Урок по българска история.

Българите произхождат от древните и силни кимерийци. Когато залязла държавата на кимерийците, започнали да наричат последните - хуни.



По времето на Атила през V в. от н.е. българите създали мощната Хунска империя и принудили Римската и Персийската империи да им плащат данъци.



Майката на Атила била красива жена и му разказвала легенди за амазонките.



Един ден младежа Атила срещнал едно младо момиче, което галело вълшебен кон еднорог. Атила се влюбил в нея, завел я при майка си, а тя като я видяла, казала: "Щерко"...Оттогава това момиче го наричали "Керка". То станало съпруга на Атила и му родила трима сина, но от тях бащата обичал най-много малкият Ирник. След смъртта на Атила, Ирник станал  цар на българите и основал Велика България.



Братът на Атила, се казвал Бледа.



Бащата на Атила основал династията  Дуло.

 Магьосниците разкрили странно предсказание: на Атила било съдено да открие меча на бога на войната Арес. Този меч последно бил притежаван от Ахил, но бил отнесен с кораб от мирмидонците, след превземането на Троя, в Скитските земи...

                    Някога в далечното минало кораба на мирмидонците на троянския герой Ахил се разбил до бреговете на Кавказ и змея-горянин Барадж отнесъл меча на тайно място. Атила трябвало да убие дракона, да вземе меча и да стане господар на целия свят. Меча на бога на войната Арес бил вълшебен...

Барадж не очаквал, че скоро ще бъде убит...

Бледа разбрал, че Атила ще стане цар на Хунската империя, като намери меча на Арес и решил да го убие. Двамата братя влезли в люта битка и Бледа бил убит. Атила станал самодържец на огромната Хунска империя. Той решил да не убива Змея Горянин Барадж.
                      Змеят бил божество и казал на Атила, че на него му е съдено да покори с българите света.
                              В чест на меча на бог Арес, който Барадж подарил на Атила, всички извикали дружно името на Арес, но сред екота на бойците, се чуло мощното:"Ура, ура...."

Атила покорил много земи и превърнал германските народи в свои васали...



Империята на Атила приличала на външен вид на България, но била десетократно по-голяма.

Ето го Атила...


                                                                       край


Рисунките са на Катя Лазарова. Благодаря й. http://www.facebook.com/profile.php?id=100000217071063

Наричаха се българите "гимери и кимери"...Раковски и Зографската история.

        Още късно-античните и средновековните автори са търсели древния произход на народите и са знаели, че историята на един етнос се е развивала и под други етноними. Едно от названията на българите в гръкоезичните летописи от VІ в. на Прокопий, Агатий и Менандър, е „утигури”. Същият Прокопий дава ясното сведение през VІ в., че утигурите произхождат от кимерийците и дори разказва легенда за този произход.

Но кои са кимерийците?

За тях преди откриването на асирийските клинописи през ХІХ в. се знаеше много малко и то на основата на античните автори като Омир, Херодот, Страбон и др. Независимо от това все пак се е знаело, че те се казват Κιμμέριοι.

Но с откриването на асирийските клинописи кимерийската история придоби по-точни контури и най-вече стана ясно, че названието им е всъщност „гамир”. „Акадското „KURGamir (ra)”” (А. И. Иванчик).

Когато се търсят свидетелства за древния произход на българите, обикновенно по темата за кимерийския произход на същите, се цитира едно сведение в книгата от 1865 г. „Българска старина” на Г. С. Раковски и още едно сведение, дадено на първия ред на Зографската история.

Тези две сведения са близки, но не са идентични.

Из книгата на Г. С. Раковски "Българска старина", Букурещ, 1865 г.


Началото на Зографската история, от около 1860 г.

      Раковски съобщава, че през 1856 година в Белград известния български книжар „Хаджи Найдана книгопродавца” му дал ръкопис, който донесъл от Атон. През 1865 г. в Букурещ Раковски в книгата си „Българска старина” публикува около 40 реда фототипно от тази история-ръкопис.

По всяка вероятност Раковски не е притежавал ръкопис от Зографската история, а препис от „Хаджи Найдана книгопродавца”   на оригинал, който е зает и доработен и от Зографската история.

В случая нас ни интересува какъв произход може да има това сведение, че българите преди са се наричали „Гимери и Кимери”?

Задавам този въпрос, защото съхраненото в асирийските клинописи название „Гамира” едва ли е било известно в Атон, а цялата гръкоезична традиция нарича народа „кимерийци”...

В края на ХХ в. бяха издадени волжко-български средновековни летописи „Джагфар тарихы”, от които особен интерес предизвика компилатичния труд от ХІІІ в. „Барадж тарих”. (Тук няма да се спирам на факта, че и досега се спори около автентичността на „Джагфар тарихи”, не заради друго, а понеже племенникът Нурутдинов, който онаследява от вуйчо си ръкописите, решава да ги дописва и издаде още няколко тома със свои предположения, които обаче сериозно увредиха научното отношение към онаследеното от вуйчо му).

По този въпрос може много да се говори, но аз ще насоча вниманието ви само към едно изречение от „Барадж тарих": „преселниците, които нарекли „кимерци”- неправилно произнасяне на думата "камирци".(Джагфар тарихи., С., 2005, с.18).

Когато аз прочетох горното изречение бях обхванат от съмнение, че „автентичния му автор” едва ли може да знае истинското име „гамири” и че вероятно това изречение е плод на познания от 20 в., които разпознават гръкоезичното „кимерийци” и названието им  в асирийските акадски клинописи - „гамири”.

Дори и в късно-античните арменски летописи на Агатангелос и Тавтос Бузанд от V в. се говори не за област „Кападокия”, а за „Гамирка”...

И така, ако върху данните в „Барадж тарих” може да има съмнение, поради естеството на появата на тези волжко-български ръкописи в края на ХХ в., то откъде-накъде в Зографския манастир в Атон се знае за разликата между „гимери и кимери”, при условие, че асирологията е едва проходила като наука към 1856 г. и все още не е стигнала до такива уточнения???

Първите асирологични публикации в Русия са от края на 90-те г. на ХІХ в.

На запад пък едва през 1889 г. е издадена първата граматика на акадски език, а през 1896 излиза първия речник...

Разбирате ли за какво става дума?

Именно стари български автори, както от Волжка България, така и от Дунавска България, много преди да се изясни в науката, че „кимерийци” е гръцкото название на „гамири”, както те са представени в акадските асирийски клинописи, са знаели за тази разлика.

Можем да допуснем много неща за атонския автор, дал разликата между „гимери  и   кимери”, но не и че някъде в гръкоезичните летописи я е видял.

А щом я е знаел, значи това идва от древно-българската памет за произхода на българите...

Арменската област ВАНАНД и българската ранна история.

           Мит или реалност е задкавказката „страна на българите” Вананд, за която през VІ в. пише арменския историк Мовсес Хоренаци?

       В своя летопис той съобщава за „страна на българи” в Задкавказието, на север от ез. Ван, чиято територия е била колонизирана от българин Бунд и от неговото име води всъщност произхода си арменския топоним „Вананд” (известен по-късно и като „Багреванд”).

Ез. Ван, което в древните асирийски клинописи е именувано "морето Наири".

          Изследователите са обърнали внимание, че „българите-vh’ndur” на Хоренаци от VІ в., съответстват на „българите-Woghkhondor” от допълненията към „Арменската география” от VІІ в. на Анани Ширакаци.

        Но, според „Арменската география”, тези българи са в Кавказ, а не в Задкавказието до ез. Ван...

     Точно на север от това езеро са териториите, известни с топонима „Вананд”. На юго-запад, под Вананд, е Алдзник, чиито земи са били със статута на автономно княжество, а още по-югозападно, е прочутия град Едеса, в старите територии на сирийски Осроен, които стават част от източната погранична земя на Византия.

        Какво подтиква Хоренаци да разкаже за Вананд като „страна на българите”?

       Описвайки дейността на партския цар Валаршак (Вагаршак) към ІІ в. пр.н.е., Хоренаци разказва как той установил ред в земи, които на запад стигат до гр. Мажака (гр. Кесария в Кападокия), а  на север наложил ред на целия Понт (южното причерноморие на изток от гр. Синоп, е по-късно понтийската държава на Митридат - 123 г.пр.н.е.- 63 г.от н.е.). 

      След това Валаршак въвел ред до Кавказ, разбрал се с кавказките народи да не го нападат и като се обърнал ...отишъл във Вананд, т.е. явно на юг към Шира, до местността, която преди да се казва Вананд, „древните са наричали безлесен и горен Баоеан”/кн.ІІ,гл.6/.

     В случая „Баоенан” е самоназванието на Урарту, което след дешифрирането на урартските клинописи в първата половина на ХХ в., се установи, че е „Биайнили” (Бийан).

     Стигайки до „Баоенан” в своето изложение, Хоренаци решава да съобщи откъде произхожда новото име на стария Баоенан като „Вананд”. Тук той явно не обръща внимание, че Вананд е всъщност гръцизирана форма на Бананд и е явно едно и също с Баоенан, и разказва една версия за българин Бунд, който като „колонизирал” Баоенан, дал и новото име на местността като Вананд. Народа на този българин, също се казвал „бунд”, под формата vh’ndur (вхндур), при Мовсес Хоренаци.

     Тоест, според Хоренаци, още по времето на Валаршак към ІІ в. пр. н.е. на това място вече няма действаща страна на българите на Бунд, ето защо той само страница по-нататък пише, че в „дните на Аршак” (сина на Валаршак), „страната на българите” е в „Кавказката планина” (кн.ІІ,гл.9)...От друга страна, Хоренаци още в първото си съобщение добавя, че дори „по негово време” (т.е.  към VІ в. от н.е.), в арменската местност Вананд „има селища, названията на които са получени от братя и потомци” на Бунд...

     И така, Хоренаци е познавал един стар топоним и стари наименования на селища, така както историци преди него като Агатангелос и Тавстос Бузанд познават напр. топоним „Гамирка”, който води произхода си от мало-азиатската територия на кимерийците от VІІІ в. - VІІ в. пр.н.е. и съвпада с Кападокия, чието име е упоменато вече през VІ в. пр.н.е. в Бехистунския надпис.

    Повечето съвременни историци свързват съобщението на Хоренаци за „страна на българите” Вананд със сирийската хроника на Мар Абас Катина (края на ІІІв.-нач.на ІVв. от н.е.), който основно е превеждал на гръцки арамейски ръкописи от Вавилон.

     Двете съобщения на Хоренаци (кн.ІІ, гл.6, гл.9), в които се споменава „страна на българите”, са определено архаични и съотнесени към династичната история на арменските царе Валаршак и сина му Аршак (ІІв.-Ів. пр.н.е.). Историческия момент в тях е редуциран, говори се за  „колонизиране” от страна на Бунд (гл.6) отпреди ІІ в. пр.н.е. и за „заселване, вследствие на смут” (гл.9), но няма и дума за военни действия. Причината, както ще уясним по-нататък за липсата на военни сведения, не е случайна. Тук става дума за автохтонни земи отпреди създаването на Армения. Ще допълним, че при един внимателен прочит се оказва, че и двете хронологично разделени от Хоренаци събития, всъщност се случват  на една и съща територия.

     Нека ги цитираме:

     Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

       Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите. Много от тях се отделиха , дойдоха в нашата страна и  се заселиха за дълго време под Кола /Kogh/, на плодородна земя, обилна на хляб.”

     Както обърна внимание на времето Патканов, тази местност Кола /Kogh/,  е срещу гр. Алтена /Олтия/, който се намира на южното Черно море между гр. Трапезунд и гр. Фасиз /Севастополис/.

      Kogh /Ког, Кола/ е територията около извора на р. Кура /Cyrus/. Под Кола,  т.е. на юг от Кола, е всъщност Вананд...

           В грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай” от V в. се дават древни сведение за „военното племе хони”, което се заселило в Занави, на земята на древният прародител Херки (кимерийски град Харцала се упоменава в асирийските клинописи), като мястото му за заселване им била дадена от „бундурк”.

        При по-късните преписи на грузинския извор след идването по тези места на турките на Истеми към средата на VІ в., това име „бундур”, където „к” е очевидно арменски суфикс за мн.ч., се изписва погрешно от преписвачите „бунтурки”.

             

            Очевидно е, че „бундур” не могат да са „турки”, защото „Мокцевай Картлисай” и по-късното средновековно грузинско съчинение на Леонти Мровели „Животът на картлийските царе”, дават сведения, че „бундур” са коренните жители на Картли, преди в края на ІV в. пр.н.е. там да се заселят иберите.

         Бундур живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тези места, според „Мокцевай Картлисай”, още преди Александър Македонски (ІV в. пр.н.е.). „ Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети: цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети: царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).

Урбниси (груз. ურბნისი) — античный и раннесредневековый город в Грузии; в настоящее время — является селом входящим в Карельский муниципалитет края Шида-Картли. Расположен на левом берегу реки Кура, в 10 километров западнее города Гори.Являлся в прошлом значимым городом Иберии. Археологические исследования показали, что данная местность было заселена уже в III тысячелетии до нашей эры.

                Упоменаването на цитателите и на градовете отделно дава много ясно указание, че тук става дума за пост-урартски градове, тъй като е невероятно населението на такава мощна антична държава като Урарту да изчезне безследно след VІ в. пр.н.е., когато е превзета.

       Несъмнено под името на свирепите „бундурк” в грузинското съчинение, е останал спомен от урарти, тъй като при разчитането на урартските клинописи в началото на ХХ в., се оказа, че самонаименованието им не е Урарту, както са ги наричали, а Биайнед (Биайн).

          Крепостта, наричана „Саркин” в грузинското съчинение, напомня името на урартския владетел Сардур І (има и негови потомци Сардур), който е оставил следният надпис за себе си, като „цар на Биайнед, владетел на град Тушла”.

                     

       Езерото Ван дори през Х в. пр.н.е. е било наричано „морето Наири” в асирийските клинописи, но благодарение на самоназванието на урарите, е запазило етнонимът им „Биайн” като „Ван”.

              Очевидно е, че грузинският църковен документ не знае, че „Бундурк” са Урарту (арм. историк Хоренаци също не знае, че „Баоеан” е Урарту – бел.ред.) и съвсем в духа на библейската генеалогия им преписва, че са потомци на библейските йевусейци, коренните жители на Йерусалим преди юдеите.

              „Удивил се Александър и проучил, че те били потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях, царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки”(гл. І).

           Тук под името „хони” не може да се разбира нищо друго, освен кимерийците, които през VІ в. пр.н.е. напускат именно земите вблизост до Халдея, т.е. напускат Кападокия, където е била античната им държава „Гамирайа” (асирийски клинописи). Пътят на кимерийците  на север от Кавказ минава през Урарту и очевидно в „Мокцевай Картлисай” се е запазил спомен от древни времена.

 

            В арменската генеалогия Хайк (Херки) е потомък на Гомер. Библейското име на Гомер е идентично с името на асирийските Gimir, и тази версия днес се поддържа от редица учени.

         Към началото на VІ в. пр.н.е. кимерийците и бояните живеят съвместно в Задкавказието, в територията на дн. северна Армения и южна Грузия, както показаха новите изследвания по историята на кимерийците на Асколд Иванчик...

        Въпросът, който ме интересува е: защо, след като грузинското късно-антично съчинение "Мокцевай Картлисай" помни бундурк (= самонаименованието на урартците) и след като под "хони", които идват от Халдея, очевидно има предвид кимерийци, все пак...защо ги е нарекъл "хони"?

                                                              

       Дали е възможно самите пост-урартци (=бундурк) да са наричали кимерийците, по време на залеза на последните, на които дават подслон в свои градове, с името „хони”?

         За целта бе необходимо да се обърна към античната история на Урарту (= Бийан, Бунд) и да потърся в асирийските и урартските клинописи отговор.

    Думата "хини(ли)" в урартския език има две значения: едното е "син", в смисъл урартския цар около 780 г. пр.н.е. Аргишти І е син (= хини-ли) на Менуа,предишния цар. Но самият Аргишти създава на левият бряг на река Аракс крепостта "Аргиштихинили". Тeзи "хини-ли", които живеят в тази огромна крепост-град, какви са му на Аргишти?

       Явно не са му всичките деца, независимо, че И.М.Дяконов на едно място допуска такава версия...

     Към 643 г. или 639 г. пр.н.е. урартския цар Сардури ІІІ, предвид на военната си слабост, доброволно признава върховенството на Асирия и се именува "син" на асирийският цар. Тоест, видно е, че думата "син" (хини-ли) в урартурският език, освен семейно значение, е имала и значение близко до "зависим" ("поданик" на урартски е "щурале", дума съхранена в българския език, като "шурей"), макар това да се е разбирало повече в преносен, отколкото в реален смисъл на зависимост. Все пак, Сардури ІІІ, след като се именува "син" на царя на Асирия, демонстрира външно-политическа зависимост. 

    Живеещите в града на Аргишти І, т.е. в Аргиштихинили, са в същата зависимост (хини-ли) към създателя на града.

 

                     

  С други думи, кимерийците, които към VІ в. пр.н.е. са приети в поселища на пост-урартците (бундур), между които и гр. Занави („Мокцевай Картлисай”), са наречени "хини-ли" от самите бундурк, което буквално значи "осиновени", а преносно "зависими" (?).

 северната ивица на ез. Ван

Грумбат и народа му. Кои са те?

Първите сведения за тях са от ІV в. от н.е. в историята на Амиан Марцелин.

Хионитът Грумбат и персийския цар Шапур ІІ първо воюват помежду си през 357/8 г., а след това стават съюзници и хионит на Грумбат, заедно с перси и алани участват в обсадата през 359 г. на византийския град на горен Тигър – Амида.

За хуни, които първоначално воюват с Шапур ІІ, а след това стават негови съюзници, пише в повествувателна форма и арменският историк Мовсес Каланкантуаци:

„През това време настъпи хун на хуните по име Хонагур. Той първоначално заграбил много от Персия, но след това изпратил вестоносец при Шапур и му предал: „Защо е това кръвопролитие?”” (кн.ІІ, гл.І). Така станали съюзници...

Възможно е Грумбат и Хонагур да са една и съща личност, второто име е явно прозвище (хон от Геруа, област на север от Дербенд, упомената още през ІІ в. в Географията на Птоломей).

      Действието, разказано в историята на арменския средновековен автор Мовсес Каланкантуаци се развива в Задкавказието, в област Сюника.

     Амиан Марцелин, независимо че пише на латински, е заел явно от сироезични източници, че народът на Грумбат, се казва „хионит” (кн.ХVІІІ, 6.20). Наистина, в края на живота си, когато Амиан пише за хунските войски в Панония, той явно не знае, че тези хуни не се различават от хионит на Грумбат (359 г.) и не ги отъждествява, но и никъде изрично не пише, че не са.

От съобщението в историята на Амиан Марцелин (кн.ХVІІ, 5.1.), че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990).

Както знаем, когато Амиан Марцелин в кн.ХХХІ.2 описва за първи път европейските хуни, преди те да превземат алани и готи към 375 г., съобщава, че те първоначално обитавали в съседство до „дивите племена видини и гелони” (кн. ХХХІ, 2.14). Последните са същите „гелани”, до които са хионитите, с които през 358 г. персийският шах Шапур ІІ сключва мирен договор, а през 359 г. хионитският цар Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ във войната му с Констанций и заедно окупирват гр. Амида, където е убит сина на Грумбат.

От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., много добре знаем, че „кионайе” (хионит) и хуните, са едно и също:

    „В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от спомена за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ). Това сведение, между другото, дава отговор кои са т.нар. „бели хуни”, убили през 484 г. Пероз и завладяли за „две години” (Прокопий) Персия. Тоест, в сведението на Прокопий, че белите хуни-ефталит нямат нищо общо с пост-атиловите хуни, има очевидна грешка...

„Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.), са същите онези хуни, според Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните на императорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии на Византия.

Оттук става пределно ясно, че „хионит” (хион, хони) е просто форма на името, известно на западните автори като „хуни”.

Произходът на името „хионит”, под което сироезичния летописец от 517 г. Йешу Стилит има предвид европейските хуните, е явно сироезичен, така както „хион” е персоезично наименование на „хуните”, упоменато за първи път в Деветия Яшт на Авеста през VІ в. пр.н.е.

 Забележително е, че по данни на ефталитската нумизматика (R. Ghirshman., 1948; W. Henning.,1960) самоназванието на ефталитите е хион (на монетите OIONO).

Гумильов отъждествява арменското название „хони” с хионит и ги разполага като произход в Согд, което си е доста своеволно, предвид кавказкия произход на етнонима „хони” в арменските и грузинските извори.

А.М.Манделщам пък вменява, че хионит са тъждествени с източните на Персия кидари, което също е грешно:

”Мы имеем основания считать, что Кидара сыграл выдающуюся роль в событиях, разыгравшихся на протяжении второй половины IV в. н.э., и сумел возглавить хионитские племена, по всей вероятности после участия их в походе Шапура II на запад. При их помощи он покончил с зависимостью от Ирана, а затем завоевал ряд областей северной Индии, имея намерение, очевидно, восстановить кушанскую империю. При дележе захваченных областей возникло столкновение с частью хионитов, участвовавших в походе. Это столкновение вынудило Кидару отдать хионитам центральный Афганистан. Часть хионитов, обосновавшаяся в Прикаспии, от Кидары не отложилась и продолжала сохранять в дальнейшем тесные связи с его преемниками, что обеспечивало этой части хионитов до определенного периода независимость от Ирана.”( КСИЭ. Вып. XXX. 1958. С. 66-72).

Що се отнася до формата „хионит”, която и Йешу Стилит в началото на VІ в. употребява, е видно че по никакъв начин не може да се сложи знак на равенство между съобщението на Приск за кидарите и на Йешу Стилит за „кионайе”, които той в един и същ пасаж свързва с предкавказките хуни от 395 г.

Името „хион” не е чуждо като название за обозначаване на предкавказките хуни и в арабоезичното житие (очевидно превод от сирийски) на Св. Григорий, където хуните са наречени „куан”: Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482, 22. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните:

”И изпрати той (Св.Григорий – бeл.ред.) Йоан като епископ над страната на куаните.”

          От арменската история от V в. на Тавстос Бузанд знаем, че тази християнска мисия на Йоан е била сред хуни и масагети в Кавказ през ІV в. от н.е., явно за нея е знаел и Йероним през втората половина на ІV в., оповестявайки, че „хуните четат Евангелието”...

ДОПЪЛНЕНИЕ:

Произходът на ефталитите е пост-атилов... 

 В историческата наука се знае много добре годината на превземането от хуните на персийската държава на Пероз, това е 484 година...

Но има едно неудобство, повечето модерни изследователи твърдят, че хуните, които превземат Персия през 484 г., са всъщност на източната й граница, докато нашите пост-атилови хуни, са на северо-западната граница на Персия (???).

През 1941 г. руската изследователка Н. Пигулевская обръща внимание, че сирийските извори за хуните-ефталит, не са включени в научен оборот.
„Ако вземем под внимание крайно ограниченото число на историческите паметници на средноперсийски език в империята на Сасанидите и факта, че арменските източници са подлагани на многократни преработки и интерполации, тогава сирийските извори придобиват особено важно значение.” (Н.Пигулевская.Сирийские источники по истории народов СССР, М.,1941, с.6).
Тя обръща внимание, че Макуарт, Едуард Шаван, Мак Говерн и Везендок са оформяли своите хипотези за ефталит, без да вземат под внимание „редица гръцки и сирийски източници, като хрониката на Йешу Стилит, части от хрониката на Захарий Ритор...” (пак там, с.7).
Пигулевска стига до констатацията, че „сирийските извори изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит.

Такова преразглеждане не е направено в историческата наука.
До какви изводи може да ни доведе то, ако бъде предприето?