Защо бе създадена архиепископия "Първа Юстиниана" през 535 г.?

                  Император Юстиниан І (527-565) създава архиепископия „Първа Юстиниана“ през 535 г. с изрична новела, поместена под № 11 във ІІ том на Corpus juris civilis Romanorum.

          „Понеже преди главното управление беше в Сирмий и там бе всичкото илирийско величие и в гражданските и в епископските работи, но след това по времето на Атила, като бяха завладени ония места и Апений, управителя на главното управление на град Сирмий избяга в Солун, тогава и свещенното достойнство се премести заедно с главното управление, и Солунския епископ, не с особена власт, но под сянката на главното управление се удостои с някои привилегии.“

Отчитайки, че държавата му е велика, Юстиниан решава да не връща центъра на Илирийския диоцез в Сирмиум, а създава Първа Юстиниана с ранг не само на митрополия, но и на Архиепископия, под чиято власт да са епархиите първа и втора Дакия, Втора Мизия, Дардания, Превалитана, Втора Македония и част от Втора Панония…

Още от времето на Диоклетиан (284-305), а след това при Константин Велики (306-312) Римската империя е разделена на четири префектури: Галска, Италийска, Илирийска и Източна.

 Град Сирмиум става център на Илирик и е наречен от историкът Амиан Марцелин от ІV в. „преславна майка на градовете“. Тук през 375 г. е резиденцията на Валентиниан І, който умира от инфаркт през същата година. През 378 г. брат му Валент е убит от хуни и готи край Адрианопол и Грациан, роден в Сирмиум, кани тук  испанеца Теодосий І, предлагайки му да поеме Източната част на Римската империя.

       За първи път хуно-българите се опитват да превземат Сирмиум през 389 г., но Теодосий си го връща, както става ясно от един текст от хрониката от VІ в. на Касиодор, съхранен при Мавро Орбини. „Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І ; след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

През V в. града попада в империята на Атила и светската и духовна власт на Илирия се премества в Солун, след като в периода на ІV и V в.в., е бил средище на цели пет църковни събора.

След смъртта на Атила през 453 г. и убийството на първородния му син Елак от гепидите на Ардарих, Сирмиум минава под гепидска власт.

     През 568 г. българи-кутригури с помощта на авари-тюрки си възвръщат Сирмиум и той става главен град на конфедерацията между авари и българи, известна с имената `Авария`, а така също и `Хуния`.

В началото на VІ в. гепиди и готи воюват срещу българи около Сирмиум. Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под  504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”.

По времето на българския владетел Омуртаг (814-831) региона на Посавска Хърватия от Панония, е превзет и Срем/Сирмиум попада в български ръце.


Омуртаг, миниатюра от хрониката на Йоан Скилица, 11 век

Пресиян (836-852) води война срещу сърбите, които по това време за първи път показват признаци на държавност и племената им са обединени от  Властимир. Дотогава, както пише и Константин Багрянородни (De admin.imper.ed.Bon. cp.32, p. 154) българи и сърби не са воювали.

През 809 г. Крум завоюва София. Борис (852-889)  приема царството на река Брегалница, според местно предание.

Тоест, след 837 г. при Пресиян започва процеса на включване на региона на Охрид, т.е. Първа Юстиниана, към българската държава. Процес, който завършва при княз Борис І Покръстител (852-889).

Територия на България при управлението на кан Пресиян

Как Илирия стана България.

 Рожер ІІ (1101-1154) е издигнат на Рождество Христово през 1130 г. в Палермо за крал на Сицилия.

Рожер II, от „Liber ad honorem Augusti sive de rebus Siculis“ на Петрус де Ебуло, 1196

         В борба с Инокентий ІІ за папския престол, папа Анаклет ІІ търси приятелството на Рожер и с булла от 27 септември 1130 г. създава от Апулея, Калабрия и Сицилия ново Сицилийско кралство, под сюзерена на папския престол. Короната на новата държава е връчена на Рожер ІІ, който е един от малкото европейски крале, поддържащи Анаклет ІІ на папския престол.  През 1137 г. херцогството и град Неапол също стават част от кралството на Рожер II, а папския град Беневенто, населен с българи още от VІІ в., е в съюзнически връзки с Рожер.

          Рожер II e бил високо образован, говорил е гръцки и арабски. Двигател е за създаването на правния кодекс Ариански асизи (Assise regum regni Sicilie) по примера на Corpus iuris civilis на византийския император Юстиниан I. Името идва от  град Ариано в Кампания.

       През 1143 г. краля на Сицилия Рожер ІІ натоварва сицилийския монах от гръцки произход Нил Доксопатър да му даде сведение за учредяването на българската църква, като подготви списък на патриаршеските катедри.

          Предполага се, че Нил Доксопатър преди да стане монах на о. Сицилия, е бил важно духовно лице в Константинопол.

Нил пише следното за учредяването на българската църква в подготвения от него текст: „Подобна на кипърската е и българската църква, независима и неподчинена на никой от върховните престоли, но самовластно управлявана и ръкополагаща се от собствените си епископи. Изпърво тя не се е наричала българска; а после, след като бе завладяна от българите, тя получи името българска“ (ГИБИ, т. VІІ, 1968, с. 108).

             Коя църква, т.е. диоцез, завладяват българите?

        Ерудитът Мишел льо Киен (1661-1773) в т. ІІ от своето съчинение „Християнският Изток“, пише: „Знае се, че по времето, когато българите са завладели различни области в Илирик, при тях не е имало никакъв епископ, понеже този варварски народ е бил напълно отдаден на култа си към нищожни божества“ (р. 286).

На църковният събор в Константинопол, свикан от 5 октомври 869 г. до 28 февруари 870 г., се решават въпросите, както с ръкополагането на архиепископ и епископ на Българската архиепископия, така и със създаването на самата „Българска архиепископия“ като канонична единица.

       Изобщо, папските историци на църквата потвърждават сведението от извънредното заседание на този събор, проведено на 4 март 870 г., където старият Илирийски диоцез е преименуван на „Български“.

        Българската архиепископия, създадена със събор на мястото на стария илирийски диоцез, е припокривала териториално само 1/3 от територията на светската държава България.

          Под името „Българска архиепископия“ е създаден диоцез, който копира старият Илирийски диоцез, известен с това, че след Първият Никейски събор след юни 325 г. там е заточен еретика Арий.

 Новата „Българска архиепископия“ се простира на север от Солун до Канина (Илирик) е записано в „ръкописен списък на архиепископите на България“ от ХІІ в. (цит. по Асемани, с.205), са само 1/3 от българските земи.

ТОЕСТ, ИЛИРИЙСКИЯ ДИОЦЕЗ Е 1/3 ОТ ЦЯЛАТА ТЕРИТОРИЯ НА ДЪРЖАВАТА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ІХ В.

Старият илирийски християнски диоцез, създаван постепенно още от І в. от апостори като Павел и Андрей, след 870 г. е преименуван от църковен събор на  „Българска архиепископия“ и тази канонична единица продължава да съществува дори и след като държавата България е превзета от Василий Българоубиец през 1018 г. Нещо повече, Василий Българоубиец даже разширява териториално диоцеза „Българска архиепископия“, а гърци като архиепископ Теофилакт и т.н. започват да се кичат с низбата „Български“, която не е светска низба, а канонична титла, утвърдена от Константинополския събор през 870 г.

Всички източни патриарси са изразили съгласие на събора стария Илирийски диоцез да се казва „Български“, понеже българите са завоювали тази земя…

Това съобщава и Мишел льо Киен (1661-1773) в т. ІІ от своето съчинение „Християнският Изток“.

Тъй като българите приемат християнството през 865 г. в неговия православен вид, а не в арианската му ерес, българските архиепископи са редоположени за наследници на архиепископа на Сердика от ІV в. Протоген, който е основното оръдие на никейските отци срещу Арий и „опровергал философа“.

Арий.

Очевидно заточването на Арий през ІV в. в Илирик е създало сериозен проблем за Никейското вероизповедание в региона по-късно.

„Към средата на ХІІ в., по време, когато начело на Охридската архиепископия стоял вече не български духовник, а синът на севастократор Исак Комнин, Йоан Комнин, бил съставен само за Охридската архиепископия един списък, носещ обикновено името „Дюканжов списък“, понеже за първи път бил издаден от френския византолог Дюканж през ХVІІ в. Първата част на този списък е съставена по книжовни и устни предания, затова в него има известни пропуски и неточности. Втората част обаче е пълна и точна“ (ГИБИ, т. VІІ, 1968, с. 103).

От ХІІ в. съществува „ръкописен списък на архиепископите на България“, както пък го нарича Асемани през ХVІІІ в. (с.205), според този списък първи епископ на българите е Св. Методий.

Но Методий, брат на Кирил Философ, е бил „архиепископ на Панония“? Папа Йоан VІІІ в писмо до Методий се обръща към него: „До достопочтения Методий, архиепископ на Панонската църква“.

Съществували ли са в Панония българи и защо Горазд, издигнат за епископ в Нитрава от Св. Методий е посочен в „ръкописен списък на архиепископите на България“ от ХІІ в., че е също епископ на българите?

За съжаление, нашата историческа наука, след като не може да обясни дадено историческо явление, веднага смята, че там има „пропуски и неточности“ (?).

И така, учредената със събор на 4 март през 870 г. в Константинопол „Българска архиепископия“ е била първоначално като диоцез само една трета от владенията на Борис І и Климент е поставен да попечителства именно върху „третият дял от неговото княжество“ в Охрид. Но преди Климент архиепископ в Берат (чието българско име е било Белоград) в дн. Албания, е бил Горазд. Надписа от Берат доказва важността на този град по време на християнизацията на цар Борис І.

 

Надписът е съставен на гръцки език:

оригинал

„

[+Εβαπτισθη ο εκ θ(εo)υ αρχων Βουλγ]αριας Βορης ο μετο- τομασθεις Μιχαηλ συν τω εκ θ(εο)υ δε- δομενω αυ- τω εθνει ε- τους ςτοδ.

“

превод

„

[Покръсти се от Бога архонтът на Бълг]ария Борис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374 (1 септември 865 – 31 август 866 г.)

“

          Надписът от Балши е летописен надпис от времето на Борис I (852-889), посветен на покръстването на българите.

          Открит през декември 1917 г. върху каменен стълб в манастирски развалини край село Балши (на около 25 километра югозападно от Берат, Албания) по време на Първата световна война. Надписът е издълбан на мраморен стълб. В горната част на стълба се намира българският летописен надпис, а в долната – по-късен надгробен надпис на латински на норманския военачалник Робер дьо Монфор, загинал през 1108 г.

Ето какво пише един от най-добрите български учени, изследвали делото на Кирил и Методий, д-р В.Сл.Киселков: "Все от същото време е гръкоезичния каменен надпис, открит в Албания през време на Европейската война от една австрийска археологическа експедиция, водена от д-р Прашникер. Тоя надпис е бил предназначен да напомня на населението от югозападните покрайнини на тогавшната пространна българска държава, кога княз Борис възприел християнството, както и неговият "даден му от Бога" народ (Д-р В.Сл.Киселков. Славянските просветители Кирил и Методий, София, 1945, с. 28).

И така Илирия става трети дял от България и с право днес българската църква се явява наследник на старата апостолска илирийска църква. След 870 г. България е нямало един, строго установен център-град, където да се е помещавал архиепископа. Такива стават Берат (Белоград), Охрид, Силистра и т.н.

Несъмнено, ако се запитаме за останалите „два дяла“ от владенията на Борис І, ще се сетим за Плиска, но къде е другия дял, е въпрос, който ни задължава да надникнем сериозно към Панония. Неслучайно в гръцки документ от ХІІ в. Св. Методий е посочен като първи Архиепископ на България, а седалището му е било в Панония.

Жена спира Атила пред Париж.

Традицията разказва, че Атила не превзема Париж заради една смела жена, чието име е Женевева.

В началото на април 451 г. войските на Атила превземат много градове от провинция Галия, включително и град Мец. 

 Катедралата в гр. Мец пази спомена от битките на гражданите с Атила Български на стъклописи.

Пътят към Париж е отворен и парижани започват да се евакуират с намерение да изоставят града. Но една смела жена ги спира, тя убеждава жените да не напускат града, в който са родени. Призивите и молбите на Женевева са чути и жените убеждават мъжете си да останат. Всички започват да се молят, според както ги съветва Женевева.

 Св. Женевева вдъхва кураж на парижани.

По същото време на Каталунските поля Аеций и Атила водят битка. Никой не спечелва, но Атила се оттегля на изток, за да отпочинат хуно-българите и за да атакува с тях Италия през 452 г.

 Традицията представя Женевева като красива и смела жена, която застава пред коня на Атила и го спира да влезе в Париж.

Женевева става светица, тя и днес е закрилница на Париж. В житието й четем как е убеждавала парижани да не напускат града си: „В това време царят на хуните Атила започна по ожесточен начин да опустошана провинция Галия. Заради туй жителите на Париж, упрашени от силата и могъществото на врага, започнаха да бягат с жени, деца и имущество, възнамерявайки да изоставят Париж и да потърсят закрила в по-укрепени и безопасни градове, но Света Женевева начена да уговаря жените те да не бягат от тази опасност и да не напускат града, в който са родени и откърмени, но с мъжете си да се въоръжат срещу вражеските мечове с пост и молитва...”

Атила пред стените на Рим (the English version).

Катедралата в гр. Мец, със стъклописи от превземането на града от Атила.



Катедралата в Мец...



Папа Лъв се среща с Атила...



  Картина на Рафаело за срещата



Algardi's large dramatic marble high-relief panel of Pope Leo and Attila (1646–53) for St Peter's Basilica, and reinvigorated the use of such marble reliefs.

Prosper Tiro of Aquitania; ( around 390 by Limoges; † after 455 in Rome) is a late antiquity writer of 5^th century. He works in the office of Pope Leo I “The Great”, to whom he was a secretary. He was advisor on questions of basic Christian dogmas. Prosper took part in preparation of Pope’s correspondence, thou he managed to write his own works as well. Prosper is the author of “World Chronic”, comprising information up to year 455 and of this chronic we have the following account of events:

“Attila, the leader of the Huns, who was called the scourge of God, came into Italy, inflamed with fury, after he had laid waste with most savage frenzy Thrace and Illyricum, Macedonia and Moesia, Achaia and Greece, Pannonia and Germany. He was utterly cruel in inflicting torture, greedy in plundering, insolent in abuse. . . . He destroyed Aquileia from the foundations and razed to the ground those regal cities, Pavia and Milan ; he laid waste many other towns, and was rushing down upon Rome.

Then Leo had compassion on the calamity of Italy and Rome, and with one of the consuls and a lar,e part of the Roman senate he went to meet Attila. The old man of harmless simplicity, venerable in his gray hair and his majestic garb, ready of his own will to give himself entirely for the defense of his flock, went forth to meet the tyrant who was destroying all things. He met Attila, it is said, in the neighborhood of the river Mincio, and he spoke to the grim monarch, saying:

"The senate and the people of Rome, once conquerors of the world, now indeed vanquished, come before thee as suppliants. We pray for mercy and deliverance. O Attila, thou king of kings, thou couldst have no greater glory than to see suppliant at thy feet this people before whom once all peoples and kings lay suppliant. Thou hast subdued, O Attila, the whole circle of the lands which it was granted to the Romans, victors over all peoples, to conquer. Now we pray that thou, who hast conquered others, shouldst conquer thyself The people have felt thy scourge; now as suppliants they would feel thy mercy."

As Leo said these things Attila stood looking upon his venerable garb and aspect, silent, as if thinking deeply. And lo, suddenly there were seen the apostles Peter and Paul, clad like bishops, standing by Leo, the one on the right hand, the other on the left. They held swords stretched out over his head, and threatened Attila with death if he did not obey the pope's command. Wherefore Attila was appeased he who had raged as one mad. He by Leo's intercession, straightway promised a lasting peace and withdrew beyond the Danube."

 

From the accounts translated by J. H. Robinson,

Readings in European History, (Boston: Ginn, 1905), pp. 49-51

REMARKS ON THE HISTORICAL ACCOUNT:

Attila had risen to great power and gloriously triumphed throughout the Eastern and the Western part of the Roman Empire. During 451 he arrived in Belgica with an army, exaggerated by Jordanes to half a million warriors and soon made his intentions clear. On April 7th Attila captured Metz; and Aetius moved his forces to oppose him, gathering troops from among the Franks, the Burgundians, and the Celts, etc. A mission to him led by Avitus, and Attila's continued westward advance, convinced the Visigothic king Theodoric I to accept alliance with the Romans. Their combined armies would reach Orleans before Attila, thus checking and turning back the Hunnish advance. Aetius gave chase and reached the Huns at a place called Châlons-en-Champagne. The armies clashed in the “Battle of Chalons”, whose outcome commonly, though erroneously, is attributed to be a victory for the Gothic-Roman alliance. Theodoric was killed in the fighting. Aetius failed to press his advantage, and the alliance quickly disbanded. Attila withdrew to continue his campaign against Italy.

Attila returned in 452 to claim his marriage to Honoria once again, invading and ravaging Italy along the way; his army sacked numerous cities and razed Aquileia completely, leaving no trace of it behind. Emperor Valentinian fled from Ravenna to Rome; Aetius remained in strategic position close to Attila’s forces but lacked the strength to offer a battle. Some accounts suggest that this time the mighty Aetius was scared. Attila finally halted at the Po, where he met an embassy including the prefect Trigetius, the consul Aviennus, and Pope Leo I. After the meeting he turned his army back, having claimed neither Honoria's hand nor the territories he desired. On the next year- 453, Attila dies.

Летописа на поп Йовчо от ХVІІІ в. за българския цар Волег.

В рода на поп Йовчо Попниколов (1786-1855) се е съхранявал уникален летопис, според който още през ІІ в. от н.е. българите са воювали с римския император Траян (98-117) .

„Прогнаны быша болгары от Траiана римскаго, паки возвратиша ся в лето 489 и имаше предводителя Бориса…“

Годината 489/490, която летописа на поп Йовчо визира като начало на българското нашествие на юг от Дунав, удивително точно съвпада с едно допълнение в българския превод от ХІV в. на Манасиевата хроника: „ При този цар Анастасий българите започнаха да превземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 г. ".

Това е допълнил към главата за царуването на Анастасий (491-518) българския средновековен преводач на Манасиевата хроника... (Хрониката на Константин Манаси., С., 1992, с. 123 ).

Нещо повече, поп Йовчо дава сведение за български цар Волег към 502 г. То съвпада с данните от хрониката на Йоан Малала (преведена на български още през Х в.) за хунския цар Влах (Балах, Балаш, Балас), чиято съпруга към 527 г. е вече била вдовица.

В арменската история от V в. на Елише присъства една интерполация, съгласно която „хон Херан”, след като станал „цар на Баласакан” (в персийските надписи Баласакан е до Кавказка Албания и дербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцките граници.

„Хон Херан избил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани…” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ).

Да не би този „хон Херан” да е имал прозвище „Балас”, след като е нападнал Персия от Баласакан?

За хунски цар в Предкавказието, чието име е „Балах” и който към 527 г. е вече покойник, както посочихме, пише и в хрониката на Йоан Малала, в кн. ХVІІІ.

Според Йоан Малала, покойният мъж на хунската царица Воа (нарича я „предводителка”), се казвал „Влах”.

Дали упоменатият от Йоан Малала хун „Влах”, т.е. Балах, е едно и също лице с човека, който след като убива персийския цар Пероз е начело на Персия в периода 484-488 г. и е известен от летописците от VІ в. на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски и Агатий Миринейски като „Балас/Балаш”? 

Именно Балас е цар на Персия от 484 до 488 г., след като през 484 г. хуните убиват персийския цар Пероз (457-484). 

Този Балас едно и също лице ли е с Волег, упоменат към 502 г. в летописа на поп Йовчо?

Виж подробно тук:
bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/ephthalites.html