Български цар управлява Персия от 484 до 488 г.

Това е монета с образа на персийския шах Пероз (459-484). Вижте короната и обицата.

Това е монета с образа на сина на Пероз, персийския цар Кавад  ( 488—496 и 499—531). Вижте короната и обецата.

А това вече е короната на Балаш/Балас/Балах, който е персийски цар веднага след като Персия е победена от хунския цар през 484 г. и както пише Прокопий "две години персите бяха под властта на тия варвари"...

           

        За кои варвари всъщност иде реч?

          През 484 г. Пероз е победен и убит от предкавказки хуни. Сведенията на Захарий Митиленски и на Йешу Стилит от началото на VІ в. и хрониката от ХІІІ в. на Бар Ебрей, потвърждават този извод.

          Хуните окупират Персия (Прокопий, а след него и Теофан, пишат, че Персия е две години окупирана след 484 г.), а през 488 г. е възкачен на престола Кавад, син на убитият през 484 г. Пероз.  През 496 г. Кавад бяга от персийската столицата (и брат му Замашп заема престола на Персия) при хунския цар, но не бяга на изток в Тохаристан, а в Предкавказието. Хунският цар е женен за сестра на Кавад още през 484 г. или 485 г., според летописа на Йешу Стилит. Дъщеря им от този брак става съпруга на Кавад през 499 г. (потвърждават го Прокопий, Йешу Стилит, Агатий, Теофан). Хунският цар става тъст на Кавад и му дава „голяма армия” (Прокопий), с която Кавад си връща трона от брат си Замашп (Йешу Стилит, Агатий), а през 502 г. с нея напада Византия. 

   Както виждате в периода 484-488 г. на престола на Персия не е нито Пероз, понеже е убит, нито сина му Кавад, който става шахиншах през 488 г.

      Кой управлява Персия по време на окупацията й след 484 г. от хуните?

         Според Йоан Малала, в 527 г. посолство на току-що възкачилия се Юстиниан І посещава хунския двор в Предкавказието. Покойният мъж на хунската царица Воа (нарича я „царица”), се казвал „Влах”, според Йоан Малала.

     Но същото име при Прокопий е „Влас” (Балас) и това е името на персийския цар след смъртта на Пероз (484 г.).

              Кавад, синът на Пероз, се възкачва на трона на Персия през 488 година. 

          Все още не е съвсем ясно кой всъщност е бил персийски цар в периода 484 г. - 488 г.  Кой е „Балас” (Прокопий, Агатий) ? „Балаш”, при Йешу Стилит? Този персийски цар, управлявал от 484 до 488 г.г., едно и също ли е с покойния хунски цар към 527 г. Балах (Малала)? 

        В жречежките царственици Балас е представен като брат на Пероз, но иранския историк Ат-Табари (Х в.), е категоричен, че Йезигерд имал само двама сина Хормизд и Пероз.

        Кой е всъщност Балас? И защо се казва така? Вижте по-горе короната на този цар! Вижте му и обецата! На Пероз и сина му Кавад короните и обеците са едни и същи, на Балас - различни...

          Двегодишната „власт на варварите” над Персия е увеличена явно с още две години чрез династичен брак на хунския цар с Воа (Малала) или Аспеведа (Йешу Стилит) и едва през 488 г. тронът е предаден на сина на Пероз, сасанида Кавад.

          Можем да допуснем, че хунският цар с прозвище Балас (Валас, Балаш), получено може би още от завоюването на Баласакан (думата „кан” в „Баласакан” има в персийския език собствен произход; др.иранската дума „cand”, т.е. град, произхожда от корена *kan „копая”; фактически „Баласакан” е познат, както като област, така и като град, вероятно точно той е „град Баланджар” на север от Кавказ, упоменат многократно в арабоезичните средновековни извори, Артамонов), е две години окупатор (484 - 486), ако се доверим изцяло на Прокопий, а след това още две години е цар на Персия и Армения (Персоармения), след като сключва династичен брак с дъщерята на Пероз (Йешу Стилит).

          Тази хипотеза е детайлно разгърната изследвана тук  http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/ephthalites.html

       Всичко това ни дава основание да заключим, че „Воа” (Малала), „Аспеведа” (Прокопий) е дъщеря на Пероз, която чрез династичен брак с „Валах” (Малала), „Валас” (Прокопий, Агатий), „Балаш” (Йешу Стилит) осигурява на съпруга си място в официалния царственик на Персия, като персийски цар в периода 484 - 488 г.

          Не е изключено Йезигерд ІІ (438-457), освен синовете си Хормизд ІІІ (457-459) и Пероз (459-484) да е имал и трети син Балаш (484-488), но е много по-вероятно персийските царственици да са превърнали в мним трети син на Йезигерд човека, който завоюва през 484 г. Персия и който сключва династичен брак с дъщерята на Пероз (Йешу Стилит). Всъщност не е необходимо да се гадае дали Йезигерд е имал трети син Балаш, понеже ат-Табари, както вече посочихме, ясно и категорично е написал, че той е имал само двама сина:

          „Йезигерд имал двама сина: единият от тях, по име Ормузд (чети: Хормизд ІІІ), бил цар на Седжестан, а другият наричали Фируз (чети: Пероз; на персийски името означава Победител)” (ат-Табари (839 - 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик, ХІІІ).

          Четиригодишно управление на Балаш (484-488) върху Персия, е полуокупация (убива Пероз), но и полусасанидско, женен е за дъщеря му. Към подобно заключение подтиква и съобщението на Прокопий, че „две години се намираха персите под властта на тези варвари”. Но вписването на Блах/Балас/Балаш в царския персийски регистър, запазен изключително за сасанидския род, би било възможно само поради брака му с дъщерята на Пероз. Явно тогава се ражда и легендата, че той е брат на Пероз. Легенда, която прикрива един мним Сасанид, който реално е женен за сасанидска принцеса, но за да не се наруши свещенния произход на приемственост на персийския трон само от Сасасиди, е било необходимо и отбелязването му в царственика от жреците като брат на Пероз. Явно бракът не го е правил достатъчно приемлив за традицията, която в никакъв случай не е отбелязала, че Персия е била две години окупирана, както пише Прокопий. 

        Кой е Балас/Балаш (484-488)?

   Дали това не е просто прозвище на българския цар Ирник? 

          Ако се доверим на интерпретацията на Теофан, който пише „а цар сложили Влас, сиреч Вал” (5968), се оказва, че името на този персийски цар не е нищо друго, освен "Бал"...

тази статия бе подготвена със съдействието на An Dari

 

КОЙ Е БАЛАС, КОЙТО УПРАВЛЯВА ПЕРСИЯ ОТ 484 Г. ДО 488 Г.?

 

През 484 г. персийският цар Пероз напада за втори път хуните (ако приемем, че през 483 г. е бил на военен поход, както твърдят Евсевий и Прокопий) и е убит на бойното поле.

Тук Йешу Стилит дава още сведения, които липсват при Прокопий, а при Агатий са ниглежирани.

          Хунския цар, според Йешу Стилит, се жени за дъщерята на Пероз.

Това събитие се е запечатило и в по-късните ирански легенди, които обаче са го видоизменили в следната фабула: още приживе Пероз дал дъщеря си за жена на хунския цар, но го излъгал, пращайки му друго момиче. Тази иранска легенда, макар и фолклорно видоизменена, дава основание да отбележим, че Йешу Стилит е дал правдив исторически факт.

          Непосредствено след 484 г. хунският цар става съпруг на персийска принцеса от рода на Сасанидите.

          В периода 484-488 Персия е управлявана от Балас...

          Кавад, син на убития през 484 г. персийски цар Пероз, стъпва на трона чак през 488 г. и управлява до към ноември 496 г., след което бяга при хунския цар и сестра си.

          Оттук насетне името на тази сестра на Кавад е известно при Прокопий като „Аспеведа”, а при Малала хунската царица към 527 г., се казва „Воа” и допълва, че е "предвождаща", явно на кон (аспа). Йешу Стилит не го е споменал.

          Кавад се жени през 499 г. за племенницата си и става зет на хунския цар, който му дава „голяма войска” (Прокопий, Йешу Стилит, Агатий), за да си върне трона от брат му Замашп, който е цар на Персия от 496 до 499 г.

.......................................

          Прокопий дава грешна хронология на персийските царе от периода като смята, че след Пероз на трона е Кавад, а чак след това Балас.

Първият период от управлението на Кавад като цар на Персия (488-496) e разказан накратко от Йешу Стилит:

          „Кавад изпратил посолство с един голям слон в дар до императора (Зенон- бел.ред.), за да иска от него злато. Но още докато посланиците стигнали Антиохия сирийска, Зенон умрял и след него се възцарил Анастасий” (фр. ХІХ).

          Зенон умира през 491 г., на третата година от управлението на Кавад. Във Византия се възкачва Анастасий. Кавад, според Йешу Стилит, искал пари и от него.

          Византийският император, според Йешу Стилит, бил „раздразнен” от „високомерните думи” на Кавад, че ако не получи пари „да приeме война” (фр. ХІХ). Освен това Анастасий „разбрал и за глупавия му нрав, с който толерирал отвратителната ерес на магите зарадуштакан (т.е. маздакизма – бел.ред.), която учи, че жените трябва да са общи и че всеки може да живее с когото си иска (последното е намек за незачитане на частната собственост – бел.ред.). Разбрал също, че той (Кавад) се отнася лошо с подвластните му арменци, принуждавайки ги да почитат огъня. Той го презрял и не му изпратил злато...” (фр. ХХ).

          Йешу Стилит дава сведения за арменски бунтове и за засилени в този първи период от управлението на Кавад „арабски разбойничества” (фр. ХХІ, ХХІІ). Той характеризира първия период от управлението на Кавад (488-496) като „безпорядък в неговата държава” (фр. ХХІІ). „Персийската аристокрация обмисляла тайно как да го убие...” (фр. ХХІІІ). Омразата сред висшите слоеве в Персия явно се подклажда и от магите, заради „нечистите обичаи и извратените закони” (фр. ХХІІІ) на ереста на маздакизма.

          Кавад към 496 г. е уплетен в реформи по маздакитски идеи. Имал е отпор от магите, готвел се е военен преврат, според Йешу Стилит. Ето защо бяга от трона при хунския цар и сестра си.

          Според Прокопий, по времето на войната от 484 г. Пероз бил убит на бойното поле „със всичките си синове”, освен Кавад. Както казахме, Прокопий ползва легендарно-романен източник. Пероз е имал и друг син Замашп (Йешу Стилит) или Замасф (Агатий и Теофан), който е жив и управлява между 496-499 г, докато Кавад е при хунския цар и сестра си...

          Легендата обаче за всички избити престолонаследници, заедно с Пероз (освен Кавад) през 484 г., олицетворява какъв отзвук е предизвикала в Персия хунската победа. Легендарното убийство на почти всички Сасаниди, е съизмеримо на национална трагедия, имайки предвид каква стойност за държавата има родовото царско коляно.

          Независимо, че сведенията при Прокопий и при Йешу Стилит се разминават, те казват обаче и нещо общо. Това е легендата, че  Балаш (Балас), който управлява от 484 до 488 г., е бил убит и са му извадени очите. Цялата версия при Йешу Стилит е, че негови врагове са били магите (фр. ХІХ), а те държат официалната грижа по царствените документи. При Прокопий, като убиец на Балас е представен Кавад, а начинът на убийство и ослепяването съвпада с разказа на Йешу Стилит как Балаш е убит чрез ослепяване. Това единодушие между Прокопий и Йешу Стилит... е подозрително.

          Легендарната версия при Прокопий е много интересна, тя съвпада и с официалната версия (чрез Сергий-Йешу Стилит) и ни разкрива, ако мога така да кажа, как общата иранска памет пази кръвта на Сасанидите.

          Нито Балас убива Кавад, преди той да избяга при хунския цар, независимо, че му дават такива съвети (легендарната версия при Прокопий), нито пък Кавад, връщайки си трона през 499 г. от своя брат узурпатор Замашп, го убива (официалната жреческа версия при Йешу Стилит).

          Единственият убит и според двете версии се оказва Балаш (Балас)???

          Ако вземем предвид съобщението на Прокопий (чрез Евсевий), че след 484  две години персите са били под властта на хуните и отчетем, че тези две години се припокриват с половината от управлението на Балас (484-488), дадено от официалната персийска версия на магите (Сергий-Йешу Стилит), възниква въпросът: а дали изобщо Балас е бил сасанид?

          Споменът за Балас е еднакво опорочен и в легендите, и в официалния царственик. Не случайно Прокопий вметва, че „него го ослепили по такъв начин, по какъвто обикновено (т.е. по традиция, по закон-бел.ред.) ослепяват престъпници: маслото се поставя на огън и когато кипне, се изсипва в широко отворените очи или пък една игла се подгрява до червено и с нея се пронизват очните ябълки”. Независимо откъде Прокопий е заел този пасаж, тук имаме сякаш точен препис на член от персийският наказателен кодекс.

          Легендарният първоизточник на Прокопий не обича Балас, не по-малко от официалния първоизточник на версията при Йешу Стилит.

Балас е представен като добър и спокоен управител от Йешу Стилит, но не и в очите на магите.

          По времето на Балас (484-488):

•        Арменците получават възможност свободно да проповядват вероизповеданието си (485), а персийското християнство се отделя от антиохийския диоцез и създава самостоятелна персийска църква (484). Тя постепенно се разклонява в около 100 епархии в Персия.

•        Едеският епископ Ива (Хива) предприема първите стъпки по прехвърлянето на старата едеската академия на Теодор Мопсуестийски в персийски земи, в гр. Нисибин. Оттогава Нисибин става крупен християнски академичен център, с над 800 богослови студенти и преподаватели в най-добрите си години.

•        Персийската аристокрация се включва в държавните дела, а два от старите аристократични родове реално държат управлението. Няма друг, освен Балас, който да е делегирал такава власт на феодали в Персия. Това не е присъщо за Сасанидските царе.

          Женитбата през 484 г. на хунския цар за персийската принцеса, може да напомня донякъде сметките на Атила да получи половината Рим, ако се ожени за римската принцеса Хонория, сестрата на Валентиниан ІІІ (425-455).

          Очевидно е, че през 488 г. Кавад става цар на Персия, независимо че мощното персийско жреческо съсловие го ненавижда заради симпатиите му към маздакизма. Жреците са предпочитали другия син на Пероз, Замашп. Едва ли Кавад става привърженик на маздакизма чак след 488 г., но дори и да е така, това означава, че е бил в противоречие с магите. Според легендата за бисера, разказана от Прокопий, хунският цар го дал на Кавад, след като отказал да го продаде на римското посолство. Това предаване на бисера, символ на царската власт, може да се тълкува и като доброволен отказ на Балас от трона, в полза на Кавад.

          Причините са ясни. За 4 години управление, дори и за хун става видно, че древната култура и държавна традиция на Персия не може лесно да бъде преодоляна. Това не е Готия на Херманарих или Скития. Трудно е да си представим, че Персия може да преживее повече от 4 г. с полусасанид - чужд владетел, женен за сасанидка. Този мним Сасанид, угодно наричан „брат на Пероз” заради женитбата си с неговата дъщеря, все пак е окупатор.

          Кавад е бил в близки отношения със сестра си, явно на нея държи издигането си на трона през 488 г. от Балас. По-късно съдбата отново среща брат и сестра в периода 469-499 г., когато Кавад бяга от магите при нея.

Според  Йешу Стилит (517 г.):

          „Кавад се оженил при хуните за дъщерята на своята сестра. Сестра му била взета в плен по време на войната, в която бил убит баща им (Пероз през 484 г. – бел.ред.) и понеже тя била царска дъщеря, станала жена на хунския цар, а от него  имала дете момиче. Когато Кавад избягал при тях (496 г. – бел.ред.), тя му дала дъщеря си за негова съпруга. Той се ободрил, след като се свързал в родство с царя и плачел пред него ежедневно, като го молел да му даде войска в помощ, за да може той да отиде, да избие враговете си измежду знатните и да си върне държавата” (фр. ХХІV).

          Според византийския историк Агатий Миринейски (536 - 582) хунският цар приел Кавад „благосклонно и не престанал да го утешава, прогонвайки падналия му дух с ласкави думи, които съответствали на неговото убеждение да насочва мислите му към добро. Към това добавил богата трапеза, на която често вдигал наздравици в негова  чест. Подарил му разкошни дрехи и изпълнявал всичките задължения на гостоприемството. След известно време даже дъщеря му се омъжила за госта. Дал му войска, достатъчна за поход и го отпратил, за да възстанови предишното свое благополучие и да унищожи враговете си.”

          Агатий посочва своя източник. Това е Сергий, който му изпратил точен превод на хронологията на персийските царе, направен от официалните документи в персийската държава и помолил Агатий „да изпълни делото, заради което той е направил този превод” (кн.ІV, 30). Това „дело”, както уточнява Агатий, е да се даде „точна хронологична последователност” (кн.ІV, 29) на персийските царе.

          Агатий е съзнавал, че благодарение на Прокопий, византийската историография е допуснала грешна хронология на персийските царе от времето след  Пероз до Хосрой І Ануширван, т.е. в периода 484 – 531. Ето защо, за да коригира грешките, той добавя в своя летопис и 48 годишното управление на Хосрой Ануширван, отбелязвайки, че той се възкачил на персийския трон „в петата година от царстването на Юстиниан” (кн.ІV, 29), т.е. през 532 г.

          Хосрой идва на власт през 531 г. и ние определено можем да кажем, че при Агатий няма грешка. Неговият източник Сергий му е дал сведение по селевкидското летоброене, вследствие на което при приравняването на годините 532 е застъпена с 531, в която се възкачва Хосрой по гръцкото летоброене.

Кавад не само се жени за племенницата си, т.е. за дъщерята на хунския цар и сестра си, но и фаворизира сина си от този брак Хосрой Ануширван като наследник на трона на Персия в ущърб на другите си по-възрастни синове. Прокопий разказва, че Кавад е молел Юстин І (518-527) да осинови Хосрой, за да не го убият в Персия. Омразата към Хосрой явно има дълга предистория, но царуването на този цар след 531 г. се оказва ренесанс за Персия.

          Възкачването през 488 г. на Кавад на трона връща персийската държавност в традиционното русло и кошмарът от убийството на Пероз постепенно утихва. Страната е с разбита фискална система. Загубата през 484 г. на войските на Пероз е причина да се промени дори военният устав. Според Прокопий, оттогава в персийската армия било забранено да се преследва бягащия противник.

          Четиригодишното управление на хунския цар е присадено към официалния царственик на Ктезифон явно с една голяма мистификация, която и до днес си остава загадка.

          Пероз ликвидирва по-големия си брат Хормизд ІІІ още в периода 457-459 г., той е нямал по-малък брат Балас, както ясно отбелязва ат-Табари.

Кой е Балас?

Прокопий, както знаем, поставя Балас на власт след Кавад и пише, че причината била, че Пероз нямал други синове. Всички (освен Кавад) били избити заедно с Пероз през 484 г. Йешу Стилит (и Агатий) обаче знаят правилно, че Пероз има и друг син Замашп (Замасф), който е на власт в Персия през 496-499 г. Ето защо не можем да приемем, че формулата „Балас, брат на Пероз”, е еднозначна при Прокопий и при Йешу Стилит.

          При Прокопий възкачването на Кавад се предхожда от двегодишно хунско владичество над Персия и чак след Кавад е Балас. При Йешу Стилит (=официалния царственик) преди Балас (484-488) е  Пероз (459-484), а Кавад (от 488) е след Балас.

           Кавад се възкачва за първи път чак четири години след смъртта на баща си Пероз, т.е. през 488 г.

          Ако хунският цар се е оженил за дъщерята на Пероз и властва две години с прозвището Балас (разчетено като „Бал” при Теофан), тогава той в очите на магите е незаконен Сасанид. Едва ли бракът му с Аспеведа му е давал право на кръвно родство със Сасанидите, въпреки, че този брак явно има значение. Персия е управлявана и от Сасанидки, а не само от Сасаниди... Хунският цар, въпреки, че е окупатор на Персия, явно е осъзнавал особената царска традиция в тази държава, която признава само един царстващ род. Тава личи от сведението на Прокопий, че римското посолство не успяло да купи царския бисер на Пероз от хунския цар, а по-късно той го дал на Кавад. Изобщо перипетиите около този бисер, разказани от Прокопий, се оказват много ценни. Едва ли можем да си представим, че хунският цар няма да продаде бисера за злато, освен ако този трофей не е бил част от персийските царски антрибути, необходими за един владетел на Персия. По същата логика, едва ли хунският цар ще даде на Кавад този бисер, ако не му препредава фактически властта?

          В този смисъл е очевидно, че хунският цар препредава властта на Кавад през 488 г., а мъжът на хунската предкавказка царица-вдовица Воа, както твърди Йоан Малала, във връзка с византийското посолство от 527 г. до нея, се бил казвал „Влах” !(?).

          Това една и съща личност ли е с Балас, Балаш на Прокопий, Йешу Стилит и Агатий ? Защото ако е една и съща личност, е видно, че Персия в периода 484-488 години не е управлявана от Сасанид, а от хунския цар, чиято предкавказка царица-вдовица е жива и през 527 г., когато е посетена от посолство на Юстиниан І (Йоан Малала)...

ПРОРОЧЕСТВО ЗА ЕРНАК В ЛЕТОПИСА НА ПРИСК ПАНИЙСКИ

            Ернак, известен от „Именника на българските канове” като Ирник от рода Дуло, е третият син на Атила (Бъри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Артамонов, Мюсе).

          През 448 г., византийският летописец Приск Панийски пристига с византийско посолство, водено от Максимин, в града на Атила в Панония.

          По това време Ернак е малчуган.

          За разлика от по-големите си братята Елак и Денгиз, той не присъства на владетелската трапеза, прекалено е малък. Но затова пък е любимец на баща си, който в знак на обич го „пощипва по бузата”, пише Приск.

         

          Византийският дипломат Приск Панийски забелязва, че единствено Ернак е способен да омекоти суровото лице на владетеля на Хунската империя Атила.

          Нито една средновековна хроника или гравюра не представя Атила като човек с монглоидни черти. Хипотезата, че европейските хуни са от монглоидната раса, е създадена от просвещенската историография. Благодарение на последната и до днес Хунската империя от средата на V в., която според византийския историк Приск Панийски се е простирала от Кавказ до средни Дунав, се представя като лишена от военно-държавна система, а европейската хегемония на хуните от края на ІV в., фриволно  се подменя с безсъдържателната фраза „велико преселение на народите”.

          Това отношение на позивистичната историческа наука към европейското хунско минало от ІV и V в., се чувства най-видимо, когато се постави въпроса за ролята на хунската династия по това време и коя е тя?

          Тази тема се отбягва, а не би трябвало, понеже всички основни средновековни епоси на европейските народи съдържат разкази за хунската кралска династия, с която вождовете на европейските народи искат да влезат (и влизат) в династична връзка.

          Въпросът за династичната история на европейските хуни е един от най-важните и при проучване на хуно-българската проблематика.   

Българската етногенеза и до днес е заложник на „хунския въпрос”.  Едно грешно решение на въпроса кои са хуните, би се оказало проблематично за решението на въпроса за българската етногенеза.

          Ние сме свидетели, че грешната по същество постановка за произхода на европейските хуни от средноазиатския народ хсионг-ну, е всъщност основната пречка българската етногенеза да не бъде разглеждана от средата на ІІ век от н.е., както това изрично е отбелязано като нейно начало в „Именника на българските канове”.

           В хрониките, не само късноантичните, но и на средновековните автори (например при Теофан от ІХ в.), хуни и българи са отъждествени.

          Съвременната историческа наука съвсем лековато твърди, че това не е въпрос на идентичността, а маниер и стил на писане на някои византийски автори, които използвали израза „хуни”, така както преди използвали израза „скити”, т.е. в едно обобщено значение за варвари, чужденци. Тази теза е безсъдържателна.

          Независимо, че в просвещенско-модерната историческа наука за късноантична и ранносредновековна Европа се е настанила хипотезата, че хуните изчезват безследно в последната четвърт на V в., се оказва, че това също не е верно, това е една от най-големите лъжи в историческата наука.

          Менандър посочва, че през 562 г. Петър Ибер от името на император Юстиниан І (527-565) сключва 50 годишен мирен договор с Персия, в който като първа клауза е поето задължение от страна на Персия да не пропуска от Предкавказието хуни в сирийските земи на Византия.

          Дори да допуснем, че някои византийски хронисти употребяват името „хуни” в обобщено значение, едва ли можем да се съгласим, че в междудържавен договор за мир между Персия и Византия, който Менандър е преписал добросъвестно за поколенията, предкавказките врагове на Византия са наречени „хуни” само метафорично.                   „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата (Дербенд – б.м.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).

          Приск Панийски е единствения късноантичен историк, който е видял Атила лично.

          Като дипломат Приск е следял внимателно всичко около Атила.   Византийската делегация, в която участва Приск, била поканена на вечеря, на която освен Атила и двамата му сина Елак и Денгиз, участвали и владетелите-васали на народите, които влизали в Хунския съюз.       

          Приск бил изумен, че повечето от тях се хранели от златна и сребърна посуда, докато Атила скромно се задоволявал с дървени прибори и пиел от дървена чаша.

          Лицето му било постоянно сурово и строго, само когато в залата нахлул малчугана Ернак за да види татко си преди лягане, Атила ведро се усмихнал и демонстрирал пред всички дълбока бащина обич и умиление.

          Приск бил впечатлен от отношението на Атила към Ернак и скоро разбрал, че то не се дължи само на синовна обич.

          Дипломатът проучил, че за малкият Ернак имало пророчество от съдбоносно значение.

          Приск научил, че пророчеството гласяло, че след смъртта на Атила империята на хуните щяла да рухне, но на този Атилов син било съдено да я възстанови.

          През 448 г. в Панония Приск Панийски записал това сведение.

          През 465 г. Хунската империя е в сериозна криза. Тя загубва земите си в централна Европа. Престолонаследникът Елак е убит още през 455 г., а главата на втория брат Денгиз е разнасяна през 469 г. по центъра на Константинопол.

          Остава Ернак...

          Ернак възстановява хунската държава, но в нея вече водещ народ не са ултин (кутригурите), а българите.

          Още след 469 г. (убийството на Денгиз) кутригурите се включват в хунската държава на Ернак, но вече тяхното статукво на водещ народ е променено.

          Въпреки, че Ернак произхожда от народа на бояните (ултин, кутригури), след 465 г. той официално е „първият български цар” (Паисий Хилендарски), а кутригурите, които през 469 г. загубват своя владетел Денгиз, се обръщат към Ирник и се включват в новата хунска държава... „стара Велика България” (Теофан, Никифор).

          Че това е било така става ясно от „Именника на българските канове”.

          Този документ, ако бъде интерпретиран задълбочено, ни разкрива два периода на миналото на българите до 680 г.

         

          Първият период (=Авитохол) e продължил 300 години и приключва към 465 г., когато започва втория период (на държавата на Ирник), който е 100 години (в някои от преписите на „Именника...” периода е 150 години, явно в него е включен и вархонския съюз между кутригури и авари в Панония след 568 г.).

          Приск Панийски следи съдбата на Ернак почти до края на своя живот.

          Той прилежно отбелязва, че Ернак към 468 г. не оказва помощ на брат си Денгиз на Дунав, понеже бил зает с някаква своя „местна война”. Сведението на Приск се изяснява от Прокопий Кесарийски, който пише, че утигурите (той така нарича българите – бел.м.) заедно със „своя владетел” се върнали чак при Дон, където били старите им земи...

          Явно Приск е следял дали ще се сбъдне пророчеството, което той научава през 448 г. и дали действително Ернак ще възстанови империята на Атила.

          Ернак обаче предприема източна военна политика, а не западна.

          След 469 г. хуните изчезват за западния свят и едва около 486 г. се появяват отново в Мизия и Тракия и то защото официално са поканени там от византийския император Зенон (476-491) като негови съюзници и Йоан Антиохийски пише, че това са „българи”.

          През 1930 г. Стивън Рънсиман пише:  „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

          Вторият етап от хунската история, т.е. стогодишната българска държава на Ирник след 465 г. в Предкавказието, Задкавказието и предна Азия (Персия), е необходимо тепърва да бъде внимателно и отговорно проучен, понеже той е не само „бяло петно” в историческото познание („древна Велика България”), но и демонстрира мащаба на старият научен егоизъм на европоцентричната просвещенско-модерна историческа мисъл, за който недвусмислено пише Рънсиман.

          Ако не знаем нищо за Ернак като източен владетел и ако не знаем за неговите завоевателни войни на изток, причината не е в липсата на исторически извори...Такива има...

          В западната и руската историческа наука се е наложила догмата, че след 469 г. хуните ...изчезват безследно от историята (?).

          Сякаш се е случил „ледников период” само за тях, просто ги няма. Все едно са динозаври…

          Този извод е алогичен, не само защото през 451-453 г. хуните владеят от Кавказ до Париж, Орлеан и Аквилея и е невъзможно за по-малко от 20 години да изчезнат безследно, но и защото европейската историческа мисъл не включва в научен оборот мнозина български, грузински и сирийски летописи от VІ в. до ХІІІ в., от които става ясно, че хунската история действително има два етапа, както това е загатнато в „Именника на българските канове”.

         

          Ирник от династията Дуло наистина възстановява мащаба на империята на Атила, но вече не в централна Европа, а на изток, в Източна Европа, и под името „Велика България”...Пророчеството се сбъдва...Началото на „древна Велика България” трябва да бъде ясно посочено, като 465 г.