Българите и Древния изток...

          Към 713 г.пр.н.е. кимерийците заявяват хегемонни претенции на юг от териториите си и след като побеждават урартите в областта Гуриана, установяват властта си на северната асирийска граница, където на юг от ез. Ван е страната Аидуни, едно име, което под формите Аудан, Улдин, ултинзури, ни е познато по-късно от хунската история от ІV-V в.в. от н.е. Това име се среща и в Бехистунския надпис на Дарий като местност в Армения през VІ в. пр.н.е.

               На югоизток от ез. Ван е страната Хубушкия (вж. 3 на картата), а на югозапад страната Шубрия (вж. 2 на картата). 

         На запад от е. Ван е Бит Хануниян (упоменат във Вавилонската хроника, т.е. Хрониката на Геда, събития към 616-609 г.г. пр.н.е.). 

                Дали тези имена са свързани с по-късните български думи „хубав” и „шубрак” (?). 

          Да не забравяме и урарската дума "хини" ("син", но и в значение "зависим") във формите хони, хуни. 

           Урартската дума за оръжие  „шури” ( šurə ) и близоста й с българската дума „шурей”, е също интересно съвпадение. 

           Още по-интересно се оказва името на стария анатолийски слънчев бог „Истану” и българската дума „истина”. 

               Това ме подтикна да сравня думата „дилом” от „Именникът на българските князе” с анатолийската дума за „змия” (илуян), а не с тюркската дума, чийто произход е очевидно месопотамски и посредник при усвояването й, е явно согдиската писменост, откъдето водят произхода си орхонските руни. 

            Същото може да се каже и за думата в „Именникът...” – вери, нейният произход е ВУРУНЦИМУ (ВУРУШЕМУ)  - т.е. „Слънце от Арина”, главна богиня на хетския пантеон, съпруга на Тару. Има аналог в „Именника на българските владетели” – „вери”. И при волжките-българи – вараж, барадж.

           Влиянието, което хуритския божествен пантеон оказва на хетската и древногръцката митологии, е посочено отдавна. От 1937 г. (Ф. Дорнзайф) до 1957 г. (А. Лески) постепенно се налага научният извод, че в основата на древно-гръцката митология има архаично хуритско влияние.

            Ето защо е добре да кажем нещо и за произхода на хурито-урартския език.

          Днес сред езиковедите се смята за доказано родството на хурито-урартския с древните източно-кавказки езици. Урартурската дума  bedә 'страна' — изт-кавк.  *p'VdV 'id.'; xyp. fâvanә  'гора',  урарт.  vâvânә 'id.'  (с удвояване) — изт-кавк. *f˙anV 'id.'; xyp.  tâlә 'дърво' — изт.-кавк. *t˙wāl1ỹ1) 'талпа’; хур. ŝawalә  'година' (ср. с диал. бълг. "сабале"),  урарт.  šâlә 'id.' — изт.-кавк.  *swyrHo 'id.'; хур.  ḫill - 'говоря' — изт.-кавк. *HīḉḉV-3)  'id.'; хур. ukrә 'крак', урарт. qurә — изт.-кавк. *ḳwirV 'id.'.( I. M.  Diakonoff,  S. A.  Starostin. Hurro-Urartian as an Easterr. Caucasian Language. München, 1986.).

          Т.е., нима произхода на българските думи „таван” е в хур. „гора”, на бълг. „гора” (в хур. дърво, което звучи tâlә, т.е. „талпа”), на бълг. „хиля се” в хур. ḫill - 'говоря (?). На „крак” в хур. ukrә 'крак'. На думата „беда” в урартската bedә, със значение „страна” ?

            Това са въпроси, които изискват отговор. Аз тук просто поставям въпроси, ръководейки се от едно интересно изказване на Вл. Георгиев (1950), който критикувайки дешифрирането на Хрозни над минойския език, допълва, че в една такава трудна област и грешките са от полза.

         В урартския, т.е. в езика на народа, който се самонарича „боян”, срещаме и думата „burgana” със значение „кула” (с. 99 в книгата на I. M.  Diakonoff,  S. A.  Starostin. Hurro-Urartian as an Easterr. Caucasian Language. München, 1986.). Авторите смятат, че произхода на тази дума е източно-кавказки и оттам прониква в урартския, като твърдят, че в арменския, под формата „burg”, тя попада от урартския. Нещо повече, те предполагат такъв произход и за древно-гръцката дума πύργος (с. 99). 

       Що се отнася до готската дума baurgs 'град, крепост', е необходимо да си припомним Ханзиций, който проучвайки хунското име на Корнунт, а именно Ветвар, твърди, че немската дума бург е заета от хуните. 

       Самият Йордан упоменава, че хуните нарекли Днепър на техния си език „Вар”. Това означава, не че са дали това име на реката, а че оттегляйки се към 465 г. на изток от Панония, там устройват защитата, крепостта си. 

         Така че, думата „вар, бур” в хуно-българския, не означава буквално „река”, а означава използването на определени реки като защитни крепости. Това става ясно от волжко-българския титул „балтвар”, което буквално значи господар на крепостта. 

            С думата „бал” са образувани урартските и асирийските думи за градоначалник. 

Урартски котел, прототип на хунските котли.

      Наместникът на урартския цар в града е носил титул bēl paŋāti (Б.Б.Пиотровски ). 

        Вel ali е градоначалник в асирийските текстове ( В.А.Якобсен ).

  Титула „балтвар” при волжките българи е засвидетелствуван от Ибн Фадлан (в оригинала на risala на Фадлан е   **[alm.sh** b.n sh.lki b.ltuar; = Алмъш, син на Шилки балтавар) и в „Историята на Бейхаки”...

  И така, тук повдигнахме повече въпроси от възможността да дадем отговори, но е очевидно, че и днес ние използваме думи като „крак” и „истина”, а не славянско-тракийските „нога” и „правда”, така че произхода на ранните българи не бива да се свежда до опростявания, а трябва да се отговори защо българския език днес е хем от славянското езиково семейство, хем различен със своята безпадежна система и глаголни времена, а така също и с особени лексеми. Арменският език, който е доказано, че произхожда също от тракийския, все пак не е славянски, а това показва, че пра-тракийския е имал голям ареал на модификации и различна историческа съдба, което помага да се проучи ролята на хурито-урарската група при формирането на българския език (кимерийски, хунски), който определено е дал и много думи на по-късните славянски племена...

И в завършек няма как да не отбележа, че хуритските етикони (Хури, Митани), под форми като хур/ка/ и митани /метани, пре-мятане/ са се съхранили в българския, при това с едно и също значение /завъртане, мятане/...