През 1950 г. Кремъл решава произхода на българите да е от Алтай.

„По данни на арменските летописи, българите заселили част от Армения още през ІІ в. пр.н.е. Най-старият писмен източник, съобщаващ за българите, е свидетелството на сириеца Мар Абас Катина, живял през ІІІ в. от н.е., за това, че българи, обитаващи на север от Кавказ, през 149-127 г. пр.н.е. нахлули в Армения”. Това пише още през 1888 г. П.В.Голубовский („Болгары и хазары. Киевска старина. №7, с.25).

 Същото съобщава, за последен път в руската наука, през 1951 г. А. П. Смирнов (Волжские Булгары, М., 1951). 

 В периода 1920-1950 г., под давление на яфетизмът на Н.Я.Мар, произходът на чуваши и българи се търси в Месопотамия (Н.Я.Марр. Чуваши-яфетиды на Волге, Чебоксары: Чувашское государственное издательство, 1926, с.с. 3-74).

 Колкото и да е бил особен и своенравен езиковедският яфетизъм на Мар, не може да бъде отречено, че точно Мар фаворизира българската тема и в СССР никой не твърди до 1950 г., че българите са тюрки от Алтай.

Аз стигнах до извода, че една от причините в СССР след 1950 г. да се издигне тезата, че българите са тюрки, е крахът над Мар и неговият яфетизъм, наложен лично от Сталин в статия под псевдоним във в. ”Правда” през 1950 г.

Погромът над наследството на Мар е изисквал и нов прочит на произходa на българите, езиковият проблем на чувашският и българският е лишен от яфетическото му съотнасяне към Месопотамия и в противоречие с арабските източници е приравнен до езикът на каганатските тюрки.

Бих искал да бъде посочено много ясно, че в началото на ХХ в. никой изследовател не е приравнявал в езиково отношение българи и тюрки, а всички те пишат за сходство между езика на българи и хазари, като посочват, че остатък от този език е чувашкия, който не е бил тюркски, независимо, че с течение на времето е „отюречен”.

Един от най-добрите тюрколози В.В.Бартолд още през 40-те години на ХХ в. пише: „Язык хазар, подобно языку болгар, был непонятен для остальных турок и, вероятно, был тем же языком, остатком которого теперь является чувашский”(Тюрки, Алматы, 1998, с. 50).

В началото на ХХ в. Микола (J.J.Mikkola.,1918) при разчитането на „Именникът на българските князе” също акцентира на чувашките съответствия.

През 1934 г. Минорски пише : „Езикът на волжките българи, от който на нашето внимание има само няколко късни надгробни надписи, е бил по всяка вероятност родствен със съвременния чувашки, който е особен и наистина различен от другите представители на тюркското езиково семейство (...). Разбира се, съвременните чуваши – това са само малка част от древните българи, голяма част от последните е била отюречена. Тази отюречена част от старите българи вероятно може да се проследи сред т.нар. „волжки татари”” ( Коментари към § 51., Hudud al-Alam. The Regions of the World. A Persian Geography 372 A. H. - 982 A. D./Tr. and expl. by V. Minorsky ).

Както казахме, още след 1920 г. Н.Я.Мар започва упорито да изучава произхода на чувашкия език, във връзка с месопотамските езици.

През 1949 г., една година преди Сталин да извърши погром над научното наследство на Н. Я. Мар,  С. А. Токарев пише: „Така например, трудно би било да се възрази каквото и да е било против достатъчно убедително доказаната историческа връзка между древните българи и съвременните чуваши.”  И още: „Не кой друг, а именно академик Мар даде анализ на древнобългарския език, изхождайки именно от чувашкия” (Советская этнография, 1949, №3).

Книгата на Смирнов за волжките българи от 1951 г., в която се определя древния произход на българите, е последния отзвук от българофилството на Мар в СССР, което бива попарено през 1950 г. от статия под псевдоним на Сталин, с която се отрича делото на вече покойния Мар. За една нощ научните изводи на Н.Я.Мар, които са водещи в СССР до този момент, са изхвърлени на бунището...

Ражда се нова, анти-маровска съветска хипотеза за произходa на българите, която твърди, че те били тюрки от Алтай и когато хсионг-ну тръгнали на „велико преселение на народите”, повлекли със себе си към Волга и българите.

Това както знаете бе дълго време официалната догма за произходът на българите и тя се повтаря и доднес.

Както знаем, руско-съветската хипотеза за хуните, е че те са един и същ народ с Hsiong-nu, за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е.; след това хсионг-ну са победени от сянбийците.

 Какво обаче се случва  в науката ?

През годините се развива археологията и се доказва, че преселение на хсионг-ну е нямало, няма никакви артефакти (С.С.Миняев).

Още през 1945 г. американският учен Ото Менхен-Хелфен повдига въпросът за липсата на антропологична и етнографска близост между европейските Huns (ІV/V в.в. от н.е.) и обитателите на Ордос и Жълтата река Hsiong-nu (последни данни за тях са от І в. от н.е.).

Доводите на Хелфен очевидно повлияват на Томпсън, който през 1948 г. в своята монография за хуните отрича приемствеността на европейските хуни от средно-азиатските хсионг-ну.

През 1960 г. (ВДИ,4) съветския историк Л.Н.Гумильов подлага на критика възраженията от 50-те години на ХХ век на американския изследовател Ото Менхен-Хелфен, в които се посочва, че въпроса за произхода на европейските хуни все още не е окончателно решен в историческото познание.

В своята статия Гумильов си поставя за цел да защити хипотезата от 1900 г. на руския учен Иностранцев за това, че средно-азиатския народ „хсионг-ну” (Hsiong-nu) и европейските хуни (Huns), са един и същ етнос. Защитавайки Иностранцев, създателят на руската хипотеза за приемственост и превръщайки го в нещо като гуру на руските исторически изследвания за Средна Азия, Гумильов възприема себе си като част от една дълга традиция на руската наука за този регион, която според него държала монопола върху историческото познание за Средна Азия (?).   

В тази своя статия Гумильов разработва идеята за „конния отряд” хсионг-ну (”хунну”, „сюну” на руски), който избягал от хсионг-пи  (”сянбийци” на руски) и стигнал до Волга, там те си взели жени и по логиката на „пасионарната философия” на Гумильов създали за два века нов народ – „гуны” (=европейските хуни).

Както виждате, още през 1960 г. се оформя хипотезата, че е нямало „велико преселение” на хсионг-ну на запад, но това по неведоми причини ни най-малко не променя през годините хитопезата за произхода на българите, които били повлечени от хсионг-ну на запад.   

Кой ги е повлякъл, един „конен отряд” ли?
....................................................................................

ПРЕЗ 1962 Г. ИЗВЕСТНИЯТ РУСКИ УЧЕН АРТАМОНОВ СИ НАЛАГА САМОЦЕНЗУРА ЗА ПРОИЗХОДА ЗА БЪЛГАРИТЕ, СПРЯМО СВОЯТА ТЕОРИЯ ОТ 1937 Г.

През 1962 г. в Ленинград М.И.Артамонов издава „История хазар”, в която четвърта глава е: „Утигуры и кутригуры”. В нея той, след като прави хаотичен разбор на първоизворите, предлага българите да бъдат признати за „отюречени угри” (с. 98), повлечени от Задволжието на запад от прииждащите в ІV в. от Монголия хунну (хсионг-ну, сюну). Българите през V в. станали много силни, според Артамонов, защото от Задволжието дошла още една вълна, ето защо „тъй като числото на хуните не е могло да бъде голямо, то българите, в края на краищата, напълно ги погълнали и смесвайки се с остатъците на местното източно-европейско население, съставили този народ, който, в крайна сметка, през VІІ в. започнал целият да се нарича „българи”, макар и да не изгубил своята разноплеменна организация с нейните особени племенни названия” (с. 98).

Артамонов никъде не пише за старата теория, отъждествяваща утигури и кутригури с българите, и дори от извода му става ясно, че вече е възприел новата съветска доктрина след краха (1950 г.) на Н.Я.Марр, съгласно която българите са приравнени КЪМ каганатските тюрки; това става особено видно от главата му за Велика България на Кубрат, където той следва плътно доктрината на Л.Н.Гумильов за това, че Орган бил някакъв тюркски хан, а династията Дуло била тюргешкият патриархален род дулуси.

Изводът на Артамонов за произхода на българите от угрите, е направен от него през 1962 г. изцяло под давлението на статията от 1960 г. за произхода на европейските хуни на Л.Н.Гумильов. Последният, за да отговори на критиката на американският професор Ото Менхен-Хелфен, който към 1945 г. издава няколко статии, в които отбелязва, че въпросът за произхода на Huns от Hsiong-nu (тезата на Иностранцев от 1900 г.) не е решен в историческата наука, разработва хипотезата, че само „един конен” отряд мъже Hsiong-nu бил дошъл към Волга и те си взели жени-маджарки (угри, унгарци), така от ІІ в. до ІV в. се оплодил, размножил и появил, според Гумильов, нов народ „гуны” (Huns), т.е. европейските хуни.

Като цяло ІV глава от трудът от 1962 г. на Артамонов, обхващаща от 79 с. до 103 с., е писана еклектично и в нея са приспособявани различни пластове от изводите му от 1937 г. (когато излиза първото издание, по времето на корифея Мар), които Артамонов интерполира и интегрира към новите анти-маровски доктрини в съветската историческа наука след 1950 г. за идентичността на българите и каганатските тюрки.

Това става видно от началото на ІV гл., където Артамонов отрича мнението на унгарския учен Д. Симони (с.83), че българите били особен народ („българо-угри”), проникнал в Европа едва през 60-те години на V в., заедно със савирите и оногурите, но в края на главата Артамонов приема, че голямата вълна „отюречени угри”, т.е. българите, според него, била дошла точно тогава.

Очевидно, Артамонов си е наложил доста солидна самоцензура през 1962 г., предвид на тезите му от 1937 г., и това ясно свидетелства, че в социалистическият блок историческата наука се е ръководила от един център, точно този, който решава след 1950 г. протобългарите, дотогава фаворизирани от научния кръг около Н.Я.Марр, да бъдат преформулирани като произход от Месопотамието, в посока на идентичност с каганатските тюрки от Алтай.