ПРОРОЧЕСТВО ЗА ЕРНАК В ЛЕТОПИСА НА ПРИСК ПАНИЙСКИ

            Ернак, известен от „Именника на българските канове” като Ирник от рода Дуло, е третият син на Атила (Бъри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Артамонов, Мюсе).

          През 448 г., византийският летописец Приск Панийски пристига с византийско посолство, водено от Максимин, в града на Атила в Панония.

          По това време Ернак е малчуган.

          За разлика от по-големите си братята Елак и Денгиз, той не присъства на владетелската трапеза, прекалено е малък. Но затова пък е любимец на баща си, който в знак на обич го „пощипва по бузата”, пише Приск.

         

          Византийският дипломат Приск Панийски забелязва, че единствено Ернак е способен да омекоти суровото лице на владетеля на Хунската империя Атила.

          Нито една средновековна хроника или гравюра не представя Атила като човек с монглоидни черти. Хипотезата, че европейските хуни са от монглоидната раса, е създадена от просвещенската историография. Благодарение на последната и до днес Хунската империя от средата на V в., която според византийския историк Приск Панийски се е простирала от Кавказ до средни Дунав, се представя като лишена от военно-държавна система, а европейската хегемония на хуните от края на ІV в., фриволно  се подменя с безсъдържателната фраза „велико преселение на народите”.

          Това отношение на позивистичната историческа наука към европейското хунско минало от ІV и V в., се чувства най-видимо, когато се постави въпроса за ролята на хунската династия по това време и коя е тя?

          Тази тема се отбягва, а не би трябвало, понеже всички основни средновековни епоси на европейските народи съдържат разкази за хунската кралска династия, с която вождовете на европейските народи искат да влезат (и влизат) в династична връзка.

          Въпросът за династичната история на европейските хуни е един от най-важните и при проучване на хуно-българската проблематика.   

Българската етногенеза и до днес е заложник на „хунския въпрос”.  Едно грешно решение на въпроса кои са хуните, би се оказало проблематично за решението на въпроса за българската етногенеза.

          Ние сме свидетели, че грешната по същество постановка за произхода на европейските хуни от средноазиатския народ хсионг-ну, е всъщност основната пречка българската етногенеза да не бъде разглеждана от средата на ІІ век от н.е., както това изрично е отбелязано като нейно начало в „Именника на българските канове”.

           В хрониките, не само късноантичните, но и на средновековните автори (например при Теофан от ІХ в.), хуни и българи са отъждествени.

          Съвременната историческа наука съвсем лековато твърди, че това не е въпрос на идентичността, а маниер и стил на писане на някои византийски автори, които използвали израза „хуни”, така както преди използвали израза „скити”, т.е. в едно обобщено значение за варвари, чужденци. Тази теза е безсъдържателна.

          Независимо, че в просвещенско-модерната историческа наука за късноантична и ранносредновековна Европа се е настанила хипотезата, че хуните изчезват безследно в последната четвърт на V в., се оказва, че това също не е верно, това е една от най-големите лъжи в историческата наука.

          Менандър посочва, че през 562 г. Петър Ибер от името на император Юстиниан І (527-565) сключва 50 годишен мирен договор с Персия, в който като първа клауза е поето задължение от страна на Персия да не пропуска от Предкавказието хуни в сирийските земи на Византия.

          Дори да допуснем, че някои византийски хронисти употребяват името „хуни” в обобщено значение, едва ли можем да се съгласим, че в междудържавен договор за мир между Персия и Византия, който Менандър е преписал добросъвестно за поколенията, предкавказките врагове на Византия са наречени „хуни” само метафорично.                   „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата (Дербенд – б.м.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).

          Приск Панийски е единствения късноантичен историк, който е видял Атила лично.

          Като дипломат Приск е следял внимателно всичко около Атила.   Византийската делегация, в която участва Приск, била поканена на вечеря, на която освен Атила и двамата му сина Елак и Денгиз, участвали и владетелите-васали на народите, които влизали в Хунския съюз.       

          Приск бил изумен, че повечето от тях се хранели от златна и сребърна посуда, докато Атила скромно се задоволявал с дървени прибори и пиел от дървена чаша.

          Лицето му било постоянно сурово и строго, само когато в залата нахлул малчугана Ернак за да види татко си преди лягане, Атила ведро се усмихнал и демонстрирал пред всички дълбока бащина обич и умиление.

          Приск бил впечатлен от отношението на Атила към Ернак и скоро разбрал, че то не се дължи само на синовна обич.

          Дипломатът проучил, че за малкият Ернак имало пророчество от съдбоносно значение.

          Приск научил, че пророчеството гласяло, че след смъртта на Атила империята на хуните щяла да рухне, но на този Атилов син било съдено да я възстанови.

          През 448 г. в Панония Приск Панийски записал това сведение.

          През 465 г. Хунската империя е в сериозна криза. Тя загубва земите си в централна Европа. Престолонаследникът Елак е убит още през 455 г., а главата на втория брат Денгиз е разнасяна през 469 г. по центъра на Константинопол.

          Остава Ернак...

          Ернак възстановява хунската държава, но в нея вече водещ народ не са ултин (кутригурите), а българите.

          Още след 469 г. (убийството на Денгиз) кутригурите се включват в хунската държава на Ернак, но вече тяхното статукво на водещ народ е променено.

          Въпреки, че Ернак произхожда от народа на бояните (ултин, кутригури), след 465 г. той официално е „първият български цар” (Паисий Хилендарски), а кутригурите, които през 469 г. загубват своя владетел Денгиз, се обръщат към Ирник и се включват в новата хунска държава... „стара Велика България” (Теофан, Никифор).

          Че това е било така става ясно от „Именника на българските канове”.

          Този документ, ако бъде интерпретиран задълбочено, ни разкрива два периода на миналото на българите до 680 г.

         

          Първият период (=Авитохол) e продължил 300 години и приключва към 465 г., когато започва втория период (на държавата на Ирник), който е 100 години (в някои от преписите на „Именника...” периода е 150 години, явно в него е включен и вархонския съюз между кутригури и авари в Панония след 568 г.).

          Приск Панийски следи съдбата на Ернак почти до края на своя живот.

          Той прилежно отбелязва, че Ернак към 468 г. не оказва помощ на брат си Денгиз на Дунав, понеже бил зает с някаква своя „местна война”. Сведението на Приск се изяснява от Прокопий Кесарийски, който пише, че утигурите (той така нарича българите – бел.м.) заедно със „своя владетел” се върнали чак при Дон, където били старите им земи...

          Явно Приск е следял дали ще се сбъдне пророчеството, което той научава през 448 г. и дали действително Ернак ще възстанови империята на Атила.

          Ернак обаче предприема източна военна политика, а не западна.

          След 469 г. хуните изчезват за западния свят и едва около 486 г. се появяват отново в Мизия и Тракия и то защото официално са поканени там от византийския император Зенон (476-491) като негови съюзници и Йоан Антиохийски пише, че това са „българи”.

          През 1930 г. Стивън Рънсиман пише:  „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

          Вторият етап от хунската история, т.е. стогодишната българска държава на Ирник след 465 г. в Предкавказието, Задкавказието и предна Азия (Персия), е необходимо тепърва да бъде внимателно и отговорно проучен, понеже той е не само „бяло петно” в историческото познание („древна Велика България”), но и демонстрира мащаба на старият научен егоизъм на европоцентричната просвещенско-модерна историческа мисъл, за който недвусмислено пише Рънсиман.

          Ако не знаем нищо за Ернак като източен владетел и ако не знаем за неговите завоевателни войни на изток, причината не е в липсата на исторически извори...Такива има...

          В западната и руската историческа наука се е наложила догмата, че след 469 г. хуните ...изчезват безследно от историята (?).

          Сякаш се е случил „ледников период” само за тях, просто ги няма. Все едно са динозаври…

          Този извод е алогичен, не само защото през 451-453 г. хуните владеят от Кавказ до Париж, Орлеан и Аквилея и е невъзможно за по-малко от 20 години да изчезнат безследно, но и защото европейската историческа мисъл не включва в научен оборот мнозина български, грузински и сирийски летописи от VІ в. до ХІІІ в., от които става ясно, че хунската история действително има два етапа, както това е загатнато в „Именника на българските канове”.

         

          Ирник от династията Дуло наистина възстановява мащаба на империята на Атила, но вече не в централна Европа, а на изток, в Източна Европа, и под името „Велика България”...Пророчеството се сбъдва...Началото на „древна Велика България” трябва да бъде ясно посочено, като 465 г.