Св.Св.Кирил и Методий покръстват българи.

   Един от дискусионните въпроси и досега в Кирило-методиевистиката е покръстили ли са Св. Св. Кирил и Методий българи, така както пише в няколко стари източника? 

   Тук предлагаме нашето заключение кои точно българи са покръстили двамата братя. 

    Св. св. Кирил и Методий в Рим, фреска в храма "Свети Климент"

        ***

    Godefridus Henschenius (1600-1682) е роден в нидерландския град Венрай, провинция Лимбург. Става йезуит и прегръща идеята на йезуита Боланд за издаване на житията на светците в свода Acta Sanctorum, чийто корпус успешно продължава след смъртта на Боланд.

Хенсхен е владеел гръцки и латински, бил е добър познавач на църковната история. Хенсхен пише в Сommentarius §1. De Cyrillo et Methodio, num. 2. - Acta Sanctorum, Martin Tomus ІІ, ed. 2`, p. 13, coll. 1-2., че Кирил и Методий са покръстили „българите от Сарматия“.

По време на мисията си при хазарите, Константин Философ открива около Херсон (дн. Севастопол на Крим) мощите на Св. Климент Римски, който е бил личен служител на  ап. Петър в Рим и от него е бил поставен за епископ на града. Пострадал около 100 г. при император Траян и е бил заточен в Херсон, където умира.

В горепосоченото Acta Sanctorum, Martin Tomus ІІ, ed. 2`, на стр. 24, т.е. p. 24, col. 2, са поместени църковните четения за Св.Св. Кирил и Методий, съхранени в стар ръкописен Оломоуцки бревиарий, в чието начало е написано, че: „Блаженният Кирил, по народност грък, вещ в латинските и гръцките писания, след като българите повярвали [на проповедта му], започнал в името на Светата Троица и на неделимото Единство да проповядва вярата на Господа Наш Исуса Христа и сред народа на Моравия.“

Св. Климент Римски

Когато Константин Философ открива мощите на Св. Климент Римски, той ги оставя в метрополната църква в Херсон. След това приключва мисията си при хазарите и се връща в Константинопол. Няма сведение мощите да са носени във византийската столица.

През ХVІІІ в. Йосиф Симоний Асемани проучва житията и сведенията за Св. Св. Кирил и Методий, събрани в Acta Sanctorum от Хенсхен, опитвайки се да разбере дали те двамата са покръстили българите: „Преминавам от хазарите към българите и моравците. В първото житие на св.св. Кирил и Методий, у Хенсхен към ІХ март, с. 20, № 7, не се споменава нищо за покръстване на българите….Обаче във второто житие [Моравската легенда], с. 22, № 4, първо се говори за покръстването на българите, после за покръстването на моравците (Йосиф Симоний Асемани. Календари на вселенската църква. С., 1987, с. 77).

След хазарската мисия Константин Философ е в Константинопол. Ростислав се обръща към императора, понеже „научил какво е било направено от Философа в страната на хазарите“ [първо житие при Хенсхен или Италианска легенда] и го моли „да изпрати в неговите земи такъв човек, който би могъл цялостно да запознае неговия народ с вярата…“ [пак там].

Император Михаил ІІІ (842 – 867, самостоятелно от 856) изпратил Константин Философ и брат му Методий.

Моравска легенда: „И така, като тръгнал [Кирил заедно с Методий], първо пристигнал при българите, които с Божия помощ обърнал чрез своята проповед във вярата. Като продължил оттам, пристигнал в страната Моравия, носейки със себе си мощите на Св. Климент“ (№ 4, Acta Sanctorum, Martin Tomus ІІ, ed. 2`, p. 23, col. 1).

Да повторим. Константин Философ отива на мисия при хазарите и очевидно пътува с кораб до Херсон, дн. Севастопол. Там открива мощите на Св. Климент Римски и те са оставени в метрополната църква в Херсон. Връща се без мощи в Константинол. Ростислав, моравския княз, знае отнякъде как на Крим Константин е обръщал поданици на Хазария в християнството. Тези поданици са очевидно българи. Ростислав иска човек като Константин в собствените си владения. Константин отива в Моравия, носейки светите мощи на Климент Римски. Тоест, той е пътувал до Моравия очевидно по следния маршут: пак с кораб до Херсон, взел е мощите и на път за Моравия „първо пристигнал при българите, които с Божия помощ обърнал чрез своята проповед във вярата. Като продължил оттам, пристигнал в страната Моравия, носейки със себе си мощите на Св. Климент“.

Тоест, Св. Св. Кирил и Методий са покръстили „българите от Сарматия“, както логично още през ХVІІ в. е написал Хенсхен…

Тоест, българите, обитаващи по времето на Св. Св. Кирил и Методий  областта между река Днепър и Моравското княжество.

Европейска Сарматия се простира от р. Висла до р. Дон, според географа от ІІ в. от н.е. Птолемей.

Хунското кралство.

  Хунската столица гр. Боспор израства върху стария полис Пантикапей и има за цел същата стратегическа позиция, която наблюдаваме при издигането и освещаването през 330 година на стария град Византион в новия Рим, Константинопол.

          Гр. Пантикапея/Боспор/Керч
      Хунската държавна организация заема римската идея за федератите, но и придава друг смисъл. Разказа на Приск за царят на хуните Руа започва с важното съобщение, че той изисква от Римската империя в началото на V век да му бъдат върнати няколко племена, които са били негови федерати и които са дизертирали при римляните с молба да станат техни.

          За Рим, независимо дали става дума за западната или източната части на империята, федератите са варвари, които идват при Рим, молят за земя и се включват в селския и военния живот на империята. Тоест, федеративния принцип е в някаква степен позиционен и изчакващ, Рим не тръгва да събира федерати. Те тропат на вратата.

         За хунската държава федератите са племената, които хунската армия превзема. Това е активен принцип.

        Амиан посочва последния кавказки елемент от военната дейност на хуните, преди те да тръгнат на запад от река Дон. С победата над аланите и превръщането им във федерати, хунската държава завършва един етап от своето формирование, който тече от около 165 година от н.е.

       Това вече е обединена предкавказка държава, начело на която стои един владетел. Хунския съюз е от хетерогенни етноси, но вече е излъчил династия, която претендира за имперски статут, не по-различен от този на сасанидската династия.

        Планът на хуните да тръгнат към Европа и Рим не е чужд по тези боспорско-кавказки места, където в края на старата ера е проведен последния опит на понтийския цар Митридат да обедини предкавказките племена с идеята да се превземе италийската земя и Рим, като се изостави малоазиатския маршрут и се тръгне северно на Черно море.

        В очите на Амиан хуните вече са един народ, който се простира от Азовско море (Меотида) до северния Океан (северното Прикаспие).

       Аланите са последния народ в Кавказ, който е около дербентския проход (наричан „Аланска врата”) и тяхното превземане цели предкавказката хунска държава да има монопол над този най-важен и единствен път между земите на юг от Кавказ и тези на север от планината.

            Овладяването на дербентския проход, откъдето хуните свободно ще минат по-късно през 395 година, е последния елемент от завършването на предкавказката хунска държава.

               Избирането за столица на град като Боспор пък, който изцяло копира стратегическото разположение на Новия Рим на тракийския босфор, е свидетелство, че Рим, зает от векове с традиционния си противник Персия, е пропуснал да разбере, че в Предкавказието се е формирала нова геополитическа сила.

               Оттук и всеобщото учудване за тяхната поява, след като само за няколко години стигат до римската провинция Панония.

                   Кои са, откъде са ?

          Йероним смята, че те са призлезли като от кошер от меотийските земи.

            Йордан пише басни, готите изгонили едни вещици и зли духове се съвокупили с тях, така се родил хунския народ.

               През ІV век ритора и историка от Сарди, Евнапий, решава да напише „История на хуните”. От нея е съхранен само предговора. Евнапий отбелязва, че е ползвал древни автори и дал свои сведения. Той нарича всички народи, които хуните превземат на запад от Дон „скитски”, но не казва, че те са скити.

          През V век Приск Панийски отбелязва, че цяла Скития е превзета от хуните и не се притеснява поради това да ги нарича „скити”, между другото той прави разлика между скитски, хунски, готски, латински и гръцки езици, които са се употребявали в обширната хунска империя към 448 година.

            През VІ век Прокопий Кесарийски уточнява, че утигите, които са хуни, произхождат от кимерийците. Едва тогава за първи път е косвено посочено, че хунския феномен е свързан със стария кимерийски географски ареал, култура и цивилизация. 

Българският език не е славянски.

Българският език не е славянски, той коренно се различава граматично от всички славянски езици. Езиковедите знаят това, но единствено срамежливо го наричат „екзотичен“ сред славянските езици.

          Борис І приема за писмен език в България през ІХ в. славянския... До ХІІ в. писменият славянски е език на черквата и на политическата върхушка, но след това той започва да става общобългарски писмен език и тогава българската реч започва да навлиза със своята особена граматика, което води до „разрушение словесъ“, както пише през ХІV в. Константин Костенечки. В литургията се консервира стария славянски, а в светската култура навлиза упорито неславянска граматика.

Всъщност, българската реч е била лексикално близка до славянската (а и до индоевропейската), което става ясно и от думи като „мед“ и „здрава“ („страва“), които са употребявали хуно-българите (Приск, Йордан). 

 Атила е от българския род Дуло, според световно-известния английски историк Стивън Рънсиман, 1930 г.

Хуно-българският език е вероятно кимерийски (Прокопий), което ни подсказва, че т.нар. „прабългари“, а и хуно-българите, не са никакви тюрки, а са говорили индоевропейски, кимерийски език, който лексикално е близък до славянския и всъщност българите „ограмотяват“ след VІ в. славянския с много кимерийски думи (вкл. дн. руска дума „кумир“), така като арабския и персийския езици ограмотяват след VІ в. тюркския.

Езиковедите не се занимават с философия на езика, за съжаление. А философията на историческата граматика на българския език сочи, че около ХІІ в. не „старобългарския преминава в среднобългарски“, както ординарно пишат езиковедите, а в граматиката на писмения църковно-славянски навлиза българската реч с нейната особена граматика и заявява претенциите си за писмено експлициране. От всички езиковеди, единствено акад. Вл. Георгиев отрича делението старобългарски-среднобългарски-новобългарски и посочва, че разпадането на падежната система след ХІІ в. е основната промяна, настъпила в старобългарския (черковно-славянския) писмен език.

.......................................................................

„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те  живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида  (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд  тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат;  имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако  легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от  волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите  се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук  население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).

Утигури и кутригури не са тюрки, според летописа на Менандър от VІ в.

По времето на византийският император Тиберий (578-582) при тюрките в Предкавказието е изпратено посолство, начело с Валентин. Посланикът тръгнал по море от Константинопол до гр. Синоп на южното Черно море, оттам преплувал на север до гр. Херсон, минал пеш през „планината Таврики” (Менандър), а след това „на коне през равнината, в която имало много блата” (около Азовско море) и влязъл в „страната Аккаги” (Абхазия). Оттук отишъл направо при военния лагер на тюркския наместник Турксанф.

По това време, пише Менандър от VІ в., утигурите имали собствен управник на име Анагей (очевидно е, че това име не е тюркско), който бил васал на Турксанф, но разполагал и с определени правомощия. Така например Анагей бил назначил една жена, която да е началник на „страната Аккаги”.

Тюрките на Турксанф

Турксанф посрещнал недружелюбно посланик Валентин. Той му казал с обиден тон: „Вашият цар (Тиберий) в подходящо време ще получи наказание за това, че той докато води с мен дружествени беседи, (зад гърба ми) сключи договор с вархоните, които са мои роби, избягали от своя господар. Вархоните са поданици на тюрките и те ще дойдат при мен, когато им заповядам. И дори само като видят конете, които ще изпратя срещу тях, ще избягат в преизподнята. Когато се осмелят да погледнат към нас, не от мечовете ще бъдат убити, а от копитата на конети ни ще ги смажем като мравки. И да знаете, че проклятието ми ще се сбъдне, относно вархоните” (фр. 45).

Гневната реч на Турксанф демонстрира, че тархана на армията на тюрките в Предкавказието, е наясно със съдбата на създадената през 568 г. панонската държава между тюрки-авари и кутригури-хуни (така наречените от него "вар/хони") и с успехите й в Европа.

Що се отнася до утигурите, Турксанф е доволен. Той казва на Валентин, че те първоначално се „противопоставили на непобедимия тюркски народ, но останали излъгани в надеждите си”. Утигурите, рекъл тархана, „са наши поданици, те станаха наши роби”. Менандър пише, че вожда Турксанф бил „човек високомерен и тщестлав” (фр.45).

 Тюрките на Истеми идват от Алтай

          През 565 г. тюркската каганатска армия на ябгу Истеми превзема "древна Велика България", основана през 465 г. от Ирник, третият син на Атила. Държавата на местните предкавказки утигури и кутригури.

        През 568 г., докато Истеми воюва с ефталитите в Согд, 10 000 българи-кутригури подлъгват 20 000 авари-тюрки и заедно дезертират на запад. Стигат до Панония, тюрките изобщо не са знаели дотогава за западните земи, както става ясно от самопризнанията на Турксанаф по-късно.

      Българи-кутригури и авари-тюрки през 568 г. правят обща държава в Панония. Аварският войник-дезертьор се самообявява за каган. Когато Истеми научава за това е бесен и се заканва, че като се върне, ще накаже изменниците. Все пак, самият Истеми е ябгу, т.е. зам. каган, а някакъв дезертьор-авар се самообявява в далечни западни земи за каган...

       Българският заместник на аварския каган в общата държава приема тюркския титул "ябгу" (т.е. зам. каган) и оттогава до християнското покръстване на българите при Борис І през 865 г., този титул е бил традиционен за нашата държава...като "канас юбиги" (KANAΣYBIΓI), т.е. кан ябгу...