължава Менандър – това всъщност беше този човек, който повече от всички подстрекаваше кагана за война с римляните” (фр.66).

          Дали този човек е Таргит или Апсих не става ясно. На връщане през Илирия той е убит от славяни, явно по сведения на римското разузнаване. Имайки предвид, че личността на Апсих се появява във фр.68 около превземането на Сирмиум по-късно, явно става дума за Таргит. Човекът, който ръководи външната политика на кагана от 568 г. и който въвежда в оборот приоритета за старите юстинианови данъци, които вархоните наследяват, а така също Таргит е и стратега на плана, че Сирмиум е вархонски град, по логиката, че е бил гепидски, а гепидите са победени.

          Но пък, според летописа на Теофилакт Симоката, Таргит не е убит и активно участва във външната политика по-късно на Авария.

          Не минали много дни, пише Менандър, и кагана „изпратил в столицата друг посланник, по име Солах” (фр.66)

                Този посланник също демонстрира външно-политически познания, той много добре знае размера на византийско-персийския конфликт, което показва, че през цялото време, докато римляните са се съюзявали с тюрките против Персия, персийското разузнаване, чрез своите стари приятели кутригурите, е влияело върху политиката на каган Боян.

          Посланникът смело заявява, че не си струва аваро-римските взаимоотношения да бъдат нарушавани, заради едно „градче”, както нарича Сирмиум. Кагана бил съгласен всичко ценно да бъде извзето от римските граждани и те да напуснат Сирмиум. Той искал този град не за друго, а понеже се опасявал, че след като приключи византийско-персийският конфликт, Тиберий ще използва Сирмиум като военна база срещу аварите.

                Освен това, според аварския посланик, римляните и без това не могат да удържат Сирмиум, тъй като каган Боян вече бил направил необходимия понтонен мост, за да премине Сава.

                 И отново в ход е пусната старата кутригурска дипломатическа логика: кагана не може без Сирмиум, понеже той бил гепидски, а гепидите са победени от аварите.

          Явно доста праволинейна кутригурска дипломатическа школа има в каганския двор.

             Тиберий бил „силно разтревожен, гняв и скръб смутили неговия ум” (фр.66) от чутото. Той пуснал в ход последният си коз, предложил една от двете си дъщери за съпруга на кагана, но не се отказал от Сирмиум.

          Посолството се оттеглило. То занесло на Боян, че дори аварите да превземат Сирмиум, византийците щели да търсят мъст за това. А целта на кутригурската дипломация е била неотклонно Византия да отстъпи града мирно и най-важното за дипломатите, чрез договор. Съветниците убеждават кагана, че очевидно това няма да стане, римляните няма самоволно да го отдадат с договор. Оставало единствено да бъде превзет със сила.

          Пътят пред военното превземане на Сирмиум, прочутият епископски град, където през 378 г. Теодосий Велики става източен император, бил открит.

          По същото време римските посланици на изток водят преговори със своите персийски колеги, за да спасят гр. Дар (Анастасиопол) от Хосрой І Ануширван (531-579). Важният град, който бил в ръцете на персийския владетел, се намирал малко по-наизток от прочутият сирийски византийски град Амида (дн. Диарбекир).

          Веднага след като Хосрой идва на власт през 531 г., след баща си Кавад (488-496, 499-531), византийската императрица Теодора (527-540), жената на Юстиниан І (527-565), пише писмо до кутригурския владетел Заберган, с молба да окаже влияние върху Хосрой, за да не напада той Византия. Заберган дал това писмо на Хосрой, а той го показал пред войската и за да мотивира войниците си ги попитал що за империя е тази, която се ръководи от една жена. Това разказва в „Тайната история” Прокопий Кесарийски.

          Всичко това показва, че кутригурите разполагат не само с познания как се водят преговори с Византия (от времето на Заберган), но и очевидно имат външно-политически контакти с Персия, което ги е правило изключително ценни за новоизлюпения аварски каган.

          Кутригурите от 499 г. (когато дъщерята на хунският цар Балах се омъжва за персийският престолонаследник Кавад) до 619 г. (когато Орган посещава за пръв път Константинопол при Ираклий, от името на кутригурската династия Дуло), са съюзници на Персия.  

            Връзките между хуни и перси, са дори династично обвързани с два брака, известни от летописите на Йешу Стилит, Прокопий и Агатий.

          Вархоните, пише по-нататък Менандър, обсадили отвсякъде гр. Сирмиум и го оставили без продоволствие, което довело до глад. Римският военачалник Теогнид отишъл на среща с каган Боян. „Хунските преводачи обеснили предложението за мир” (фр.67). Те изложили исканията на Боян, градът да бъде отстъпен без съпротива. Боян лично водел преговорите. Той бил седнал на златен трон в украсена с ценни камъни платнена шатра. Теогнид отказал да отстъпи и било решено на следващия ден да започнат военни действия.

          Сражението продължило „три дни” (фр. 68). Теогнид нямал достатъчно военна сила, за да пробие блокадата и когато „жителите на града изпаднали в отчаяние, оплаквали своята съдба и упреквали за това римските военачалници” (фр.68), Тиберий, за да спаси поне гражданите, писал на Теогнид да прекрати военните действия и да сключи примирие, но така че жителите да напуснат свободно града, като вземат със себе си само по една дреха.

          Боян приел това условие, като в договора имало и клауза вархоните да получат тригодишен данък, понеже три години не са получавали старият (кутригурски) данък, даван им с договора от 570 г., за да не нападат римляните.

          Което ще рече, че пълната обсада на Сирмиум е продължила три години от последното посолство на Солах, който отива при Тиберий в годината на възкачването му (578) или в началото на следващата, т.е. Сирмиум пада под властта на аварите през 581 г.

          През 578 г. Солах обеснява на Тиберий, че каган Боян е направил необходимият мост между Сингидон и Сирмиум, за да затвори блокадата и от юг върху града.

             От 570 г. вархоните получават ежегодно старият кутригурски данък, но при посолството на Солах през 578 г. данъка е спрян от Тиберий, защото Боян нарушава клаузата да не воюва с римляни, тъй като обсажда гр. Сирмиум.

          Градът пада след три години, през 581.

          Точно преди да бъде сключено примирието между Боян и Теогнид, кагана, явно за ужас на своите съветници кутригури, отново проявил своя характер, като пожелал в договора да бъде включено и връщането от римските земи на някакъв тюрк, когото Боян хванал в прелюбодеяние с жена си. Теогнид, смазан от загубата на Сирмиум, отчаяно му казал, че римската земя е голяма и той не знае къде се е укрил по нея прелюбодееца-беглец. Все пак Боян наивно поискал те да се закълнат, че ако го намерят, ще му го пратят. А ако е мъртав, пак да му съобщат.

          Самият каган Боян, пише на едно място Менандър, много обичал да произнася клетви и летописеца ни е оставил съдържанието на една от тях. Тюркският каган във фр.65 се кълне в „небето и Бог” (разбирай: Тенгри), с „изваден меч” и използва изрази като „да падне огън от небесата”, реката „да ни залее”, ако той лъже, като стоварва тези бедствия не само върху себе си, но и „върху целия аварски народ” (фр. 65).

          С превземането на гр. Сирмиум от вархоните, завършват по същество фрагментите, съхранени от летописа на Менандър от VІ в.

          Докато кутригурите са съюзници на аварите-тюрки в Панония, утигурите попадат под зависимостта на тюрките в Предкавказието.

               По времето на Тиберий (578-582) при тюрките в Предкавказието е изпратено византийско посолство, начело с Валентин. Посланикът тръгнал по море от Константинопол до гр. Синоп на южното Черно море, оттам преплувал на север до гр. Херсон, минал пеш през „планината Таврики” (Менандър), а след това „на коне през равнината, в която имало много блата” (около Азовско море) и влязъл в „страната Аккаги” (Абхазия). Оттук отишъл направо при военния лагер на тюркския наместник Турксанф.

                 По това време, пише Менандър, утигурите имали собствен управник на име Анагей (очевидно е, че това име не е тюркско), който бил васал на Турксанф, но разполагал и с определени правомощия. Така например Анагей бил назначил една жена, която да е началник на „страната Аккаги”.

          Турксанф посрещнал недружелюбно посланик Валентин. Той му казал с обиден тон: „Вашият цар (Тиберий) в подходящо време ще получи наказание за това, че той докато води с мен дружествени беседи, (зад гърба ми) сключи договор с вархоните, които са мои роби, избягали от своя господар. Вархоните са поданици на тюрките и те ще дойдат при мен, когато им заповядам. И дори само като видят конете, които ще изпратя срещу тях, ще избягат в преизподнята. Когато се осмелят да погледнат към нас, не от мечовете ще бъдат убити, а от копитата на конети ни ще ги смажем като мравки. И да знаете, че проклятието ми ще се сбъдне, относно вархоните” (фр. 45).

          Гневната реч на Турксанф демонстрира, че тархана на армията на тюрките в Предкавказието, е наясно със съдбата на панонската държава между тюрки-авари и кутригури-хуни (така наречените от него "вар/хони") и с успехите й в Европа.

            Що се отнася до утигурите, Турксанф е доволен. Той казва на Валентин, че те първоначално се „противопоставили на непобедимия тюркски народ, но останали излъгани в надеждите си”. Утигурите, рекъл тархана, „са наши поданици, те станаха наши роби”. Менандър пише, че вожда Турксанф бил „човек високомерен и тщестлав” (фр.45).

          През 582 г. властта във Византия взема Маврикий, който управлява до 602 г.

          През 581 г., една година преди възкачването на Маврикий, големият европейски град (както го нарича Теофан) Сирмиум бил превзет от вархоните и станал аварската предна крепост, откъдето те граничили с Византия. Аварите владеели и онези земите на север от Дунав, които граничили с емблематичният град Томи (дн. северна Добруджа).

          Покрай сключеният мирен договор с Византия, който напълнил аварската хазна с 80 000, каганът не пропуснал да демонстрира своя екзотичен характер и допълнително поискал от императора да му прати слон, за да види що за животно е това. Поискал си още и златен трон от Константинопол.

          Пратили му слон, а той след като видял що за животно е това, го върнал. Не приел и изпратената му златна постелка, като недостойна за сана му, явно е чакал наистина златно кресло.

          Теофилакт Симоката по-добре от Теофан разказва за събитията, които последвали.

          Мирът между вархоните (Теофилак ги нарича „хуни”) и Византия, след превземането на Сирмиум, продължил „не повече от две години” (кн.І,ІІІ,8).

          През 582 г. каганът поискъл увеличение на данъка с още 20 000.

         Маврикий отказъл.

          Тогава вархоните „внезапно нападнали и превзели гр. Сингидун” (кн.І,ІV,1), дн. Белград. Те превзели също така илирийските градове Августа и Виминакий (Костолац), а след това кагана стигнал с войските си чак при Анхиал (Поморие).

          Тук имало (има ги и сега – бел.ред), пише Теофилакт, лечебни кални бани, добре благоустроени и кагана не ги разрушил, защото жените му се къпали в тях и много ги харесали.

          Маврикий изпратил посолство до кагана в Анхиал, в което влизали патриций Елпидий (по-късно убит по особено жесток начин от узорпатора Фока, който му отрязъл ръцете и краката и го пуснал в запалена лодка) и пълководеца Коментиол. Последният, според Теофилакт, произнесъл прочувствена и морална реч пред кагана, припомняйки му, че е беглец и вместо да се радва на римските земи, в които се е заселил, иска още и още... През това време кагана заплашвал, че ще срине „дългите стени” (анастасиевите).

          Изглежда това посолство постигнало временно примирие, а на следващата година (583), пише Теофилакт, пак бил пратен Елпидий, който сключил мир и данъка бил увеличен с 20 000, ставайки 100 000 (кн.І,VІ,4).

          „По този начин, се оказа, че договора беше отново сключен и настъпи примирие. Но след известно време благото от този мир бе нарушено и отново ромеите бяха нападнати от аварите, но не открито, а по още по-измамен и престъпен начин” (Теофиакт, кн.І,VІ,6).

 

          През 583 г. на юг от Дунав нахлуват въоръжени славянски гвардии, ръководени от човек на кагана, с име Ардагаст.

             Теофилакт е убеден, че това е аварска провокация и е прав.

         Славяните нямат военен ред, те живеят на общинско-териториален принцип и имат старейшина, чието име е Музикий (Теофан), т.е. мужик.

          Аварският каган бил събирал славяни за войници, изпращайки свои доверени хора чак до океана (Балтийско море). Това научава лично Маврикий в Тракия през 591 г., когато му довеждат трима гуслари-славяни, които му признават, че техните старейшини не ги пускали, защото римската земя била много далеч. Но, нямали избор. Маврикий разпитва що за воини са славяните, гусларите признават, че те не носят военни доспехи, не знаели как се лее желязо. Все пак Маврикий внимателно огледал тримата славяни и се възхитил на ръста им.

          През 583 г., въоръжени от вархоните и  под тяхно командване славяни нахлуват на юг от Дунав, под предводителството на Ардагаст (навярно кутригур Арда, ако имаме предвид, че в „Именника на българските канове” Орган е наречен Гостун; изглежда „гаст, гостун” е титул, с който кутригурите са наричали свои командири на чужди подразделения; другият известен по-късно командир на славяните, е Пирагаст – бел.ред.) и плячкосват римските земи чак до „дългата стена”.

           Императорът много се уплашил, а Коментиол блеснал в очите му, понеже „изгонил славянските пълчища” (кн.І,VІІ,3)

          Теофилакт пише, че те били на „Ардагаст, който ръководел по тези места голями отряди славяни” (кн.І,VІІ,5).

          Така привършила атаката на славяните, те били отблъснати на север от дн. Родопи.

          През 585 г., според хрониката на Теофан, Филипик бил назначен за стратиг на Изтока и заминал да воюва с персите, на следващата година, т.е. през 586, пише Теофан, кагана „страшно воюва в Мизия и Скития” (л.м. 6079).

              Скития в случая е дн. Добруджа.

          Теофилакт пък разказва, че причината за тези страшни военни действия, предприети от кагана, бил един колобър, духовно лице в двора на кагана, който се опитал да избяга с няколко гепиди на изток, при старите си събратя тюрките.

               Този човек, пише Теофилак, имал любовни контакти с една от жените на кагана и от страх да не бъде хванат, заедно със седмина гепиди, потеглили към тюрките на изток, но на Дунав (явно някъде при устието в дн. Румъния) бил хванат от римски постове, те го разпитали и решили да го пратят при Маврикий (кн.І,VІІІ).

          Теофилакт предполага, че това е причина за яростта на кагана.

          Изглежда колобъра е бил не само любовник, но и превратаджия, щом като целта му е била да заведе гепиди при източните тюрки в Приазовието и Предкавказието? Появата на гепиди с него, едва ли е случайна, те все още се надяват да върнат старото си положение в Панония и може да допуснем, че този колобър е водил неслучайно гепидите, които само от източните тюрки биха могли да получат подкрепа срещу отцепниците вархони.

          Теофилакт не казва какво е направил Маврикий със заговорниците, но очевидно те са стигнали до целта си и гнева на кагана е неописуем.

          Той превзема през 586 г. градовете Ratiaria (дн.Арчар), Bononia (дн.Видин), Almus (дн.Лом), Доростол (дн.Силистра), Zaldapa (дн. NegruVoda, на границата с Румъния), Marcianopolis (дн.Девня), Panysos (селище на р. Камчия) и Тhuidas (дн. Сливен).

          Ужасен от случващото се Маврикий назначил Коментиол за стратиг и го пратил срещу вархоните.

          Коментиол дислоцирал 40 000 армия при Анхиал (Поморие), която трябвало да пази столицата при необходимост, а 6000 подбрани войници от нея били разделени на три отряда по 2000. Единият, начело с Коментиол отива директно в гр. Томи (в дн.Румъния), за да опази този важен епископски център от превземане. Другите два отряда се ръководят от Каст и Мартин.

          Каст стига чак в земите на север от дн. Букурещ и там е заловен от кагана.

           След като пленяват Каст вархоните атакуват на юг и стигат в Тракия чак пред „дългата стена”.

            Оттам се връщат на север към Дунав, понеже са притеснени от Мартин и Коментиол. Стигат до гр. Appiaria (между дн. Русе и Тутракан) и го превземат с помощта на един инженер на обсадни машини Бус.

               Случката е следната.

          Бус бил попаднал в плен и не успял да се скрие зад стените на гр. Апиария, при нападението на аварите. Той казал на кагана, че може да се откупи. Бил заведен, заедно с останали пленници, пред крепостта и оттам викал за пари, но някакъв мъж, който бил любовник на жена му, убедил гражданите да не го откупват. Явно това било нещо като търг пред окупираните стени и откупилите се, били освобождавани от вархоните.

            Бус се видял в чудо и обиден на съгражданите си, разкрил пред кагана, че е инженер по обсадни машини и му направил проекти за бойна костенурка.

          Теофан въздъхва в своята хроника: „А варварите, научавайки обсадното изкуство, превзеха още много други градове...”(л.м.6079).

          През 590 и 591 години Маврикий успява да помогне на беглеца Хосрой ІІ да вземе трона на Персия, така е сключен мир между двете държави и императора започнал да прехвърля войски от изток в Тракия.       

        Теофан пише: „В това време, когато на изток се възцари дълбок мир, от война се вълнуваше Европа (чети: Балканите). Ето защо император Маврикий прехвърли войски от изток в Тракия” (л.м.6082).

          През 592 г. „каганът поискал да му бъде увеличен данъка, но императора не уважи думата на варварина” (Теофан, л.м.6084).

          С прехвърляне на войски от изток в Тракия, Маврикий станал по-уверен в силата на римското оръжия. Той дори лично инспектирал областите в Тракия, „за да види следите на варварските опустошения” (л.м.6083) още през пролетта на 591 г. Теофан пише, че „полковете стъпили в Тракия, отиде заедно с тях и Маврикий” (л.м.6083). Тогава в Тракия му довели и тримата гуслари-славяни, за които стана дума,  които той като разпитал, пратил по живо да живеят в Хараклея, на Мраморно море.

          Жена му Константия и патриарха съветвали Маврикий да не отива лично по все още смутните земи, но императора не ги послушал. По това време, според Теофан, се случило слънчево затъмнение (Теофилакт пише, че това станало през 9 г. от възкачването на Маврикий, т.е. 591 г.; кн.V,ХVІ,5), а една жена родила дете без очи, без ръце и нозе, тялото му имало вид на риба. После кесаря отишъл в Анхиал (Поморие), а оттам в Хераклея. Императорът едва се спасил от буря в Мраморно море. Стигнал пеш до Константинопол, където в столицата го чакали персийско и франкско посолства.

          По-късно Маврикий отказва на аварския посланник да бъде увеличен данъка.

          Каганът отвърнал на този отказ с атака над гр. Сингидун (Белград), но очевидно не е започнал военни действия през зимата на 591/592. Атаката му е явно през пролетта на 592 г. Трябва да се има предвид и съобщението на Теофан, че Маврикий задържал аварския посланика шест месеца.

          И така, кагана започнал пак война през пролетта на 592 г. 

        Маврикий изпратил войски срещу вархоните, начело с Приск и Силван, които първоначално имат успех, но после нещата се обръщат в полза на врага, понеже кагана изпратил 8 000-на армия, начело със Самура (Теофилакт, кн.VІ,ІV,11).

          Изглежда това е името на ябгу Само от кутригурите, баща на Орган. Връчването на такава голяма армия на Самура (Теофилакт) говори, че това е заместник на кагана. Според летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих” Орган заместил баща си през 605 г. По-малкият брат на Орган, според „Барадж тарих”, имал двама сина Кубрат и Само. Ако това е така, тогава единият от тях е кръстен на чичо си, бащата на Орган, т.е. на  ябгу Самура (?).

          След успеха на Самура, кагана лично повел армията си, която пак стигнала до Анхиал (Поморие).

               Вархоните след това атакували Deultum (дн. Дебелт), като използвали обсадни машини, но гражданите „с помощта на някакви божествени сили” (Теофан, л.м.6084), се спасили.

         Като не успяли да превземат Дебелт, вархоните отишли на юг до Мраморно море при старият град Perintus, който вече се казвал Heraclea (Теофан, л.м.6084).

          Маврикий изпаднал в паника, пред столицата стояла само Цурулската крепост. Тогава той пуснал в ход византийската хитрост, изпратил свое писмо до военачалника Приск, но така, че то да бъде уж случайно заловено от аварите. Каганът прочел в писмото, че императора пише на Приск да не се притеснява от затрудненото си положение, понеже Маврикий вече бил пратил кораби, които по Дунав да стигнат до жилището на кагана и да похитят жените му. Той уговаря Приск да се държи, защото много скоро кагана ще се моли да получи семейството си.

          Каганът се хванал на уловката и като сключил набързо договор с Приск за някаква незначителна сума, се оттеглил на север в земите си (Теофилакт; кн.VІ,V,16).

          През късната есен на 592 г. стратига Приск разпуснал отбранителния лагер и се върнал в столицата (кн.VІ,VІ,1).

          С настъпването на пролетта на 593 г. главнокомандващият (magister militium) Приск събрал войската в Хераклея на Мраморно море и след 24 лагерувания стигнал до Доростол (Силистра).

             Каганът изпратил своя опитен дипломат Кох, който попитал Приск защо е тръгнал да нарушава сключения договор и да „измие солта на мира” (прави впечатление, че този дипломат използва персийски дипломатически речник).

          Приск отговорил, че римляните не идват да воюват с аварите. Той обяснил на посланника, че отива да накаже славяните отвъд Дунав, които пакостят на империята.

             Тази наказателна акция на Приск срещу славяните е добре подготвена, тя е включвала и гепидски агенти, които постоянно ориентират около дн. Букурещ византийците къде има славяни. Военният ръководител на славяните Ардагаст едвам успява да се спаси, а римляните взели огромна плячка и 5 000 военопленници.

          Маврикий като изпратил Приск на тази наказателна акция, му бил споделил, че варварите винаги ще нападат Византия, ако Дунав не се охранява както трябва. В краят на 593 г. императора изпратил вестоносец при Приск с разпореждането той и армията да зимуват на север от Дунав, но това предизвикало бунт сред войниците и Приск приел волята им да се върнат.

            Това му коствало поста, императора решил да го смени с Петър, брат си.

          На връщане през Дунав с тежката плячка от славянските поселища, Приск бил пресрещнат от кагана, който го заплашил с военни действия. Тогава Приск изпратил един лекар Теодор, който с разумна реч и притчи се опитал да омекоти гнева на аварския владетел. Каганът бил благоразположен към думите на Теодор, но все пак му споделил, че Приск навлязъл в неговите земи и си присвоил плячка от неговите поданици славяните.

          Каганът хитро предложил Приск да сподели с него взетото и няма да воюва.

          Теодор се върнал при Приск, който събрал войската и било решено на кагана да бъдат дадени петте хиляди славяни военопленици и нищо друго. Каганът приел даденото му и Приск безпрепятствено се върнал в столицата. Но Маврикий му се разсърдил за военнопленниците и окончателно решил да го смени с брат си Петър.

          По време на тази наказателна акция на Приск, славяните били избивани с огън, а техният старейшина (мужик) бил убит. Гепидите действали като партизани в тила на славяните и подпомагали Приск.

          През 594 г. Петър, в ролята на главнокомандващ, повел армията в Odessus (дн. Варна), а оттам в Marcianopolis (дн. Девня). Оттам отишъл в Zaldapa  и през Iatrus (дн.Кривина), се отправил към Novae (дн. Свищов), където тържествено влязъл на 23 август 594 г.

          Останал два дена и продължил на запад, като изпратил пред себе си разузнавателен отряд от 1000 войника.

          Последните срещнали по пътя си десет стотника българи, които били спокойни, понеже знаели, че между кагана и Маврикий има сключен мир.

          Петър обаче провокирал конфликт и българите се опитали да убедят ромеите да не нарушават мира, но се стигнало до ръкопашен бой.

   „Българите се приготвиха, както е при тях обичая за битка, застанаха в тесни редици и встъпиха в ръкопашен бой с голям героизъм, като заставиха ромеите да се обърнат в бягство”, пише Теофилакт (кн.VІІ,ІV,4).

        Като напердашили ромеите, българите заминали на запад, за да предупредят кагана за прииждащата армия. Очевидно е, че българи и кутригури, е едно и също.

             През това време Петър съблякал дрехите на таксиарха на победения ромейски отряд и го бичувал публично за загубата.

          Каганът като научил от българите за Петър пратил посолство, което изразило негодувание от нарушаването на мира.

            Петър се извинил и се оправдал, че конфликта бил станал без негово знание и като обещал да подели плячка с кагана, пресякъл Дунав на север.

           Новият командващ славянските отряди военен командир, след Ардагаст, се казвал Пирагаст. Той убил първите хиляда ромей, прекосили реката.

                    Тогава Петър дал разпореждане армията заедно, а не по отряди, да прекоси Дунав, за да не станат лесна жертва на славянските бойци на Пирагаст.      

                  Завързала се битка и Пирагаст бил убит, а славяните, като видяли, че военният им командир е мъртав, избягали.

              Петър провел наказателна акция до р. Иливакия (дн.р.Яломица) над дн. Букурещ, но там бил атакуван и победен. „Тъй като Петър изцяло бе разбит от варварите, то стратиг беше назначен пак Приск, а Петър, отстранен от командването, се върна в столицата” (Теофилакт; кн.VІІ,V,10).

          През пролетта на следваща 595 г. Приск събрал войските, минал Родопите и след 15 лагера преминал Дунав.

               Каганът изпратил посолство да пита Приск защо нарушава границата на земята му и дали това означава край на договора за мир?    

               Приск имал лична среща с кагана, римският пълководец бил на кораб, а кагана на сушата. Двамата се скарали. Приск рекъл, че това е римска земя, а кагана припомнил, че я спечелил с оръжие. Приск го обидил, като му припомнил, че е „беглец от изток” (Теофилакт; кн.VІ,VІІ,5)...

          ...По този повод летописецът Теофилакт се опитва да разкаже как аварите избягали от тюрките на великия каган. Разказът му е доста объркан, но в общи линии Теофилакт правилно отбелязва, че „когато император Юстиниан бил император, някаква част от племената уар и хуни избягали и се заселили в Европа” (кн.VІІ,VІІІ,1).

              Теофилакт знае, че панонските авари са от две племена. Той се опитва да назове имената на техните древни вождове и въвежда легенда. „Древни вождове на тези племена били Уар и Хуни, ето защо и някои от тези племена получили название уар и хуни.”(кн.VІІ,VІІ,14).       

        Явно Теофилакт се опитва да разгадае тюркското название за тези бегълци – вархони. Той го знае от Менандър, от когото и заема, че „котзигирите” (чети: кутригурите) се присъединили с допълнителна военна сила от 10 000 човека (кн.VІІ,VІІІ,17) към аварите някога.

          „Естествено, че и до наше време тези псевдоавари (така е правилно да бъдат наричани), присвоявайки си първенство в племето, са съхранили различни наименования: едните от тях се наричат по стара привичка уар, а другите се именуват хуни” (Теофилакт; кн.VІІ, VІІІ, 5).

            Аварите са тюрки, те се наричат „уар” (авар), а кутригурите са наричани „хуни”, но по времето на Маврикий през 594 г., секретарите на пълководеца Петър ги визират и като „българи”. Това показва, че етнонимът българи е бил масово употребяван от кутригурските съюзници на аварите след 565 г.

             Българите, които пълководеца Петър среща през 594 г. и с които неговите войници водят ръкопашен бой в близост до гр. Асим (ср. с р. Осъм, Asamus), са се движили спокойно, защото „между ромеите и кагана имало мир” (Теофилакт; кн.VІІ,ІV,2). Тоест, те са поданици на кагана и по всяка вероятност този отряд е охранявал и наблюдавал аваро-византийската граница, или поне онази, която кагана е смятал, че съществува, а римляните постоянно нарушавали в неговите очи.

             Приск и Петър много добре са знаели, че кагана има претенции към тази земя, но са се движили с разбирането, че тя е римска. И все пак, както Приск през 593 г., така и Петър през 594 г., се уговарят с кагана, че ще споделят част от трофеите си с него, ако без военни действия ги допусне да се връщат от (Приск) или да извършват (Петър) наказателни акции срещу славяните на север от Дунав в дн. Трансилвания.

          Това показва, че претенциите на кагана са имали все пак номинална стойност.

          През лятото на 595 г. разгорещената среща на кагана с Приск, завършила с думите на аварския владетел: ”Нека бог отсъди между кагана и император Маврикий! Да бъде отмъщение и възмездие от бога!” (кн.VІІ,Х,8).

                Така кагана изразил своето възмущение от присъствието на войските на Приск.

            Аварският владетел се заканил, че ще разруши много градове и дори пратил посолство при Приск с искане официално да бъде разтрогнат договора за мир, след като ромеите го нарушават постоянно.

           През 596 г. вархоните нападнали Далмация и унищожили 40 крепости (Теофилакт; кн.VІІ, ХІІ,1). Атаките на вархоните и славяните стигат и до Солун, чиято обсада е описана в „Чудесата на Св.Димитър”.

          През зимата на 599 г. срещу 600 г. войските на кагана и армията на Приск били около гр. Томи и се разузнавали без бой.

        Като настъпила пролетта на 600 г. войниците на Приск били омаломощени, те не били зимували в столицата, освен това ги нападнал глад точно пред  християнски празник Възкресение.

                  Тогава каганът направил нещо, с което шашнал християнския свят.

          Той изпратил посланик при стратига Приск и предложил да бъде сключено петдневно примирие, предложил да изпрати каруци с продоволствие и светлият празник да бъде почетен заедно.

                 Приск останал с отворена уста от почуда и се чудел каква хитрост се крие зад това предложение. Но след клетвено потвърждение, приел ромеите да спазват петдневното примирие.

             Тогава започнали да пристигат коли с храна от кагана, а римляни и вархони „без страх се смесили едни с други” (Теофилакт; кн.VІІ,ХІІІ,4). „Такова проявление на човеколюбие от страна на варвари дори до нашето време се счита като едно от най-чудесните дела” (кн.VІІ,ХІІІ,5), пише Теофилакт по този повод.

               Каганът, за да не обиди Приск, пратил посланик да му иска индийски подправки и стратига с удоволствие изпратил.

              Пет дена враговете, пише Теофилакт, живеели по съседство без страх, а кагана изчакал прилежно да мине Везкресение Господне и като свършил празника изпратил посланик, за да бъдат върнати повозките, с които били докарани продуктите и войските да се разделят и да заемат старите си позиции...

          През това време от юг дошъл Коментиол, в помощ на Приск. Той разположил войските си вблизост до Iatrus (дн.Кривина), а на северният бряг на Дунав се появила армията на кагана. Коментиол бил уплашен от противника, давал неясни заповеди на фланговете на своята войска, а после под някакъв предлог избягъл на юг и стигнал чак до Дебел, където молил да го пуснат, за да се измие с гореща вода, но гражданите обиждали страхливия командир.

          Изоставените ромейски войници до Дунав, си плюли на петите и започнали да бягат на юг. През това време армията на кагана минала Дунав и нейни авангардни отряди завзели клисурите на Хемус (Стара планина), вследствие на което много от ромеите били избити. Аварските войски стигнали до Дебелт и този път го превзели, като сред изгорените сгради бил и храма на мъченик Александър и мощите му.

            Маврикий изпаднал в ужас в столицата от приближаването на врага и изпратил посланик да моли за мир. Той чакал 20 дена да бъде приет от кагана.

           Причината да не приеме веднага посланика, била тъжна за аварския владетел. Около Дебелт армията му била нападната от чума, която отнела, освен живота на много от войниците му и седем от синовете на кагана. Той бил съкрушен и едва на двадесетият ден се съвзел и приел посланика.

          Бил сключен мир, според който аварският данък се увеличавал с още 20 000, а  Дунав била призната за погранична река, но кагана отказал да поеме отговорност за набезите на славяните през нея.      

        Доскоро той смятал за стабилна властта си над тези негови поданици, както ги бил наричал, но предвид на раздробеният общинен живот на славяните, те трудно били управляеми и кагана отказал в договора да поеме отговорност за техните нарушения на дунавската граница. Това свидетелства и за нарасналата мощ на славянските племена.

          „С това войната между римляни и авари била завършена” (кн.VІІ,ХV,14), пише Теофилакт. Той признава, че ромеите са били причина за нарушаване на предишния договор за мир и това довело до много техни нещастия.

          Маврикий защитил Коментиол от войнишките обвинения и още на следващата 601 г. през лятото, пак го назначил за стратиг и той отишъл с войска към Сингидун (Белград), където се срещнал с Приск, който дошъл от Томи.

            „Мирът между аварите и ромеите бил нарушен. Работата е там, че император Маврикий в писмо заповядал на стратигите да нарушат договора” (кн.VІІІ,ІІ,1), пише Теофилакт.

          Приск и Коментиол се насочили към Веминакий, островче, което се намирало по средата на Дунав, според Теофилакт (кн.VІІІ,ІІ,2). Коментиол се престорил на болен и Приск след голямо колебание сам поел ръководството на военна операция на север от Дунав в посока на р. Тиса. В битката ромеите побеждават неколкократно, убити са четири сина на кагана, а 3000 авари и почти 7000 славяни са взети в плен и откарани в гр. Томи. Приск стигнал до р. Тиса (дн. в Унгария) в Панония.

          По това време каганът предприел хитър ход. Още докато течали военните действия той пратил посланик при Маврикий и заканително поискал да му бъдат върнати военопленниците. Маврикий не знаел как вървели точно военните действия и понеже много си бил патил вече от кагана, се стреснал от тона му и изпратил писмо до Приск да върне военоплениците. „По такъв начин варварите бяха освободени от Томи и върнати на кагана” (кн.VІІІ,ІV,2), пише Теофилакт.

            И при описанието на тези битки, Теофилакт упоменава, че славяните са бият в аварската войска.

          През същото време уж болния Коментиол решава с войската си да се върне на юг, през старият траянов проход, който е близо до дн. гр. Ихтиман. Той намерил някакъв старец на сто години, който знаел пътя до Траяновия проход в Средна гора и въпреки предупрежденията, че е опасно от снега, поел, защото искал да си ходи в столицата. Голяма част от войската му замръзнала от студа, а Коментиол успял да стигне до Филипопол (дн. Пловдив). Там той изкарал зимата, а с настъпването на пролетта се върнал в столицата. Маврикий пак го назначил за стратиг.

          Изглежда Коментиол е една от фигурите, приближени на Маврикий, която има голяма вина за постепенно трупащото се недоволство на армията към императора...

          „На 19-та година от възцаряването на Маврикий, между ромеите и варварите не се случило нищо особено” (Теофилакт; кн.VІІІ,ІV,9), т.е летописецът има предвид след есента на 601 г.

            През 602 г. императора назначил Петър, брат си, за стратиг на Европа и вдигнал свадба на сина си Теодосий.

         На празника на Рождество Христово през 602 г. започнал бунт срещу Маврикий, по време на църковната служба той бил замерян с камъни, в града липсвал хляб.

          Но преди това, през есента на същата година, Маврикий заповядал на Петър, който бил с войските си до Дунав, да премине реката и да зимува с армията на север от реката.

        Във войската избухнал метеж, във връзка с тази заповед, а Петър започнал да сънува кошмари.

           Бунтът се усилвал и размирните войници „изпратили при Петър, който се бил отделил от лагера на 20 мили, делегация, в чието число бил и командира Фока” (кн.VІІІ,VІ,9). Парламентьорите поискали от Петър да върне войската да презимува вкъщи, но той отказал, като се мотивирал с писмата на Маврикий.

            На следващият ден Петър се опитъл да вразуми войската, но с това само налял масло в огъня.

               Още на следващият ден войниците вдигнали на щитовете си Фока и го обявили за император.

          Петър решил да бяга и пратил вестоносец до Маврикий за бедите. Императора се опитал да скрие страшният преврат от партиите на хиподрума, но те вече знаели за събитията и слуховете, че Фока идва, се носели из цялата столица.

          Войските около столицата също решили, че времето на Маврикий е свършило и предложили на сина му Теодосий да поеме трона. Ако не искал, предложили те, тогава нека тъст му Герман стане император.     

              Маврикий узнал това и обвинил несправедливо Герман за всички свои беди, а Теодосий посъветвал тъст си да се скрие, виждайки колко объркан е баща му. Герман се крил неуспешно по църквите...

          Маврикий скоро след Рождество Христово изпратил сина си при персийският цар Хосрой ІІ, на когото през 591 г. бил помогнал да вземе трона, с молба той сега да стори същото за Теодосий...

          Фока дошъл от север и избил цялото семейство на Маврикий, включително него и жена му Константина (дъщерята на Тиберий), с дъщерите...Теофилак пише, че и Теодосий бил убит от някакъв Александър, служител на Фока.

          Но Хосрой ІІ обърнал театъра на военните действия от Балканите отново в Мала Азия.

          Той разпространил слух, че Теодосий е жив и че Хосрой ІІ започва война срещу Фока, защото иска да помогне на сина на Маврикий.

          Войските, дислоцирани от изток в Тракия по времето на Маврикий през 591 г., този път, по заповед на новият император-узурпатор Фока, поели от Тракия на изток...

          За да няма проблеми с аварите, Фока увеличил данъка и така постигнал мир с кагана, пише Теофан (л.м.6096).

          Тук трябва да кажем нещо и за славяните.

          Те действително предприемали "ескурзии" на табуни и се заселвали на юг от Дунав, дори стигнали до Пелопонес и Крит, но това по-скоро е част от политиката на аварския каган, който сериозно включвал в геостратегията си постепенното асимилиране на балканските земи до Солун и „дългите стени” в Тракия...А славяните били и си останали негови поданици, които той въоръжавал и обучавал как да воюват на страната на вархоните. Аварският каган обикновенно пускал в битка първо славянските дружини, след това кутригурската конница на българите и едва тогава собствените си тюркски формирования, според летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих”. Това понякога създавало поводи за конфликти по отношение на трофеите...

          През 611 г. аварите нападат своя бивш приятел лангобардите в Италия. Те били предвождани от „млад каган”, пише Павел Дякон, в който се влюбила лангобардската царица, която му предложила брак.

          Това сведение сочи, че към 611 г. старият каган Боян, основателят на държавата на вархоните в Панония през 568 г., вече е покойник и е наследен от млад заместник. 

          Този млад нов каган умира към 630 г., през която, както знаем от Фредегарий, между българи и авари в Панония избухва разпра кой да е следващият каган.

            По това време Кубрат вече е владетел на освободената през 529 г. държава България в Приазовието и Предкавказието, и имаме всички основания да допуснем, че останалите в Панония при аварите българи, са издигали именно неговата кандидатура за каган през 630 г.

               Защо предполагаме това?

          Никифор в своя „Бревиарий” пише, че Кубрат през 635 г. нападнал аварите.

             Нямаме никакви данни, че преди тази година той ги е атакувал.

          Според западните анали, през 622 г. атака срещу аварите извършил Само, който върху част от панонските земи и на запад, в Каринтия, създал своя държава, просъществувала 35 г. Изглежда голяма част от българи и славяни стават негови поданици.

              Да проследим нещата хронологично.

             Орган напуска през 619 г. вархонския съюз и ориентира политиката на династията Дуло в посока на Византия. Теофилакт обаче пише, че през битката от 626 г. на аварите срещу Константинопол, българи са участвали в съюзническата армия, когато тя за последно напада Византия. Това сведение може и да е верно, въпреки, че Теофан, когато преразказва този епизод, не споменава българи.

          Към 630 г. в Панония все още има някакви българи, които са в Аварската държава и точно тези българи се опитват след смъртта на кагана, да издигнат за овакантеният пост и свой кандидат.

              Очевидно от 619 г., когато Орган напуска каганския аварски двор, след разпра с кагана („Барадж нарих”), българите в Панония нямат династичен представител от царския род Дуло до 626 г., когато все още някои от тях участват в последната аварска атака над Византия.

              През 630 г., със смъртта на кагана, те предлагат своя кандидатура за каган (Фредегарий).

          Но, ако се имат предвид изискванията на династичната история на българите, не може даже и да се допусне, че те предлагат „самозванец”, явно кандидатурата им е била достатъчно сериозна, за да има успех и непременно е била от династичния род Дуло. Тя със сигурност не е била на Само, който е враг на аварите, но Кубрат все още не е, не е воювал с тях. И няма никакви основания да не се вярва на летописа на Никифор, който сочи като първа година на война на Кубрат с аварите – 635 г.

            Българите в Авария явно са искали, но не успяват да издигнат Кубрат за каган, те влизат в конфликт с аварите и са прогонени от последните в Тюрингия, където искат подслон от крал Дагоберт. Той притворно ги приел,  разквартирувал ги, но след това дал заповед да бъдат избити за една нощ. Българите били около 9 000. Очевидно Дагоберт си отмъстил над тях, за загубите по бойните полета от Само.

            През 635 г. Кубрат нападнал аварите, според Никофор, което показва, че атаката му явно има връзка с аварското отношение към тези българи.

            Тоест, несъстоятелна е хипотезата, която свързва атаката на Кубрат през 635 г., със създаването на държавата България, напротив. Кубратовата България е създадена в Приазовието и Предкавказието през 629 г., а към 630 г. на запад тя вече е граничила с аварите.

            Това дава самочувствие през 630 г. на българите в Панония да искат следващия каган да е от българският династичен род.

           В историята на Павел Дякон се споменава, че преди 662 г. е имало, освен аварски каган в Панония и „каган в Скития”, където лангобардският наследник като малък е бил отведен, за да се спаси от Гримоалд, който завзема престола през 662 г.

          Когато Павел Дякон (VІІІ в.) пише за „каган в Скития” има предвид Добруджа, тя е „Малка Скития”. Това съобщение е попаднало в летописа му, от източника, който ползва.

             Павел Дякон обаче последователно смята в труда си, че титлата „каган” принадлежи само на аварския вожд и затова отъждествява „кагана в Скития”, с аварския каган в Панония. Изобщо, ако не беше малкият престолонаследник на лангобардите, който е отведен „много надалеч”, за да бъде спасен от Гримоалд (доста преди 662 г., защото като се върнал към 663 г. не е вече дете, а млад мъж, който пие вино), Павел Дякон изобщо нямаше явно да препише от своя източник (летопис за миналото на лангобардите, откъдето Дякон заема много сведения), че престолонаследникът е отведен като „младенец” при „кагана в Скития”.

          А след това Павел Дякон определено греши, когато решава, че щом става дума за каган (пропуска „Скития”), това трябва да е аварския каган в Панония, с който Гримоалд бил влязал във връзка, за да бъде върнат беглеца. Това обаче противоречи със сведението му, че той бил върнат от „много далеч”, както пише П. Дякон, пропускайки факта, че Панония е много близко до държавата на лангобардите в Италия.

           Кой е този „каган в Скития” в Добруджа, на север от Дунав, е въпрос, който не може да не предположи, че става дума за Кубрат.     

           Никифор и Теофан пишат, че Кубрат починал, когато Констанс ІІ отишъл на запад, а последният отива да воюва в Италия през 662 г.

          Лангобардският крал Гримоалд стъпва на трона през 662 г., но няма основания да се смята, че той не е търсил младият престолонаследник, чийто трон постепенно узурпира, доста преди 662 г. Това става ясно, както посочихме, от сведението на Павел Дякон, че дете („младенец”) e отведено при „кагана в Скития”, а през 663 г. се връща млад мъж, който пие вино.

          Волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” и латинския летопис от 871 г. „Покръстването на баварците и карантийците”, потвърждават, че към 622 г. единствено Само воюва с авари.        

          Ето защо кубратовата атака над аварите от 635 г. трябва да се разглежда във връзка със събитията от 631/2 г. в Авария. Тогава оттам са  изгонени около 9 000 българи (Фредегарий), които са  избити от Дагоберт за една нощ.

          Това злощастно събитие станало 3 г. след възкачването на трона на  Дагобер, а той става крал  през 628 г.

              Мавро Орбини през 1601 г., като ползва книга четвърта от летописа на франките на монах Аноний, пише, че събитието станало през „тринадесетата година от царуването на Дагоберт” (с.53), но очевидно е допусната правописна грешка, понеже Фредегарий, от който ползва сведението Златарски, сочи „три години” от възкачването на Дагоберт през 628 г. Тоест, в историята на Златарски датата 631/2 г. е правилната за поголовната сеч на българите в Тюрингия.

          За 635 г. Никифор пише: ”По същото време владетелят на уногундурите Куврат, племенник на Орган, въстанал (воювал-бел.ред) срещу хагана на аварите и подхвърлил на много оскърбления оставените от него хора и ги прогонил от своята земя. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те и двамата спазвали до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел със сана патрикий” (с. 40, 41).

                 Авари в Приазовието като отделно формирование от тюрките няма.

                Аварите са в Панония, следователно Кубрат през 635 г. воюва с тях в северна Добруджа, докъдето е стигала държавата му.

             През 619 г. Ираклий дава титлата патриций на Орган, а през 635 г. на Кубрат, при това му изпратил и „подаръци”.

          Гръцките летописци използват този термин „подаръци”, когато става дума за даване на ежегодни данъци на федерати (съюзници). Договорът за feodus се сключва, с условието на римската юриспунденция, че новите заселници са на стари римски земи. А такива към 635 г. са земите на малка Скития и в никакъв случай земите около р. Кубан.

          За да бъде затвърдено юридически, че земята исконно е римска, на владетелите-федерати обикновенно се дава чин „патриций”, т.е. римски сан, който е играл ролята не само на почетна титла, но и на абстрактна юридическа клауза, че владетеля-федерат е част от администрацията на Рим.

          Турският ябгу Истеми към 562 г. също е бил съюзник на Византия, но не получава титлата „патриций”, понеже не е федерат, по смисъла на римското право, т.е. не е на бивши територии на римската империя.

          Всичко гореизложено недвусмислено сочи, че към 635 г. владенията на Кубрат са стигат до стари римски земи в малка Скития (горна Добруджа) и той воюва с авари там, а не при р. Кубан.

           След този кратък, но важен преглед,  нека продължим обзора за вархоните, по времето на Ираклий (610-641).

                 Той пристигнал от Картаген по покана на знатни столичани с кораби и свалил тиранина Фока от престола през 610 г.

                 Всички си отдъхнали от масовите убийства на Фока и приели с радост Ираклий за император. Баща му, също с име Ираклий, който бил славен военен командир, а след това управител на римските земи в Африка, се ползвал с уважение във Византия.

          Ираклий поел управлението в труден момент за империята, с дезорганизирана армия и силни врагове от север и от изток.

          „Персите завзели в 611 г. Кесария Кападокийска; в 613 г. Сирия; в 614 г. – Йерусалим, където взели в плен патриарха Захарий и присвоили Христовото разпятие; през 615 г. паднал Египет, а през 616 г. персите стигнали до Либия и Етиопия; през 617 г. те вече били до Халкидон и застанали лице в лице пред Константинопол. С превземането на Египет столицата изгубила южния хляб...”(А.В.Карташев. Вселенские соборы.,М., 2006, с.472, 473).

             През юни 617 г. Ираклий се опитва да се срещне с аварския каган в Хераклея на Мраморно море и да сключи мир, но попада в клопка и едва успява да се спаси преоблечен като обикновен гражданин.

          Не му вървяло в столицата на Ираклий, още през 612 г. жена му Евдокия починала след кратък брак. На следващата година той се забъркал в любовни отношения с племенницата си Мартина, дъщеря на сестра му, и сключил с нея полузаконен брак, порицан от патриарха.

          По едно време даже сериозно обмислял да се върне в Картаген, но патриарха го заклел да не мърда от поста си. Аварите от север и персите от юг-изток вещаели нерадостно бъдеще за този император.

          Войската обаче обикнала Ираклий, той бил първият император след Теодосий Велики от ІV в., който предвождал лично армията.

                През 619 г. Ираклий получил подарък от съдбата.

          „Господарят на хунския народ дошъл във Византион (столицата  - бел.ред.) и поискал императора да приеме него и неговите придружители.” (Патриарх Никифор Константинополски., Кратка история след царуването на Маврикий. С. 1997, с.30).

          Визитата е на Орган, тя имала важно значение за поврата, който настъпил с Ираклий след 619 г.

          Изглежда това посещение е било старателно подготвено от византийската администрация на гр. Херсон на северното Черноморие.

                     Орган, според съхранените сведения в летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих”, заменил баща си в каганския двор в Авария през 605 г.

            Към 617 г. кагана и Орган влезли в спор по стратегията на превземането на някакъв град, пише летописецът на „Барадж тарих”. През тази година, както уточнява Теофан, „аварите се втурнаха да воюват в Тракия” (л.м.6110).

                   Разпрата между кагана и Орган не завършила добре за последният. Каганът отказал да работи с него и Орган бил заменен от брат си, бащата на Кубрат и Само. Но и той загинал, според „Барадж тарих” бил отровен. Така се оказало, че нямало кой от династичния хуно-български род Дуло да заеме поста ябгу (заместник-каган), който от 568 г. по право принадлежал на кутригурите. Орган, нямал син, а само дъщеря, според „Барадж тарих”. Кубрат и Само не били още на подходяща възраст, както пише и епископ Йоан Никиу за Кубрат, който бил приел християнството като „младенец”.

               През 619 г. „господаря на хунския народ” Орган организирал визитата си при Ираклий и не случайно още при тази първа среща императора му дал сан „патриций” (Никифор).

                   Орган завел цялото си домочадие и императорското семейство било подготвено да стават кръстници. Братът на Ираклий, Тодор, станал кръстник на Орган. Ромейски велможи, пише Никифор, покръстили хунските велможи. А жените на ромейските сановници станали кръстници на жените на хуните. Изобщо церемонията била явно изключително пищна.

               Зад тази парадна страна на нещата обаче се криело нещо много важно за Ираклий. За първи път хунския владетелски род, който бил от стари времена обвързан с Персия, ставал съюзник на Византия.

          Не се знае какво точно са се договорили Орган и Ираклий, но сянката на хунския господар личи в много от последвалите действия на римския император.

          До провеждането на тази среща Ираклий е бил заклещен между авари и перси, след нея обаче започва да се готви целенасочено за сериозна офанзива срещу Персия.

          Още през 619 г. Ираклий превъзмогва обидата и унижението, изтърпяно през 617 г. от аварския каган и изпратил посланици за сключване на мирен договор. Явно е дал още 20 000 към стария данък и успял да сключи мир.

          Едно е ясно, от 619 г. до 622 г. Ираклий се подготвя за персийски поход.

          Защо пренебрегва аварите, те не са по-малко коварни и опасни от персите?

          През 619 г. Кубрат е оставен в Константинопол и отрасъл в обкръжението на Ираклий, пише епископ Йоан Никиуски, въпреки че едва ли е бил толкова малък, след като в 629 г. е поставен от чичо си Орган на трона на възстановената българска държава в Приазовието. Според „Барадж тарих”, Кубрат бил роден в 600 г.

                През 622 г. „Барадж тарих” упоменава, че Само получил „голям отряд от българи, анчийци и саклани” (с. 22) от чичо си Орган, т.е. имал е на разположение не само българи, но анти (прото-украинци) и славяни.

                 Само е изпратен явно от чичо си да нападне Авария.

          Той нахлул в Панония, победил аварите и създал своя държава в Каринтия (дн. южна Австрия), която според латинския летопис от 871 г. „Покръстването на баварците и карантийците”, просъществувала пълни 35 години. (с.129, по Асемани).

             Така държавата на Само обърнала сериозно главата на аварския каган от римските земи на Балканите.

          Шамбат (Само), освен с аварите, воювал и на запад с крал Дагоберт, „който водил война срещу Само от три страни”, пише в летописа от 871 г. (с.126).

          Остава загадка дали военните действия на Само срещу Авария през 622 г., не са всъщност част от договорката между Орган и Ираклий през 619 г.. Договорка, която е целяла да бъде обезсилен северния аварски враг на Византия и Ираклий да хвърли всичките си сили срещу Персия?

          Асемани (ХVІІІ в.) отбелязва, че Ханзиций в т.1 на своя труд „Свещенна Германия” (с.103,104) дотолкова се възхитил на Само, че бил убеден, че не може да не е франк. Дори бил отсъдил: „той ще да е роден в село Сеногаг, намиращо се в Белгия, близо до Брюксел” (Асемани, с.129)

      Ханзиций смело написал на с.102 от своята „Свещенна Германия”: „Славяните не били управлявани от един отделен човек, а в древни времена живеели в пълна свобода. После обаче, притиснати от хуните (чети : аварите – бел.к.м.), приели за крал Само, който бил франк, дошъл при тях за търговия. През 622 г. между славяните и аварите избухнала война, чиято причина било непоносимото за славяните иго, с което те били притиснати от хуните. Понеже в тази битка блеснала особено храбростта на Само, славяните го избрали за крал, който в продължение на 35 години (по-точно 36 години) управлявал тази държава дейно и щастливо с многобройни поражения за аварите и франките”.(с.129, по Асемани)

          Така още от ХVІІІ в. Само „станал” франк, с помощта на Хенри Ханзиций.

          Държавникът, който от 622 г. управлява цели 35 години своя държава в областите Каринтия, Щирия и Моравия, останал в европейската историческа наука като някакъв търговец.

          В летописа от 871 г. „Покръстването на баварците и карантийците” пише единствено, че „Само бил по род славянин” (с.126, Асемани).

          Все още около личността на Само се спори. Какъв е той - фрак, славянин или брат на Кубрат, както твърди волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”?

          Но какъвто и да е, факт е, че във връзка с атаката върху аварите в Панония на Само, на 5 април 622 г. Ираклий смело тръгнал на война в Мала Азия срещу персите, без да се притеснява за Тракия, като застанал начело на войската си.

            С това образа на господаря на хуните Орган не изчезва.

          Теофан ни е оставил сведение, че воювайки в Армения срещу персите, Ираклий при един от рейдовете отишъл на север „в страната на хуните, която е непроходима, а пътищата са планински и трудни” (л.м.6115). Теофан много добре е знаел, че тия хуни са българите. Когато летописеца описва атаката на аварите от 626 г. срещу Константинопол, той – за разлика от Теофилакт Симоката – не посочва българите в редиците на аварската войска, а изброява само „авари, славяни и гепиди” (л.м.6117). Теофан уточнява, че през 626 г. Византия била нападната от „западните хуни, наричани също така авари, славяни и гепиди” (л.м.6117).

          Хуните, при които пък отива Ираклий през 624 г. в Предкавказието, са негови съюзници още преди хазарите, които стават такива чак през 626 година. 

           По всяка вероятност Ираклий довежда при своя приятел патриция Орган и племенника му Кубрат през 624 г.

          Орган, според летописа „Барадж тарих”, имал духовно име Арбуга. Освен това се бил отдал на религиозна дейност и сънувал червен плащ и връх на копие. Дори последните образи да са с християнски произход, е трудно да бъде потвърдено, понеже волжките българи още след 922 г. официално приемат исляма и спомените за християнската дейност на Орган и Кубрат са асимилирани. Можем само да гадаем дали духовното име на Орган (Арбуга), не е всъщност Андрей. Арменският историк Мовсес Каганкатваци (История алуанк. Санкт Петербург, 1861 г., гл. 10) ни е оставил съобщение, че човека, който свързва хазарите с Ираклий, за да му помогнат, макар и епизадично до земите на дн. Азърбайджан, във войната с Хосрой ІІ (591-628), се бил казвал Андрей.

          През 627 г., във връзка с успешната атака на Ираклий във вътрешността на Персия, Орган обявява освобождаването от тюрките  на "древна Велика България" и две години е наместник на Кубрат, като изчаква краят на византийско-персийската война през 628 г., за да въздигне официално племенника си на владетелския трон през 629 г. По същото време, тюрките в Предкавказието са заети на изток с уйгурите. Момента е избран подходящо, предвид на липсата на опасност от покорена Персия от юг и от войната на предкавказките тюрки  с източните уйгури.

          Орган, според летописа „Барадж тарих”, обяснил на поданиците си, че той е духовно лице и явно подобно на византийските патриарси миропомазал Кубрат за владетел. За съжаление не знаем нищо за мащаба на религиозната му дейност, но изглежда е бил впечатлен от ролята на духовенството във Византия, което имало такава силна власт.

           И така, Теофан нарича западните врагове на Византия, които през 626 г. извършват последната си атака над империята, с общото название „западни хуни” (но ги изброява, за да няма объркване - авари, славяни, гепиди), понеже знае, че източните хуни в Предкавказието, са съюзници на Ираклий. Хазарите той нарича „източни турци” (л.м.6117).   

          През 626 г. аварите обсаждат десет дни Константинопол и се опитват да го атакуват с обсадни машини. От източната, азиатска страна на Босфора, при Халкидон, пък били войските на персийския военачалник.

          Константинопол обаче удържал, с помощта на Богомайката Дева, убеден е Теофан.

          Победата на Ираклий срещу Персия възкресила като феникс Византия, но и открила пътя на арабите.

          В източната римска империя официален език станал вече гръцкия. Още Маврикий, който не знаел добре латински, дал ход на гръцкият език, който дотогава бил само жанр на богословските, исторически и научните трактати, да навлезе и в администрацията и армейските длъжности, но при Ираклий този процес придобил окончателно статукво.