Хорезм и Велика България...

       Има едно сведение за българите при арабоезичния историк ал-Мас`уди (ум. 956), което дава данни за търговските отношение на Велика България на Кубрат и Хорезм. 
  Картата на ал-Мас`уди  

       „Градът на булгар  е разположен на брега на морето Майутис  (чети: Меотида, т.е. Азовско море – бел. К.М.). Виждам, че те са в седмия климат. Те са от типа на тюрките. Караваните пристигат от страната им в Хорезм, минавайки през Хорасан, или от Хорезм при тях. Но тъй като пътят им пресичат становете на други тюрки, те са принудени да конвоират керваните си. Понастоящем в 332 г. [ от хиджра, = 4.ІХ.943 – 25.VІІІ.944] царят на булгар е мюсюлманин. След като е имал видение, е приел исляма, по времето на султан (халиф – бел. К.М.) Муктадир билах след 310 (= 12.V.921 – 1.V.922). Един от синовете му ходил на поклонение [в Мека] и при минаването си през Багдат е донесъл на халифа Муктадир билах знаме, черни кожи и много монети. Те [булгар] имат джамия (с. 43, 44).” (Арабски извори за българите. С., 2000, Райна Заимова)  

          Ал-Мас`уди и неговите източници, са предмет на дискусии и досега между арабистите. Неслучайно един западен интерпретатор, обезсилен пред текстовете на ал-Мас`уди, ги нарича „нелепици”. Но повечето отговорни учени са на мнение, че ал-Мас`уди е ползвал различни, и често непознати за другите съвременни нему арабоезични историци и географи, сведения. 

           Отгоре на всичко това, ал-Мас`уди пише „по тема”, (както в случая „темата” за българите) без почти никаква хронология и това е една от особеностите на арабоезичния исторически жанр, който следват и автентичните волжко-булгарски летописи...

  

          Когато учените четат  горният пасаж , те посочват, че източник на сведението за ислямизирането на волжките българи, е явно Ибн Фадлан. Но, освен това ал-Мас`уди вкарва различни интерполации, което дори кара някои учени да допускат дали ал-Мас`уди не е ползвал такъв текст на Ибн Фадлан, който днес е непознат, независимо от откриването на пълният му текст в Иран през 30-те години на ХХ в.?

         Очевидно е обаче, че това предположение, е трудно допустимо, понеже никой от другите многобройни компилатори на Ибн Фадлан не пишат за български град на Азовско море и за караванна търговия на тези приазовски българи с Хорезм през Хорасан (Персия), т.е. маршута е през Кавказ и на юг покрай брега на Каспийско море, до юго-източното Прикаспие, където е Гиркания, столицата на Хорезм и Абаскун, голям търговски град с пристанище.

        Волжките българи, по записките на Ибн Фадлан, имат търговия с Хорезм, но маршутът на търговския им път е минавал покрай източният бряг на Каспийско море, описан и във волко-българската компилация от ХІІІ в. „Барадж тарих”, и е пресичал табуните на огузите („другите тюрки” на ал-Мас`уди).

       Това е бил и маршута на халифатското посолство през 921 г. до Болгар, описан от Ибн Фадлан.

          Следователно, сведението на ал-Мас`уди за приазовския град на българите и за търговията им с Хорезм през Хорасан, е всъщност известие от съвсем друга епоха, която може би визира Кубратовата държава.

      За българската история това сведение е изключително важно, защото хвърля светлина на търговските отношения на Велика България с Хорезм.

Факсимиле от ръкописът на императрица Екатерина ІІ “За българите и хвалисите” 1767г.
       В рускоезичната историческа словесност "хвалиси", са били наричани "хорезмийците". Поставянето на българи и хорезмийци заедно в ръкопис от 1767 г. на императрица Екатерина Велика, ни дава възможност да погледнем по-задълбочено на сведението от Х в. на ал-Мас`уди за културни и търговски връзки между Велика България и Хорезм.



groznijat.tripod.com/kalandas/       С.П.Толстов : "Никто из анализировавших наш текст авторов не обратил внимания на давно и прочно установленную в востоковедной литературе идентификацию «хвалиссов» русской летописи и хорезмийцев. Между тем это отождествление, подкрепленное авторитетом такого корифея русского востоковедения, как В. В. Бартольд, не вызывает сейчас у специалистов ни тени сомнения. Хвалиссы - не загадочный народ «у устьев Волги», а хорошо известные русским славянам хорезмийцы - Хвалисское (Хвалынское) море - не что иное, следовательно, как «Хорезмийское море». Естественно, что русские и, вероятно, народы Поволжья назвали Каспий именем ближайшего к ним и наиболее тесно-связанного с ними цивилизованного восточного народа, на протяжении многих веков являвшегося посредником в сухопутной и морской торговле глубинных восточноевропейских областей с странами Ближнего и Среднего Востока."

Персия и Велика България...

          През 528 г. в Боспор Юстиниан І се опитва да издигне в хунски владетел едно свое протеже, утигурът Грод, но той е свален от Мугел.

        След 528 г. Мугел прави военен поход срещу Византия през 530 г., когато воюва срещу византийският пълководец от гепидски произход Мундо.

           Следваща атака на юг от Дунав на българите (хуни-кутригури) имаме чак през 538 г., която съвпада с персийското превземане на Антиохия от Хосрой Ануширван (531-579).

          През 538 г. кутригури и перси заедно атакуват империята на ромеите.

 Западната и Източната римска империя през 476 г.

    Първите на юг от Дунав, вторите на източните граници на стара Сирия.

    Срещу кутригурите воюват ромейският пълководец на Мизия Юстин (убит в боя) и на Скития (Добруджа) Баударий.

    През 541 г. персите навлизат в кавказките области на лазите, а Хосрой „изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите.” (Прокопий, Тайната история, с.22). За тази атака пише и арабоезичният историк от Х в. ат-Табари.

     Заберган и Хосрой отново действат като съюзници.

    Хосрой Ануширван е син на Кавад (488-496, 499-531), а Кавад пък е син на Пероз (459-484).

монети на Хосрой Ануширван
монети на Пероз
монети на Кавад

     През 483 г. „хунския цар”, според летописите на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски и Агатий Меринейски, воюва с Пероз.



       Последният е вкаран в проход, обграден отвсякъде с гори. Армията на Пероз е в капан, но до военни действия не се стига. Хунският цар обложил Пероз с налог и данък, взел в плен синът му Кавад, докато плати налога и изискал Пероз да му се поклони. Последният приел унизителните условия, а когато се покланял застанал срещу слънцето, понеже магите го посъветвали като навежда глава пред хунския цар, да си мисли, че се кланя не на него, а на слънцето...

    Пероз се прибрал съкрушен в столицата си и започнал да събира пари, за да плати налога и да си върне Кавад. Болката му била толкова видима, че в Персия се появил даже роман, според който всички синове на Пероз, освен Кавад, били обрисувани като избити. Това обаче не било вярно, защото Замашп, по-малкият брат на Кавад, си стоял вкъщи на топло.

          Шахиншахът обложил населението с нови данъци и изпратил посолство до византийският император Зенон (474-491), като казал на посланиците да повтарят, че ако не е Персия тия варвари вече да са в римската земя и да я опустошават, както сторили някога в дните на Аркадий и Хонорий, синовете на Теодосий Велики, т.е. през 395 г...

    Зенон (474-475; 476-491) изслушал персийското посолство, а след това насаме разговарял с Евсевий, когото бил изпратил посланик до Пероз, във връзка с изтичане договора по преотстъпването на гр. Нисибин на персите за 120 г., договор от  времето на Йовиан през 364 г. (Йешу Стилит).

          монети на Зенон

         Евсевий разказал подробности.

    Той споделил, че Пероз нападнал хуните в един проход без изход и се движел толкова самонадеяно сред непознатите места, че някои от пълководците в уплах помолили Евсевий, който бил гост на Пероз при похода, да го спре някак от заслепението и гордостта му...Евсевий разказал една притча за един лъв, който видял на скала козел и тръгнал да го изяде, но стопанина на козела бил завардил пътя и лъва пострадал...Пероз се замислил над притчата, но късно...Армията му вече била заобиколена от хуни, които излезли от засада и открито демонстрирали силата си...

   
        Зенон разбрал, че положението в Персия е наистина сериозно и се разпоредил да бъдат отпуснати пари на Пероз. Той обаче отново върнал Евсевий в Персия, за да доведе до край преговорите по връщането на гр. Нисибин на Византия...

       През 484 г. Пероз изплатил налога на „хунския цар” и си върнал Кавад.

      Хунският владетел изпратил свои хора в персийската столица Ктезифон, за да вземат и данъка. Според летописеца Бар Ебрей, те казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали.”

       Пероз предприел нова война и потеглил в посока на областта Бет-Китаризе, която се намирала между Армения и Сирия.

      Когато хунския цар получил известие за новият поход на Пероз, чул критика от някои от своите, че е пуснал Пероз първият път жив, според докладите на посланик Евсевий. Той обаче успокоил духовете и взел спешни мерки, като заповядал да бъде изкопан дълъг ров, който след това да бъде внимателно замаскиран отгоре. Бил оставен един малък проход, през който да могат да минават само двойка конници.   

     Хунският цар изпратил един конен отряд и заповядал като привлекат вниманието на персите, да обърнат гръб и да побягнат назад, все едно са обхванати от страх. Като стигнат рова да се групират в редица и да минат през прохода...

    Персите се хванали на уловката и се втурнали да преследват конницата на хуните, така ненадейно първите редици на армията на Пероз изпопадали в рова, а след това били атакувани от хуните.

       В разгорялата се битка през 484 г. загинал шахиншахът на Персия, Пероз от династията на Сасанидите.

        Според Прокопий, който е чел докладите на Евсевий, хунският цар взел държавната обеца-бисер от ухото на Пероз и се обявил за господар (Бал, Балас, Балаш, Балах) над персите.

         Прокопий, пак на основата на докладите на Евсевий, пише, че „две години персите бяха под властта на тия варвари”...

 

       Евсевий по възможно най-бързият начин информирал Зенон за събитията, а той се разпоредил посланика да посети веднага хунския цар и официално да му предаде, че Зенон лично кани „така наречените българи” (Йоан Антиохийски) да дойдат в Мизия като негови съюзници.

    Зенон бил много уплашен хуните да не нападнат сирийските земи на Византия, след като превзели Персия и затова приятелски ги поканил в Мизия. Освен това се надявал, че готският водач Теодорих Амал ще напусне Мизия, когато там дойдат „така наречените българи”...

    Последните наистина към 486 г. дошли в Мизия, ръководел ги синът на хунския цар от първият му брак Мугел, който готският историк Йордан погрешно изписва като Мундо, но все пак знае, че е потомък на Атила, а не гипидския римски пълководец Мундо...

 

          През 484 г. хунския цар, както пише Йешу Стилит, се омъжил за дъщерята на Пероз и бил вписан в официалните персийски царственици като Господарят („Бал”, според Теофан; „Балас”, според Прокопий и Агатий; „Балаш”, според Йешу Стилит; през 527 г., според Йоан Малала, съпругата на хунския цар била вдовицата Воа, нейният мъж се казвал „Балах”...)...

Блюдо на Шапур ІІ, намерено в съкровищницата на Кубрат в Малая Перешчепина.
 

          Балас управлявал Персия от 484 г. до 488 г., когато тронът бил официално предаден на Кавад, а хунския цар и сестрата на Кавад, се върнали на север от Кавказ, в гр. Боспор...

монети на Балаш, предполага се, че образа е на българския цар Ирник, третият син на Атила
 

       Персийските маги решили да потулят факта, че Персия е била управлявана 4 г. от владетел, който не е Сасанид и фалшифицирали в царственика, че Балас бил брат на Пероз, но както пише през Х в. ат-Табари, Йезигерд ІІ (438-457) имал само двама сина – Хормизд ІІІ (457-459) и Пероз (459-484)...

        Кавад поел трона на Персия през 488 година в труден момент за народа и армията. Хазната била празна и той изпратил един слон до византийския цар Зенон. Това било подарък, с който той молел Зенон да му даде пари. За съжаление още докато слона бил на път за столицата на източната римска империя Константинопол, Зенон починал. На трона бил миропомазан Анастасий (491-518). Кавад поискал и от него пари, но новият император гневно му отговорил, че персийските маги тормозят арменските християни.

        Арабските бедуини като разбрали, че Кавад няма пари за армията, започнали свободно да нападат керваните по великият път на коприната.

       Положението на Кавад ставало все по-трудно, на всичко отгоре той всекидневно бил обвиняван от жреческото съсловие, че подкрепя плъзналата по цялата персийска земя Хорасан ерест на маздакизма.

    Всичко това подробно ни разказва сирийския летописец от началото на VІ век Йешу Стилит. Той бил книжовник в град Амид, който някога принадлежал на първото християнско царство Осроен, което римляните през ІІІ век анексирали и то сега било в пределите на Византия.

     Кавад управлявал Персия от 488 година до 496 година, когато разбрал, че жреците и брат му Замашп са в заговор срещу него, като армията също е подкупена в предстоящия метеж.

 Ктезифон, персийската столица

    Той изпаднал в униние и решил една нощ да се измъкне тайно и предрешен от столицата. Заедно с най-доверения си приятел Сеос избягал на север и успял да стигне до Балах. Воа посрещнала брат си разтревожена, а хунския цар го приел в покоите си и го закрилял. Той често давал вечери в чест на Кавад, пише византийския историк от VІ век Агатий Меринейски, и вдигал наздравици, за да го ободри. Един ден Кавад, според летописеца Йешу Стилит, се свлякал пред нозете на домакина и започнал да плаче и да го моли да му даде армия, с която да се върне в Персия, да избие аристокрацията и отново да завоюва трона си от Замашп, който вече бил избран за цар от армията и жреците.

    Хунският цар не отказал, но не бързал да удоволетвори щенията му. Времето течало бавно.

            Настъпила 497 година, а след нея 498 година.

        Кавад все повече унивал и дълбоко в себе си си давал сметка, че Господарят („притежаващият оръжието и властта”, т.е. на перс. „Амбазук”) няма да му даде просто така воини хуни-ефталит, славните авито (аудани, ултинзури, кутригури). Завоевателите на Скития, половин Рим и Персия. Тези сурови мъже ще искат плячка и трофеи.

         Кавад отново се свлякал в нозете на хунския цар и му обещал, че като си върне трона ще нападне с хунската армия цветущите градове на източна Византия Едеса и Амид, ще изпрати 20 000 пленници в Боспор, ще постави за градоначалник на Амид славния хунски генерал Глон и всички трофеи ще бъдат в полза на хунската армия.

      Балах дал знак, че ще обмисли предложението и отново не отговорил ясно на молбите на Кавад.

         Настъпила 499 година...

    Една сутрин Воа (Прокопий я нарича „Аспеведа”) влязла в покоите на брат си Кавад и му казала, че е сънувала пророчески сън, от който ставало ясно как да омилостивят Господаря. Воа била сънувала, че върховните жреци на Персия обявили за цар на страната плода, който носела в утробата нейната дъщеря. Тя разгорещено хванала брат си за раменете и го разтърсила, сякаш искала да го събуди. Воа била разтълкувала съня. Кавад трябвало да се омъжи за нейната дъщеря. Вуйчото щял да стане съпруг. Така не само ще бъде зет на Балах, което ще го омилостиви и той ще даде армия, но и дъщеря й ще роди престолонаследник на Кавад, чието име ще бъде Хосров Ануширван. Което значи „с безсмъртна душа”.

    Дъщерята на Ирник и Воа се родила в Персия изглежда около 485 година и в началото на 499 година навършвала тринадесет години и започвала четиринадесет.

    Кавад в миг осъзнал, че именно този брак ще отвори пътя му и той ще може да си върне Персия.

      Така и станало.

      Хунския цар станал тъст на Кавад.

      Това потвърждават всички летописци – Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски, Агатий Меринейски.

    Според Прокопий, Кавад получил „голяма войска” (Йешу Стилит, Прокопий), оттогава персите започнали да наричат хунския цар и с прозвището Амбазук (Прокопий)...

    Начело на тази „голяма войска” Кавад безпрепятствено се възцарил в персийската столица за втори път през 499 г., а брат му Замашп даже не се съпротивлявал, доброволно отстъпил трона.

           Мугел е явно син на Ирник, а Заберган (от тук нататък българските владетели носят и персийски имена, като Орган, Кубрат, Аспарух, Безмер...) е негов внук, тогава Заберган и Хосрой Ануширван, който пък е син на Кавад и на дъщерята на Ирник, са родственици (първи братовчеди).

             Именно заради това хуните са били съюзници на персите, както пише Прокопий в „Тайната история”. „Юстиниан беше прахосал огромна сума кентенарии за да постигне мир с Хосрой. Обаче безпричинно стана на своя глава най-големият виновник за скъсването на договора, като се стремеше на всяка цена да привлече за приятели на своя страна Аламундар (сарацин, арабин - бел.ред.) и хуните, съюзници на персите...” (С.,1983, с.50).

             И така, стигаме до края на VІІ в., когато неизвестен летописец, от който през VІІІ в. и през ІХ в. преписват Теофан и Никифор, пише, за  „стара Велика България”, отбелязвайки с това наименование една държава, която в никакъв случай не е създадена през същият VІІ в. (държавата на Кубрат от 629 г.), защото за автор от края на VІІ в. „стара” и „древна” не може да е страна от началото на същият VІІ век.

                Тоест, имаме и летописен източник как се е наричала държавата на „Ирник от рода Дуло”, която е просъществувала от около 465 г. до към 565 г., когато е превзета от тюрките на Истеми, а през 629 г. Орган и Кубрат възстановяват именно тази стара държава на прабългарите...

Еньовден. Откъс от роман.

Откъс от подготвеният за печат роман на Кирил Милчев  "Атила и третият му син Ирник"

      Бледа отвори очи, утрото навън бе свежо и слънчено. До него лежеше гола, русокоса славянка. Любовницата му. Бледа й бе купил странноприемница в едно скитско селище и често отсядаше там. Вечер гуляеха в кръчмата, а през деня обикаляха с коне на лов. Антите, които охраняваха Бледа, бяха от една и съща кръв със славяните, но презрително ги наричаха садагии, понеже те обичаха да се заничават повече с градинарство, отколкото с военни подвизи.

           Антите се бяха научили от хунските войници да пият кумис и Хрена, любовницата на Бледа, го сервираше в кръчмата си, заедно с пивката славянска медовина. Бледа обичаше да пие медовина, но тази сутрин го болеше главата от нея. Той си спомни как жадно бе поглъщал гроздовия сок, вкусно подсладен с пчелен мед. Наоколо върху масите, по голи нозе, бяха танцували славянки. Бледа бе убеден, че те са най-красивите жени по света. Телата им бяха бели като тесто. Той погледна своето мургаво тяло и се учуди колко е по-тъмно от голият гръб на Хрена. Бледа вече мечтаеше как ще закуси, ще вземе любимият си сокол и ще отидат със славянката на лов, когато изведнъж се сети, че трябва спешно да се върне при хунския панонски лагер до река Недао. 

             Чичо му Харатон го бе предупредил изрично.

              Беше минал почти месец, откак се разбра, че Атила е жив.

            Утре сутрин чичо му и той трябваше да посрещнат Атила, заедно с жена му Керка. Атила водеше със себе си конна армия от Занави. Бледа бе дочул, че навсякъде по пътя поданиците на Хунската империя го посрещали с някакви нови радостни викове „ура” и хвърляли нависоко шапките си, оказвайки му почит. Този слух малко го бе подразнил, понеже Бледа бе по-големият брат от двамата. Той сръга Хрена и тя отиде до зимника за зелев сок срещу махмурлук. Бледа закуси яйца и сланина в леглото, облече се, целуна нежно любовницата си, обеща й скоро да се върне и галопира с анчийската си гвардия към река Недао.

             Хрена вдигна слугите и започна основно почистване на кръчмата. Докато всички разтребваха, тя отряза два кокоши крака от носачка, метна се на каруцата и отиде до гадателката в края на селото. Пристигането на по-малкият брат на Бледа я тревожеше. Врачката хвърли бобени зърна и взе кокошите крака в скута си. Скоро очите й се изцъклиха и тя се строполи безжизнено. Хрена примря от уплах и побегна вкъщи. Това не е добър знак на съдбата, шептеше тя объркано и тревогата й за Бледа се усили.

             Армията на Атила бе пресрещната от пратеници на Харатон още при река Вар, както хуните наричаха Днепър. Посрещачите разказаха, че пристигането на Атила съвпада с празника на лятното равноденствие Еньо и династа Руа ІІ бе решил да има голям събор с игри, турнири и веселие.

             Преди изгрев на Еньовден хунските девойки ходят за билки в гората. Един отряд от десет човека от армията на Атила щеше да имитира, че ги напада и отвлича. Тогава Бледа ще ги подгони с десетина свои човека и всички ще се срещнат на голямата поляна на игрите до езерото Балатон. Там Атила ще поиска, в духа на традицията, откуп от Бледа за заложничките. Бледа ще откаже и ще покани своя по-малък брат на единоборство. Така ще бъде открит големият турнир, Харатон ще даде знак и двамата братя ще яздат и който пръв стигне до хълма, където е Харатон, ще получи венеца с горските цветя на Еньо.

             Това бе съобщено на Атила. Той и Керка бяха истински развълнувани от това посрещане.

- Само ще се надбягваме с коне до хълма, така ли – продължаваше да пита Атила, който обмисляше как да отстъпи първенството на по-големия си брат, за да не засегне достойнството му.

            Дипломатът Есла, който бе изпратен от Харатон да посрещне Атила, се усмихна ехидно:

- Да, но има едно препятствие. По средата на поляната се пускат два лъва, Харатон ги купи от един вандалски търговец от Картаген. Ако те ви нападнат, трябва да ги убиете…

               Войската напредваше бързо към вътрешността на Панония.

            В деня преди Еньовден Атила избра десет бързи конника, които призори на уговореното място трябваше да похитят девойките, които берат еньовденските билки. По обичая на хуните само през този ден до изгрев слънце билките са истински лековити и мнимите похитители щяха да откраднат не само девойките, но и всички лечителски цярове на хуните. Ето защо Бледа ще ги преследва, иначе хуните няма да имат лечебни запаси за цялата година. Еньовските билки, според бабите, лекували даже от чума.

- Дали това е верно ?- попита Атила Керка, като прати конниците на мисията.

- Разбира се, че е верно – почти гневно го схока Керка. – И ние с баба в Кавказ берем по това време билките. Чумата бяга от тях.

          Атила вдигна примирено рамене и реши да си ляга, но Керка нямаше такова намерение.

- Ти да не мислиш да си лягаш? – попита тя.

- А какво…- опита се да каже нещо Атила.

- Как какво, игрите са си игри. А аз трябва да събера билки за нас, няма ли да ми помогнеш?

- Да, разбира се. Кога са най-лековити?

- Когато се берат на лунна светлина….

Кавказ

           Навън луната бе напълнила своя диск, а полето ухаеше на маточина, жълт кантарион, мента, мащерка, босилек, иглика, глухарчета, боровинки. Сякаш някакъв вълшебник бе забъркал в голям хунски котел тия отвари и цялата природа издишваше омая.

          Атила бе истински щастлив, че след толкова години ще види брат си Бледа и чичо си.

ХУНИ И БЪЛГАРИ И СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ около Кавказ (от 165 до 395 г.), от Веселин Тракийски

                                                                  (Оригинално заглавие на книгата „ГУННЫ И АЗЕРБАЙДЖАН” от  Юсиф Джафаров;   Азербайджанское государственное издательство; Баку, Азернешр, 1993; Научный редактор академик Академии наук Азербайджанской Республики; 3. М. Буниятов; Редактор С. Султанова; Художник Ф. Фараджев) (оригинално заглавие на ГЛАВА I ХУНИТЕ НА СЕВЕРЕН КАВКАЗ (160 - 395 гг.))

Бележка на преводача: В няколкло постига ще представя, на любознателите читатели, извадки от книгата на уважавания Юсиф Джафаров, преведени на български еик, тъй като в тях, като ли че се намира обяснение за едни съобщения за българите на гръцките автори Теофан и Никифор, които не се третират адекватно на съществуващите факти. Промяната на оригиналното заглавие на автора бе предизвикано от мнението, което се оформи след прочитането и превеждането на текста на книгата му, а именно че в нея  се говори основно преди всичко за хуни и за българи, за перси, за византийци, за различни други племена, но не и за азербайджанци по това време и на тези места. В замяна сме свидетели на едно рядко срещано от автор добросъвестно ползване и интерпретиране на фактите от източниците, които са ползвани от него и които общо взето изчерпват свързаните съобщения с тези племена за това време и по тези земи. Периодът на повествованието в книгата обхваща времето от 160 г. до 558 г., което съвпада с дейността на част от племената в този район преди идването на тюрките на Истеми, което предизвиква Теофан и Никифор в началото на IX в. да говорят в хрониките си за една страна - „стара Велика България”.   Веселин Тракийски

Ограниченият обем от сведения в ранно-средновековната историография за хуните и свързаните с тях племена (болшинството писмени източници  вече повече от столетия са достъпни на науката, а появяването на нови е практически изключено) значително усложнява нашата задача. Заедно с това писмените източници остават основния материал  за  нейното решаване. В  тази   връзка в работата бяха привлечени сведения от гръцки, латински, сирийски, арменски, грузински и арабски източници, използвани  част от тях в оригинал, част - в преводи на руски и европейски езици.

Най-ранните споменавания за хуните са се съхранили в трудовете на двама представители на късноантичната гръцка историография - стихотворното описание на земята от Дионисий Периегет (писано около 160 г.) и «Ръководство по география» от Клавдий Птолемей (писано между 175 и 182 г.). След това в продължение повече от два века споменаването за хуните напълно отсътства в гръцките и латински източници до най-известния представител на латинската историография от IV в. грък по произход Аммиан Марцеллин (писал между 394 и 395 г.). В своето историческо съчинение «Деяния» или «История» (последната, достигнала до нас част, която обхваща периода от 353 по 378 г.) той е съхранил много важни сведения за масово появяване на хуни в Източна Европа.

Голяма ценност представляват трудовете на Приск Панийски - византийски писател - дипломат, оставил подробен отчет за пътуването си до местопребиваването на вожда на хуните Атила на Дунав, на чието перо принадлежи известната, за съжаление, само във фрагменти, «Византийска история и деянията на Атила в осем книги» (обхващаща период от 411 до 472 г.), а също  и  «Гетика» на латинския историк Йордан, родом от Дръстър (писал в 551 г.), от който има много интересни сведения за хуните  IV - V векове. Следва да се подчертае, че в отличие от съчинението на Амиан Марцелин, в произведенията на Приск и Йордан, най-напред в ранносредневековната историография се споменават отделни хунски племена (алпилдзури, алтзиагири, акатзири, сарагури, оногури и др.), което има огромно значение  за  определяне на техния етнически произход.

Информация за хуните  може  да се почерпи в съчиненията на техните съвременници, гръцките и латинските писатели от V - VI векове: в «Продължение на историята на Дексип» от Евнапий (от 270 до 404 г.), «Църковна история» на Филосторгий (от 300 до 404 г.), «Нова история» на Зосим (доведена до 410 г.), «Църковна история» на Сократ (от 305 до 439 г.), «Писма» на Евсевий Йероним (писал между 389 и 420 г.), «Църковна история» от Созомен (от 324 до 423 г.), «Хронография» на Йоан Малала (доведена до 563 г.), «Хроника» на Марцеллин Комита (от 379 до 534 г.), «Църковна история» на Евагрий (от 431 до 593 г.).

Много важно значение  за  нашата тема имат данните за конкретни хунски племена (утигури, кутригури, оногури), запазени в съчиненията на блестящите представители на византийската школа по историография от VI в. - «История”от Менандър Протектор (от 558 до 582 г.), «История”  на Прокопий Кесарийски (от 484 до 554 г.), «За царстването на Юстиниан» от Агатий Миринейски (от 552 до 558 г.), «История» от Теофилакт Симоката (от 582 до 602 г.). Известен материал за хуните, сабирите, българите, хазарите и други племена има и у византийските хронисти от IX в. - в «Бревиария» на Никифор (от 602 до 769 г.) и в «Хронография» на Теофан (от 284 до 813 г.)

Ценни сведения за хуните  и племената от хуно-българския кръг (именно така е прието да се наричат в науката племената, свързани с общ произход и съдба с хуните) се съдържат в трудовете на сирийските автори - «Хроника» от Йешуа Стилит (съставена в 518 г.), «Едесска хроника» (съставена в 540 г.), «Хроника» от Захарий Ритор (Митиленски) (завършена в 555 г.), «Хроника» от Псевдо - Дионисий Телмахрски (доведена до 775/6 г.), «Хроника» от Михаил Сирийски (около 1195 г.), «Всеобща история» от Бар - Ебрей (доведена до 1285/6 г.).

За  характеристика на племената и народите, обитаващи  Северен Кавказ в изследвания период (хуни, българи, сабири, барсили, хазари и др.), огромно значение притежават сведенията на задкавказката историографическа традиция.

В  тази   връзка внимание заслужават главно съчиненията на арменските автори от V в. - «История на Армения»  от Агатангелос (обхващаща царуването на царете Хосров Велики и Трдат III), «История на Армения» от  Мовсес Хоренаци (от древни времена до 428 г.), «История на Армения» от Тавстос Бузанд (периода от 332 до 387 г.), «За Вардан и арменската война» от Елише (от 428 до 463 г.), «История на Армения» от Лазар Парпеци (от 387 до 484 г.), а също данните от Арменската география от VII в.

Особено важно значение  за   тази тема има съчинението «История на албаните», двете първи части от която били съставени в края на VII – и  началото на VIII в. от Мойсей Каланкатуци. В труда на този албански историк се съдържа уникален понякога материал, отнасящи се до взаимоотношенията на хунските племена непосредственно с Албания и много често нямащи аналогия с другите писмени източници.

Сведения за чергарстващите племена от Кавказ може да се почерпи в хрониката «Животът на картлийските царе» от Леонти Мровели (XI в.), с който започва списъка на средневековните грузински летописи «Картлис Цховреба» («Живота» или «Историята на Картли») (Грузия). Съобщенията за северокавказските племена и техните взаимоотношения с Азербайджан са се съхранили в трудовете на арабските автори - «Книга за завоеванията на страните» на Балазури (ум.  в 892 г.), «Истории на пророците и царете“.

ГЛАВА 1

ХУНИТЕ И БЪЛГАРИТЕ НА СЕВЕРЕН КАВКАЗ (от 165  до 395 г. )

(оригинално име на глава  ХУНИТЕ НА СЕВЕРЕН КАВКАЗ (ок. 160 – 395 гг., к.м.)

  Във втората половина на II в. н. е. най-напред в късноантичната гръцка историография се появява нов етнически термин – хуни (huns, en., fr.; hunnen, de; hunos, esp.; гууны, рус.; хуну, кит., к.м.). Той се среща в два източника от II в. н. е. – в стихотворното описание на ойкумена (обитаемата земя) от Дионисий Периегет и «Ръководство по география» от Клавдий Птолемей.

  По мнение на едни от изследователите, споменаваните от Птолемей племената от Европейска Сарматия в описанието на «хуни» са разположени в степите на левия бряг на р.Днепър. По мнението на други - на р.Днестър или между р.Манич и долното течение на р.Кубан. Така или иначе, изследователите приемат* основно тъждеството (?!, к.м.)*  на хуни – хуну (сюну, к.м.)* и се разминават само по въпроса за  повече или по-малко точната им локализация на територията на обитаването им.

  Малко по-друго е съществуващото положение по отношение на хуните на Дионисий, за които до сега в научната литература се води дискусия, насочена на самото им съществуване в историческата литература. Работата е в това, че едни от изследователите било повдигнато предположението, че Дионисий е писал не за хуните (по-гръцки - унните), а за утиите, нямащи никакво отношение към хуните. Независимо от това, че от време на време тази гледна точка се обсъжда в научната литература, от друго не по-малко болшинство изследователи се признава достоверността на споменатите от Дионисий хуни. И, както в случая с хуните на Птолемей, мненията се разминават в тяхното разполагане на територията на обитаването им. Хуните на Дионисий се намират ту между Аралско и Каспийско морета, ту на Волга, ту на берга на Каспийско море.

  Между впрочем вопросът за локализацията на Дионисиевите хуни се явява отправно  за  изследване на хода на историческите собития, свързани с началния етап на хунското движение на запад и първото им появяване в Източна Европа. Затова ще се спрем по-подробно на този въпрос и ще се опитаме да разберем, къде именно Дионисий разполага местообитаването на своите хуни. «Фигурата на цялото Каспийско море, - пише Дионисий, - представлява закръгляваща се окръжност; него, може би, няма да преплаваш на кораб за три лунни кръга, толкова голям е този труден път. Устремявайки се отново на север, то (Каспийското море) се съединява с течението на океана... Аз ще разкажа (сега) всичко за това, какви племена живеят около него, започвайки от северо-западната му страна. Първите - скитите, които населяват крайбрежието около Кронийското море (океана) (далече на север, където спи Кронос – богът на Златния век – времето на разцвета на изкуството и науката, к.м.) по устието на Каспийското (море); след това – унните (хуните, к.м.), а след тях - каспиите, след тях - воинствените албани и кадусии, живеещи в планинска страна; близо до тях - марди, гирканите (хирканите, к.м.) и тапирите...».

  И така, както става ясно от дадения откъс, Дионисий започва изброяването на племената, обитаващи «около» Каспийско море, от северо-западната му страна. При това авторът достатъчно точно си представя понятията «север», «запад», «юг», «изток», правилно се ориентира по посоките на света, което определено произтича от контекста на другите части и се явява, може би, една от  най-важните отправни точки в неговото географско представяне. За това последователността на изброяване от него на племената не бива да се разбира иначе, освен по направлението към юг надолу по западния бряг на Каспийско море. Дионисий специално подчертава, че започва да описва племената именно от северо-западната страна, тъй като на север, съгласно античната географска традиция, която следва Дионисий, Каспийско море със своето «устие» «се съединява» с океана, така че самият той като че ли се разделял  на западна и източна половини.

  Първи в описанието са «скитите», които Дионисий разполага близо до Кронийско море (океана) по «устието» на Каспийско море (возможно е, под «устието» да се подразбира делтата на Волга). След това, т. е. южно по западното крайбрежие на Каспийско море, следват унните (т. е. хуните), след които веднага са назовани каспиите, албаните, кадусиите, мардите (или амардите), гирканите (хирканите, к.м.)  и тапирите (тапурите). По такъв начин, с изключение на каспиите, които в дадения случай, видимо, са объркани с местата на албаните (каспиите, както е известно, обитавали южно от устието на Кура и Аракс, т. е. южно от същинските албански племена), е возможно, в угода на римите (описанието на Дионисий все пак е стихотворно), и в този пункт да е объркана последователността на племената, действително обитаващи територията на Албания на юг по крайбрежието на Каспийско море на запад до Гиркания и Тапуристан (сегашен Табаристан в Иран) на юго-изток, но тя в цяло е издържана вярно и съвпада с аналогично изброяване на тези същите племена от знаменитите географи от древността (Ератостен, Патрокл, Страбон, Плиний, Птолемей и др.). От  друга страна, ако се отчете, че Дионисий разполага хуните като съседстващи с албаните и каспиите, между скити и албани, т. е. именно в северо-западната част на Прикаспия, откъдето и започва своето изброяване, а не в противоположното направление (северо-изток), където те, например, се локализират между Каспийско и Аралско морета, от тук  ясно следва, че хуните напълно може  да се локализират там, където ги споменава самият Дионисий. Завидна точност  за  античния автор, и това независимо от далеч несъвершенното географско представяне на II в. н. е. По такъв начин, изхождайки от извършения от нас анализ, съобщението на Дионисий за новия етноним както  за  втората половина на II в. н. е., така и  за  етническата номенклатура на племената на Кавказ, вероятно, може  да се направи следния извод: към 160 г. (времето за написване на труда) някаква група племена, станала известна под името «хуни», вече (била преминала Волга и, това е предположение на автора, но не на древните автори, к.м.)  обитавала в степите северо-западно от Прикаспийския регион.

  Във  връзка със съобщението на Дионисий за разполагане на някаква група хунски племена в степите северо-западно от Прикаспия в края на краищата вече от втората половина на II в., напълно вероятно се представят сведенията за хуните  в източниците от V в., където първото споменаване за тях се появява към първата половина на III в. в труда на Агатангелос. Такова съпоставяне е необходимо още и за това, доколкото в научната литература существува напълно определена гледна точка за недостоверността на сведенията на източниците за хуните  до V в. Както и че ще се опитаме да си изясним и този вопрос.

  И така, съгласно Агатангелос, цар Хосров (217 – 236 г.н.е.) от династията на Аршакидите, на следващата година след гибелта на последния партянски цар Артабан V (213 - 224) и поемането на властта в Иран от основателя на новата династия на Сасанидитте Ардашир I (224 - 241), т. е., очевидно, около 225 г., «... събрал войска от албани и ибери, отворил вратата на аланите (Дарял) и твърдта Чор (Дербент); той (Хосров) въвел войската на хуните  за  това, за да нападне персийската земя... Бързо пристигнали (към него) за поддръжка много силни и храбри отряди конница от албани, лпини, чилби, каспии и други (народи) от тези области, за да си отмъстят за кръвта на Артабан».

Второто споменаване на хуните в текста на Агатангелос се отнася за времето на царуването на царТрдат III (287 - 332), където се говори, че Трдат със «сила изгонил» нахлулите от Северен Кавказ хуни. Това същото събитие, очевидно,  по-подробно е отразено от Мовсес Хоренаци, където, по неговите думи, Трдат «през земята на албаните» излязъл насреща на нахлулите от Кавказ, така наричаните «северни народи». Разбира се в отличие от съобщението на Агатангелос, който нарича враговете на Трдат просто «хуните» (хоните), Мовсес Хоренаци свързва стълкновението на Трдат в Албания на Гаргарейската равнина (съвр. Милска степ, басейна на рек Каркарчай) с басилите. Съгласно Хоренаци, Трдат в единоборство победил царя на басилите, след което войската на неприятеля се обърнала в бягство, но Трдат «тръгнал по техните следи и ги преследвал до земята на хуните». Хронологията на това събитие не се подава на точно определение, но то може да се датира приблизително за първото десетилетие на IV в., доколкото Агатангелос съобщава за изгонването от Трдат на хуните до приемането от него на христианството, а Мовсес Хоренаци разполага този епизод между встъпването  на престола на римскя император Константин в 306 г. и кръщаването на арменския цар (ок. 314 г.). В тъждеството на двете съобщения, освен хронологическото съвпадение, още повече убеждава този факт, че и у Агатангелос, и у Хоренаци това е единственото свидетелство за нахлуването на племена от север в Задкавказието, а именно в Албания, във времето на царуването на Трдат III.

  Етнонимът басили (барсили, берсили, берсула) се среща рядко в историческата литература на ранното средневековие. В  тази   връзка от само себе си особен интерес представлява съобщението на Мовсес Хоренаци за времето и обстоятелстватта на първото им появяване в Задкавказието и първото им споменаване в източниците въобще. Това е още по-важно  за  нашата тема, доколкото в научната литература вече отдавна е поставен и до сегашно време се обсъжда вопроса за близкото родство на басилите (барсилите, берсилите, берсула) с кръга от хунно - български племена.

  Съгласно Мовсес Хоренаци, във времето на царуването на цар Валарш (197 - 215/6) (арменска форма от партянското име Вологез), «...тълпи хазири (хазари) и басили (барсили), се съединили, преминали през вратата Чор (Дербент) под предводителството на своя цар Внасеп Сурхап, пресекли река Кура и се разпръснали по тази страна от нея». Насреща им излязал Валарш начело на многочислена войска и, обръщайки ги в бягство, преследвал до Чор, където и загинал «от ръката на могъщите стрелци».

  След гибелта на Валарш престола заема неговия син, Хосров, «на третата година от царуването на персийския (партянския) цар Артабан». Както е известно, последният партянски цар Артабан V, за когото тук става дума, се провъзгласил за цар в 213 г. Хосров заел престола веднага след гибелта на своя баща Валарш «на третата година» от царуваннето на Артабан V, както посочва Хоренаци, т. е. в 216 г. От това следва, че първото нахлуване на барсили с хазари в Албания, сведения за което е запазил Мовсес Хоренаци, е станало, очевидно, около 215/6 г, т. е. приблизително 10 години до този момент, когато) съгласно Агатангелос, при този същия цар Хосров  за пръв път се появяват в Албания и хуни. По мнението на известния руски историк М. И. Артамонов, споменаването в този епизод на хазари представлява от самосебе си анахронизъм (предположението не е доказателство!?, к.м.)

Хазарите не са могли по това време да вземат участие в задкавказките събития. Допускайки возможността за анахронизъм в споменаването на барсили в този същия епизод, М. И. Артамонов, връщайки се към предното съобщение на Хоренаци за барсилите, счита, че цар Трдат (287 -332), врагове на когото, по думите на Хоренаци, били барсилите, е сбъркан от историка с другия Трдат, живял 200 годин по-рано и воювал, согласно Иосиф Флавий и Амбросий(Амвросий) Медиоланский (гръко - латински автори от I и IV векове), не с барсилите, а с аланите (Артамонов М. И. История хазар, с. 131 - 132). По-долу ние пак ще се върнем към трактовката на съобщението на Хоренаци за нахлуването на хазарите и барсилите в Албания във  връзка с предложената от нас датировка на това събитие, а също към мнението за предполагаем анахронизъм на тези два етнонима. Тук за сега ще отбележим, че в дадения случай Хоренаци ясно е  посочил своя източник, от който е черпил сведения за нахлуването на хазарите и барсилите в Албания по времето на Валарш. Този източник бил известният сирийски писател - гностик Бардесан или Бар Дайсан (154 - 222), сведенията на когото, по мнението на друг известен руски историк Н. В. Пигулевска, заслужава особено доверия (Пигулевская Н. В. Города Ирана, с.185 - 186).

  С името барсили византийската историография свързва името на страната – Берсилия (Берзилия), която се намирала, по мнението на изследователите, в северо-западната част на Прикаспийската равнина, на територията на Северен Дагестан, т. е. именно в този същия район, където, както се опитваме да покажем, са се разполага ли хуните на Дионисий Периегет. По сведениято Теофан и Никифор Берсилия се явявява родина на хазарите: «Хазарите - голям народ, излязъл от дълбините на Берзилия, (страна) от първа Сарматия», - пишет Теофан. Ползвайки общ с Теофан източник, Никифор също съобщава: «...племето хазари , живеещо в съседство със сарматите, в дълбините на страната, наречена Берсилия (Берзилия)». Согласно писмото на хазарския цар Йосиф, хазарите наред с другите си родствени племена (барсили, българи и др.) са изброени на брой 10 легендарни братя -епоними, произхождащи от техния общ родоначалник Тогарма, а по съобщенията на арабските автори Ибн Дзета и Гардизи, барселите (барчолите) са били едно от съставляващите племена на волжските българи. Счита се за вече установено точното езиково родство между хазарския и българския езици, спадащи към западно-хуннския клон на тюркските езици (необосновано преположението на автора, к.м.), или към древнобългарската езикова група. В светлината на приведенените данни за барсилите може  също да се предположи, че това родство е свързвало и езика на барсилите, возможно е, той също да спада към езика на древните българи. В това отношение особено внимание заслужава легендата, запазена в труда на сирийския писател Михаил Сирийски (антиохийски патриарх, живал през XІІ в.н.е., к.м.) и заимстван от него от загубената част на «Църковна история» от другия сирийски писател и църковен деятел Йоан Ефесски (ок. 507 - 586). В легендата се говори, че по време на царуването на византийския император Маврикий (582 - 602) «от вътрешна Скития излезли трима братя, които водели със себе си 30 хил. скити и изминали прехода за 65 дни, (идващи) от  тази страна на Имеонските планини». Те се движели зимата, за да преминават замръзналите реки и, накрая, достигнали река Танаис (Дон), който се влива в езерото Меотида (Азовско море) и от него - в Понтийско море (Черно море). След като те достигнали границите на ромейте (византийците), един от братята, на име Болгар, взел 10 хил. човека и, отделяйки се от своите братя, преминал Танаис, насочвайки се към Дунав. Там  той се обърнал към Маврикий с молба да му даде земя  за  това, за да «живеят и да бъдат съюзници на ромейте». Маврикий дал на Българина Горна и Долна Мизия и Дакия - земята, която «народът на аварите опустошавал от дните (царуването) на Анастасий» (491 - 518). Болгар и неговите хора победили аварите и станали защита  за  ромейте; «тези скити ромейте наричали българи». Другите двама братя дошли в «земята на аланите, наричана Барсалия, чиито градове били построени от ромейте (и), които (се явяват) градовете на Каспий, наричани вратата Торайе; българите и пугурите – техните (градове на Барсалия) жители, някогда били христиани; когато над  тази  страна станал господстващ нужният народ, те били наречени хазари на името на този по-голям брат, който бил наричан Хазарик. И това бил силен и широко разпространен народ». 

Даже беглото съпоставяне на данните от легендата с исторически факти убеждава в това, че тя вплита в себе си различновременни елементи, фокусирани в едно историческо цяло. На разминаване на сюжета на легендата с историческата действителност показва дори обстоятелството, че движението на племената, обитаващи “от тази страна” планината Имеон, (по-очевидно, планината Тян-Шан), обикновено от (руско-съветската историческа школа, к.м.) се свързва с движението на хуните, а не с тримата братя. Напълно е понятно, че различните легенди за хуните, техният произход и обстоятелства на поява в Европа са имали широко разпространение в ранното средновековие, подобно на това, както в античното време са били разпространени легендите за произхода на скитите и сарматите. Вече в авторите от V в. (Филосторгий, Созомен, Зосим) се срещат първите съобщения и легенди за хуните, а в VI в. към тях се прибавят нови (Йордан, Прокопий, Агатий). Между другото отделните елементи на дадената легенда не са лишени от историческо зърно. Така например, страната, където са заселили двамата братя Българи, е наречена «земята на аланите», т. е. има се пред вид Северен Кавказ, а именно неговата Прикаспийска част – Берсилия – Барсалия, Берзилия (Северен Дагестан).  

  Този район действително влиза в местата на обитаване на ираноезичните сармато-алански племена до и даже след появата тук на хуните. Във «вратата Тора» (дума с лезгински произход – означаваща „твърд охранявана с меч”, к.м.) е невъзможно да не се познае сирийския еквивалент на името на Чор (Дербент*). От друга страна, голяма ценност представлява от само себе си указанието на източника за етнонима «пугури», под което трябва да се подразбира едно от българските племена - огурите (угурите), чиято ранна история е била тясно свързана именно с района на Прикаспийския Дагестан - Берсилия (виж. по-долу). Обаче най-същественият момент  на тази  легенда  за  нас се явява напълно реалната фигура на неназвания по име трети брат на Болгар и Хазарик, в който, несъмнено, трябва да се вижда името Барсол или Барсил. Предвид на това става ясно, защо хазарите и барсилите  у Мовсес Хоренаци или, което е още по-вярно, вече в труда на Бар Дайсан (ум. в 222 г.), се споменават заедно. Съгласно предположението на М. И. Артамонов, българите в  тази  легенда се отъждестяват с хуните, а нашествието на последните се разглежда както един от моментите на движение на българите и другите им родствени им племена, в това число и хазарите (Артамонов М. И., пос, съч., стр. 130). По мнението на М. И. Артамонов, барсилите съставлявали едно от подразделенията на българите, които се формирали само зедно с хуните (същ., стр. 131). Допускайки возможността за поява на  хуните в източната част на предкавказската степ в първата половина на IV в. и даже още по-рано (пак там, с. 53), М. И. Артамонов счита, обаче, что хуните в текста на Агатангелос, равнозначен на  барсилите и хазарите у Хоренаци, представлява от само себе си анахронизъм, в резултат на което наименованието на съвременния на автора народ се пренася в  повече или по-малко отдалечено минало (пак там, с. 131). Изхождайки от това, видимо, трябва да се преполага, че барсилите както и родствените им хазари, се  явяват едновременно съставна част на българите, които се формирали само заедно с хуните, както подчертава М. И. Артамонов, и са могли да се появят в предкавказските степи с хуните само в състава на техните орди.

  Самите хуни, предполага М. И. Артамонов, са могли да се появят в Източното Предкавказие в първата половина на IV в. или даже още по-рано. Кога именно това е могло стане - а този  вопрос за  нас е от първостепенна важност, - М. И. Артамонов не уточнява. Между временно гледната точка на М. И.Артамонов, която споделят още цял ред изследователи (обикновено руско-съветски, к.м.), оставя без внимание, по наше разбиране, два решаващи момента в това отношение. От една страна, съвсем не се отчита возможността за присътствие на две групи от хуните на запад от Волга вече във втората половина на II в. (съгласно съобщенията на Дионисий и Птолемей), което, впрочем, отчасти е предизвикано от невярната, очевидно, локализация на хуните на Дионисий от М. И. Артамонов до Аралско море (с. 42), а от друга – не се уточнява съвсем съществения въпрос за това, какви именно племена следва да се рзбират под събирателното име «хуните». Тук  ние подхождаме към един от най-важните моменти от нашата работа, доколкото ще се постараем да се осветли в общи черти (доколкото ни позволява тази най-сложна проблема), как ние си представяме историческите и етническите процеси, свързани с началото на движението на азиатските племена (което не се съобщава в писанията на Периегет, Дионисий, Агатангелос, Бардесан, Хоренаци, к.м) от дълбочината на континента на запад, в Източна Европа. 

  Превода на цялата книга: http://talasin.blog.bg/?&page=4