Пълководецът Гимер от ІІ в. пр.н.е.

     Арменските извори от късно-античният период са отдавна обект на критичен научен дебат между историците. Що се отнася до произхода на арменските царе, още през VІ век  Прокопий Кесарийски отбелязва в своя трактат „За сградите”: „Нека никой не мисли, че Аршакидите са родом арменци, както ни съобщава за това историята на Армения”.

    „Аршак, предводител на племето „парное”, започнал да обединява Партия и сложил край на Андрогор, който представлявал по това време там военната власт на Селевкидите. Тиридат, брат на Аршак, успял за завоюва Гиркания и Партия. Така се образувала Партанската държава (династията на Аршакидите е от 250 г. пр.н.е. до 224 г. от н.е.).” (Пигулевская, в „История Ирана с древнейших времен до конца ХVІІІ века”, Л., 1958, гл. І, § 15).

Партанската столица Селевкия, по-късно персийска столица Ктезифон.

    През първите десетилетия на VІ в. Прокопий знае само историята на арменският повествувател Тавстос Бузанд (V в.), която цитира в своя труд „Войната с персите”. Прокопий пише съчинението си „За сградите” към средата на века и очевидно именно по това време той се запознава и с арменската история на Мовсес Хоренаци (VІ в.), в която е прокарана идеята, че първите арменски царе били чак от средата на ІІІ в. пр.н.е. - Валаршак и синът му Аршак, които произхождали от династията на партанските Аршакиди.

      Арменският историк Мовсес Хоренаци в своя труд (кн. І, 8) пише, че Валаршак бил брат на Аршак Велики, който създал Партия и твърди, че Аршак поставил своя брат за цар на Армения.

      Съществувал ли е Валаршак или това е легендарен цар на Армения от средата на ІІІ в. пр.н.е.?

      За да придаде историческа достоверност на образа на този първи арменски цар, Хоренаци включва в труда си две събития, свързани с Валаршак.Той твърди, че историкът Мар Абас Катина бил секретар на Валаршак и по негова заповед бил ходил да събира сведения за древното минало на арменците в стари месопотамски архиви.

     Както отдавна бе посочено от учените, това съобщение на Хоренаци не е достоверно, Мар Абас Катина е живял към ІІІ или ІV в. от н.е. и много от неговите исторически проучвания Хоренаци съзнателно приспособява към удревляване на миналото на арменците.

      Второто сведение на Хоренаци, свързано с Валаршак, е героично.

   Древните, според Хоренаци, наричали арменската местност Вананд преди с името „горен Баоеан” (кн.ІІ, гл.6). Тук историка споменава, както стана ясно след разчитане на урартурските клинописи в ХХ в., самоназванието на Урарту - „Бийан”.

 
        Територията на север от ез. Ван до извора на р. Кура (Cyrus), където е местността Коха (Кола), е арменската област Вананд.

    Описвайки героичните подвизи на Валаршак, арменският историк Хоренаци дава сведение, че той привършил разпоредбите си, като покорил Вананд. Съобщавайки това, Хоренаци вметва, че преди местността се казвала „Баоенан”, но заради колонизатора Бунд, който бил българин, тя започнала да се нарича на името на неговият народ „вхндур” (vh`ndur), т.е. Вананд.

Българинът Бунд

          

      Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вхндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

     Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак (това е син на Валаршак, т.е. значи Аршак ІІ – бел.ред.) възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите. Много от тях се отделиха, дойдоха в нашата страна и  се заселиха за дълго време под Кола/Kogh/, на плодородна земя, обилна на хляб.”

    И така, ясно става, че Бунд е не само патроним, но и етноним – Бундур (vh`ndur). Защо тогава тези хора са наречени българи? Отговорът на този въпрос не би бил неловък, ако бе внимателно проучено от историците, че сред 16-те запазени преписа от хрониката от ІХ в. на Теофан, народа, от който е Кубрат, е именуван в някои от преписите „уновундбългари”, а не „уногундури”.

    Грузинският църковен документ от ок. V в. „Мокцевай Картлисай“ също знае за „Бундурк” и според изследователите под това име визира събития от времето на Урарту (едва през VІ в. пр.н.е. в Бехистунския надпис вече не се говори за Урарту, а за Армения).

    Арменците произхождат езиково от старите мизи, населили р. Ефрат още към ХІІ в. пр.н.е., според асирийските клинописи. Арменците онаследяват земите на Урарту, а урартите/бийани очевидно мигрират на север към Кавказ и Предкавказието, заедно с кимерийците, чиято хегемония над Предна и Мала Азия свършва към VІ в. пр.н.е.

   За последно на юг от Кавказ бундур воюват, според грузинския източник, с Ал. Македонски. Очевидно грузинския църковен документ „Обръщането на Грузия към християнството” (Мокцевай Картлисай) не е знаел кои са тези хора по земята на дн. Грузия, по която през ІV в. пр.н.е. се заселват иберите-грузинци, ето защо ги нарича в библейски дух „йевусейци”. Сравнението с коренните жители йевусейци на Йерусалим, преди там да дойдат израилтяните, е интересно. Иберите също са на земята на бундур, както евреите на земята на йевусейците. Давид купува именно от йевусееца Орна място, за да положи там кивота.

   „Удивил се Александър и проучил, че те били потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях, царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетеля на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки” (гл. І).

    В този цитат срещаме името „хони”, което към ІV в. пр.н.е. очевидно носят кимерийците. Така става ясно, че е прав Прокопий Кесарийски от VІ в. от н.е. в проучването си: „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци…” (Войната с готите, кн.ІV.5).

  През 1938 г. един от най-добрите изследоветели на партанската история (A POLITICAL HISTORY OF PARTHIA, BY NEILSON C. DEBEVOIS; CHICAGO · ILLINOIS, 1938) дава следните данни : „Скоро Фраат обърна своето оръжие срещу народите, които обитавали горите Елбрус на юг от Каспийското море. В частност, той депортирал мардите и ги преселил в Харакс около Каспийската врата (Дербенд – бел. м.)“ [с.41].

    Походът на партанския цар Фраат (176-171 пр.н.е.) се случва преди 171 г. пр.н.е. След това Фраат е онаследен от брат си Митридат (171-138 пр.н.е.).

    Упоменаването на града на хони и бундур Херки, по времето на  партанския цар Фраат (176-171 пр.н.е.) кореспондира с данните на Хоренаци, визиращи приблизително същият период. Арменският историк Хоренаци пише за българин Бунд, а в партанската история по времето на  Фраат ІІ (138-128 пр.н.е.) се появява някакъв Гимер, съдружник на партите.
За Гимер сведения дават Iustin. XLII. 1.3;  Posidonius. Hist. XVI, fr. 13 (J. Bd. II A. P. 228 = Athen. Deip. XI. 466). Диодор Сицилийски го нарича погрешно Евемер (Ενήμερος) (Diod. Sic. XXXIV. 21).

  През  130 г. пр.н.е. селевкидският владетел Антиох ІІ Сидет (139-129) решава окончателно да се разправи с Партия и превзема вавилонските земи. Много от царете, данъкопладци на партите, изоставят Фраат ІІ, но не и Гимер. През 129 г. пр.н.е. Антиох ІІ Сидет е убит и именно Гимер става фаворит на Фраат ІІ, който му дава да управлява западните земи, а самият Фраат ІІ отива на изток, за да воюва със саките.

   Очевидно името Гимер не е случайно и е прозвище на кимерийския цар, васал на Фраат ІІ. Гимер държи властта на партите не само над Вавилон, но и в Месопотамия, и именно по време на неговото наместничеството, древният град Александрия-Антиохия на Персийския залив е преименуван през 129 г. пр.н.е.  на… Харакс.

     Пренесъл е явно името на древният град Херки на хони и бундурк, така както българите по-късно основават няколко града с името Болгар.

    Между другото името на гр. Харцала се появява още в асирийскити клинописи: „В последните две издания на аналите IT и H, съставени съответно в 640 и 639 години, се съобщава, че кимерийският цар Дугдамми, който се намирал в трудно положение " назад ... се върна в страната си " или " армията си и лагера си, той оттеглил в града Харцала" (местоположение на този град не е известно)"
И.Н.Медведскаяhistory.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/za_skitskoto_nahluvane_v_palestina.html 

Урартите през 715 г. пр.н.е. се опитват да превземат гр. Харцала, но не успяват. През 714 г. кимерийците атакуват Урарту.

     А къде е този град, се уяснява от договор от 562 г. между перси и византийци: „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. Санкт Петербург, 1860).

    „Каспийските врата” са Дербент, значи става дума за другият проход над Грузия. Името „Хоруцон” за Дарялския проход над Грузия е непознато в гръкоезичните късно-антични  текстове, очевидно попада в договора по линия на персите, които са го онаследили от асирийци и вавилоняни.

    И така, очевидно кимерийският древен град Харцала се е намирал на юг от Дарялския проход и е дал и името Хоруцон на прохода в Кавказ...Там е и гр. Херки на грузинския летопис „Мокцевай Картлисай”, там е и гр. Харакс по време на партанския цар Фраат (176-171 пр.н.е.).

   Мухамед ибн Хавендшах (1433-1493), известен повече сред арабоезичните историци  като „Мирхонд”, е автор на съчинението от 7 тома  „Градина на чистотата” (Роузат-ас-сафа фи сират-ил-анбия вел-мулук вел-холаф). В своята книга от 1841 г. „Гюлистан-и Ирам” (вж. изд. Баку., 1991)  Аббас-Кули-ага Бакиханов, дава подробни сведения от изворите на Мирхонд от ХV в., упоменавайки и патронима на кимерийците като „Камари”: „Камари, когото наричат още Кемак, бил ловец на зверове, човек с весел нрав. Той се заселил на това място, което впоследствие нарекъл по името на своя по-голям син Булгар, а по-малкия му син, се казвал Партас.”

      Много интересно сведение, чакащо да му се обърне внимание, при условие, че същото е записано и в “Ориенталска библиотека” на Ербело де Моленвил (1697 г.)?

АРХИЕПИСКОПИЯ ПЪРВА ЮСТИНИАНА

           Император Юстиниан І (527-565) създава архиепископия „Първа Юстиниана“ през 535 г. с изрична новела, поместена под № 11 във ІІ том на Corpus juris civilis Romanorum.

          „Понеже преди главното управление беше в Сирмий и там бе всичкото илирийско величие и в гражданските и в епископските работи, но след това по времето на Атила, като бяха завладени ония места и Апений, управителя на главното управление на град Сирмий избяга в Солун, тогава и свещенното достойнство се премести заедно с главното управление, и Солунския епископ, не с особена власт, но под сянката на главното управление се удостои с някои привилегии.“

Отчитайки, че държавата му е велика, Юстиниан решава да не връща центъра на Илирийския диоцез в Сирмиум, а създава Първа Юстиниана с ранг не само на митрополия, но и на Архиепископия, под чиято власт да са епархиите първа и втора Дакия, Втора Мизия, Дардания, Превалитана, Втора Македония и част от Втора Панония…

Още от времето на Диоклетиан (284-305), а след това при Константин Велики (306-312) Римската империя е разделена на четири префектури: Галска, Италийска, Илирийска и Източна.

 Град Сирмиум става център на Илирик и е наречен от историкът Амиан Марцелин от ІV в. „преславна майка на градовете“. Тук през 375 г. е резиденцията на Валентиниан І, който умира от инфаркт през същата година. През 378 г. брат му Валент е убит от хуни и готи край Адрианопол и Грациан, роден в Сирмиум, кани тук  испанеца Теодосий І, предлагайки му да поеме Източната част на Римската империя.

       За първи път хуно-българите се опитват да превземат Сирмиум през 389 г., но Теодосий си го връща, както става ясно от един текст от хрониката от VІ в. на Касиодор, съхранен при Мавро Орбини. „Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І ; след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

През V в. града попада в империята на Атила и светската и духовна власт на Илирия се премества в Солун, след като в периода на ІV и V в.в., е бил средище на цели пет църковни събора.

След смъртта на Атила през 453 г. и убийството на първородния му син Елак от гепидите на Ардарих, Сирмиум минава под гепидска власт.

В началото на VІ в. гепиди и готи воюват срещу българи около Сирмиум. Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под  504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”.

През 568 г. българи-кутригури с помощта на авари-тюрки си възвръщат Сирмиум и той става главен град на конфедерацията между авари и българи, известна с имената `Авария`, а така също и `Хуния`.

 

По времето на българския владетел Омуртаг (814-831) региона на Посавска Хърватия от Панония, е превзет и Срем/Сирмиум попада в български ръце.

Омуртаг, миниатюра от хрониката на Йоан Скилица, 11 век

Пресиян (836-852) води война срещу сърбите, които по това време за първи път показват признаци на държавност и племената им са обединени от  Властимир. Дотогава, както пише и Константин Багрянородни (De admin.imper.ed.Bon. cp.32, p. 154) българи и сърби не са воювали.

През 809 г. Крум завоюва София. Борис (852-889) приема царството на река Брегалница, според местно предание.

Тоест, след 837 г. Пресиян включва региона на Охрид, т.е. Първа Юстиниана, към българската държава.

Територия на България при управлението на кан Пресиян

ЗАЩО ХОНИ, ХУНИ, ХИОНИТ И ХИОН Е ЕДНО И СЪЩО.

Въпреки желанието на някои автори да утвърдят, че хони и хуни са етноси, които нямат нищо помежду си, сме свидетели, че грузинци и арменци наричат „хони” същите, които западните късно-антични автори – „хуни”.

Това става пределно ясно от арменският историк от V в. Елише (в част VІ от историята му), който пише, че преди 450 г. арменските нахарари са искали военна помощ от предкавказките хони.

 Очевидно тази помощ е искана през 448 г., защото Приск Панийски, който по същото време е при Атила в Панония, научава, че той може би ще нападне Персия. Във връзка точно с този слух, западният посланник Ромул и римският съветник на Атила Константиол разясняват, че хуните вече са нападали Персия (395 г.) и че ако Атила я нападне пак, ще я превземе, но това не е добре за римляните, твърди Константиол, понеже тогава Атила нямало да забрави Рим, а ще се върне за да го пороби окончателно.

„Никога на никого от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време и да владеят както островите на океана (островите в Каспийско море, потънали по-късно – коментар мой), и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци. Стремейки се дори да увеличи още повече огромните си земи, които има, и да придобие нови, той [Атила] даже иска да нападне Персия. Когато някой от нас попита по какъв път той може да стигне до Персия, Ромул (посланик до Атила от страна на Западната римска империя - к.м.) допълни, че Мидия се намира на недълго разстояние от Скития и че на хуните им е познат този път, те отдавна са нападали Мидия, когато страната им е страдала от глад, а римляните пък не са ги атакували тогава (има предвид техните останали войски в Панония – к.м.), заради случилата се по онова време друга война (явно има предвид войната на Теодосий І с узурпатора в Рим Евгениус – к.м.).“

Хунската държава още в края на ІV в. (395 г.) е била от Кавказ до Панония. Тя е водила войни през ІV в. в Персия, преди да нападне готите на запад от Дон към 363/375 г.

От средата на ІV в. започва разцветът на хунската военна мощ и първият владетел на хуните, който побеждава персийския шах Шапур ІІ (309-379), е известен – това е Грумбат (сравни това име с Камир, Кормисош и Крум).

Амиан Марцелин, независимо, че пише на латински, е заел от сироезични източници, че хуните на Грумбат са наричани в сироезична среда „хионит” (кн. ХVІІІ,  6.20).

Наистина, в края на живота си, когато Амиан пише за хунските войски в Панония, той явно не знае, че тези хуни не се различават от хионит на Грумбат (359 г.) и не ги отъждествява, но и никъде изрично не пише, че не са. От съобщението му в неговата история в кн.ХVІІ, 5.1.,  че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990).

Както знаем, когато Амиан Марцелин в кн. ХХХІ.2 описва за първи път хуните, преди те да превземат алани и готи, съобщава, че те първоначално обитавали в съседство до „дивите племена видини и гелони” (кн. ХХХІ, 2.14). Последните са същите „гелани”, до които са  хионитите, с които през 358 г. персийският шах Шапур ІІ сключва мирен договор, а през 359 г. хионитският цар Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ във войната му с Констанций и заедно окупирват гр. Амида, където е убит сина на Грумбат.

От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., много добре знаем, че „кионайе” (хионит) и хуните, са едно и също.

 „ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ).

 „Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.), са същите онези хуни, според  Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните на императорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии на Византия, т.е. през 395 г. те са хуните от Панония (Ото Мeнхен-Хелфън), а през 484 г. това са всеизвестните хуни-ефталит.

Независимо, че днес в науката се е наложило мнението, че произхода на ефталит е на изток от Персия, сведение дадено единствено от Прокопий през VІ в., то цялата сироезична летописна традиция (Псевдо-Захарий Митиленски, Иешу Стилит, Михаил Сириец, Бар Ебрей) твърди обратното: хуните-ефталит са пост-атиловите хуни. По нумизматични данни самоназванието на ефталитите е било „хион“, а в индийските извори са „хуна“.

Абу-ль-Фарадж/Григорий Бар-Эбрей. Всеобщая история. //Древние и средневековые источники по этнографии и истории Африка южнее Сахары. Т.4. Арабсккие источники ХІІІ-ХІV вв.; Восточная литература., 2002: „(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”

Ето защо, е важно да си изясним, че хионит, хуни и хони, са просто три форми на едно и също име.

Дори можем условно да допуснем, че както произходът на формата „уни, хуни” е западна, така формата „хони” е с кавказки произход, а формата „хионит” има сироезичен произход...

Арабоезичното житие на Св. Григорий, което явно е превод от сирийски, нарича хуните – „куани”, форма, която е близка до „кионайе” на Йешу Стилит.

  „Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482,22;”. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните: ”И изпрати той (Св.Григорий) Йоан като епископ над страната на куаните.”

Кога за първи път е упоменато името на хуните?

Още през 1901 г. на  Marquart J. (1901, стр. 50-52) му прави впечатление, че в 9 яшт на Авеста има сведение на „хийаона“. Маркуарт, а след него и всички останали, са сигурни, че това са хионит, упоменати през ІV в. от н.е. и от историка Амиан Марцелин. Още през 1932 г. Bailey H. W. (1932, р. 946) е впечатлен от информацията и е единственият, който настоява, че това е реален противник на персите. Доразвива идеите си през 1954 (р. 20-21).

През 1959 г. към въпроса се обръща Altheim F. (І, стр. 52-53), който дори посочва, че в `Яшт ХІХ, 30` хийаона са описани с „осровръхи шлемове“.

През 1959 г. мнение по въпроса взема и Ото Менхен-Хелфен, който общо взето подхожда негативно и пита, къде е била тази мощна федерация от племена, врагове на зороастрийците, след VІ в. пр.н.е.?

И все пак, как обаче да бъде обяснено наличието на „хийаона“ в деветият яшт на Авеста (виж карде 7, стихове 30, 31 и т. н.

blagoverie.org/avesta/yashti/yasht9.phtml

Още през 1901 г. изобретателният Marquart е предложил своя идея. Според него, след атаката над Персия през 484 г. от н.е., ефталитите (по данни на ефталитската нумизматика ``вж. специално R. Ghirshman., 1948; W. Henning.,1960`` самоназванието на ефталитите е хион ``на монетите OIONO``) са били толкова омразни на персите, че името им „хионит“ дори е вписано в Авеста като врагове и „негодници“ (стих 30)  (???).

Така науката, която не приема за истинско сведението на Прокопий Кесарийски от VІ в. от н.е., че произходът на хуните е кимерийски, решава, че през V в. религиозните маги са фалшифицирали собствените си свещенни текстове, но не иска да приеме, че нито 9 яшт на Авеста е фалшифициран, нито Прокопий фалшифицира, а произходът на европейските хуни (хони, хионит, хион, хийаона) трябва да се търси при славните кимерийци до VІ в. пр.н.е.

Българската история и легендата за синовете на Кубрат.

        Чрез византийските летописци от ІХ в. Теофан и Никифор е достигнало до нас сведение от неизвестен извор, където е разказана легендата за петте сина на Кубрат.

художник Димитър Гюдженов

          При внимателен прочит на сведението за  петте сина на Кубрат, се вижда, че са съобщени имената само на Бат-Боян и на Аспарух.

 "Кан Аспарух" - худ. Б. Чантарски  

          На двама от т.нар. „синове” изобщо не е споменато името, но историческата наука твърди, че това били Кубер и Алцек.

  На третият, името е дадено от Теофан и Никифор като Котраг, което както знаем е етноним на котрагите (кутригурите).

     Един от синовете на Кубрат, четем по-нататък в разказа  (достигнал до нас чрез Теофан и Никифор), се бил заселил в Равенския Пентаполис. Град Равена и още четири града наоколо, са формирали т.нар. „Равенски Пентаполис”.

       Равена

          Летописецът от VІІІ в. Павел Дякон съобщава в своята хроника  за български предводител Алцек, който потърсил земя за заселване в Италия от лангобардския крал Гримоалд (662-671). Павел Дякон съобщава и за област България на Апенините.

                Алцек обаче, според данните от Павел Дякон, не се заселва в Равенския Пентаполис, а около Неапол, където миролюбиво е допуснат от лангобардския крал Гримоалд (662 - 671) и Алцек получава титлата гесталд (зам. херцог), а хората му са заселени в три града около Неапол.

         
             Според източника, който ползват Теофан и Никифор, един от петте сина на Кубрат се заселил в Равенския Пентаполис.

          В историческата наука този син на Кубрат се идентифицира като Алцек, за който пише Павел Дякон. Обаче последният твърди, че Алцек се подчинил на лангобардите, а източника на византийските летописци Теофан и Никифор, съобщава, че Алцек се подчинил на римляните и е категоричен за заселване в Равенския Пентаполис на българите. Тоест, имаме сведения за заселване на българи, както в северна Италия (Равена, Пезаро и още три града) на римска територия (Теофан), така и в южна Италия, в Кампания. Павел Дякон дава подробни сведения в кои селища на лангобардите в Кампания, около Беневент, се заселват хората на Алцек.

          Защо Алцек идва с войска и хора в Италия? Той действително ли е кубратов син?

 

          И така, имал ли е Кубрат пет сина или в легендата, разказана от Теофан, сме свидетели на сведение за разселване на българи от Кавказ до Неапол и Стара планина?

 художник В. Горанов

                  В „Арменската география от VІІ в.” (Анани Шираканци) и в писмото на хазарският цар Йосиф (Х в.) до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, се споменава само за един кубратов син, който тръгнал на запад от р. Дон и това е Аспарух. Няма сведения за други поели на запад.

          Това налага отново критично да прочетем съобщението достигнало чрез Теофан и Никофор, и да се опитаме да дешифрираме какви сведения те са почерпили от своя източник.

 

„Големият син Ватваян, съблюдавайки бащиното завещание останал в земите на своите предци; вторият син, негов брат по име Котраг, преминавайки Танаис (Дон) се заселил отсреща на батко си; четвъртия и петия, преминали Истър, или Дунав, и единият се покорил на аварския каган, а другият, пристигайки в Пентаполиса при Равена, на християнските царе. След това третият по старшинство, на име Аспарух, преминавайки Днепър и Днестър и установявайки се при Онгъла, на реката течаща северно от Дунав, се заселил между първите реки и тази последната, намирайки се отвсякъде обезопасен и обграден: отпред от блата (очевидно има предвид широката делта на Дунав – бел. К.М.), а от другата страна защитен от реките (т.е. Днестър и Днепър – бел. К.М.). И така, този народ заслабя, вследствие на разделението, и не бе вече опасен за враговете. Когато те по този начин се разделиха на пет части и станаха малочислени, тогава хазарите, значим народ, излязоха от Берзилия, която е област в най-отдалечените части на Първа Сарматия (т.е. Азиатска Сарматия, чиято територия е от Дон до Кавказ и устието на Волга – бел. К.М.), и овладяха цялата Задчерноморска/Запонтийска България до самото Черно/Понт море, като направиха данъкоплатец най-големия брат Ватваян/Бат Боян, владетеля на Първа България, който и да сега плаща данък.“

 

         Много отдавна на сериозните историци им прави впечатление, че сведението на Теофан, че Бат Боян и „до сега плаща данък“ не може да бъде вярно за края на VІІІ в./началото на ІХ в., когато пише Теофан. То е вярно за края на VІІ в.

Сиреч, Теофан и Никифор, заемат буквално сведението за петте сина на Кубрат от стар и неизвестен летопис от края на VІІ в. Точно този неизвестен ръкопис нарича Велика България „древна“ (при Теофан) и „стара“ (при Никифор).

За съжаление, нито един историк не си е задал логичния въпрос: може ли автор от края на VІІ в. да нарича „стара“ една страна, която е създадена през 632 г., т.е. само преди 40 г., от Кубрат?

Очевидно, не. Той има предвид по-древна държава, а и Теофан никъде не пише, че Кубрат е създателя на „древна Велика България“.

         “Кубрат сочи посоката на синовете си” (худ. В. Горанов)

        Ако това се имаше предвид от учените, тогава отдавна щеше да стане ясно, че сведението за така наречения „син Котраг“, който заселил кутригурите на запад от Танаис, има аналог при Прокопий Кесарийски от VІ в., който дава данни, че родните земи на кутригурите са на изток от Дон, но те се заселили след 469 г. между Херсон (дн. Севастопол) и р. Танаис, т.е. „отсреща“ на Прокопиевите утигури, които сами се поселили на старите земи на изток от Дон.

Що се отнася до така наречения „четвърти син“, който приел да е под властта на аварския каган, то този епизод ни напомня времето от българската история между 568 г. до 619 г., когато българите и аварите задно създават в Панония обща държава, където българския владетел е заместник на аварския каган.

 

Изобщо, какво можем да кажем за странния ръкопис от края на VІІ в., от който черпят през ІХ в. Теофан и Никифор?

Според мен, този ръкопис е писан в средата на дунавските българи на Аспарух, независимо, че авторът му е бил гръкоезичен или сироезичен писец. При това този странен автор от края на VІІ в., не е много грамотен, видно от факта, че в духа на географи отпреди Страбон от І в., смята, че р. Танаис извира от Кавказ, което говори, че тук имаме просто писец, а не ритор. Писец, на който му е разказвана българската история, такава каквото тя е била до смъртта на Кубрат, която той своеволно фабулира като събития около смъртта на Кубрат и разгръща като деяния на неговите синове. Не бива да се забравя и факта, че думата „син“ не предполага семантично само роднинска връзка, каквото е значението й днес.

Несъмнено герой на този странен ръкопис от края на VІІ в. е именно Аспарух. Колкото безлични са сведенията за българските синове при авари и в Италия, толкова подробно са описани владенията на Аспарух преди 680 г.

“Аспарух” (худ. Д. Гюдженов)

Да си припомним как хронологично разполага събитията нашия автор от края на VІ век: умира Кубрат, неговите пет сина се разделят, при което – забележете – те се разселват на земи от Кавказ до италианския град Равена и на юг до Мизия. Всички те, с изключение на Аспарух, се покоряват на някого. Един на аварите в Панония, друг на християнските крале в Равенския Пентаполис, Бат-Боян на хазарите (явно на тях и Котраг, понеже той бил до р. Танаис, т.е. Дон).

Теофан нарича тази българска земя „Запонтийска България”, явно за да покаже, че хазарите овладяват не цялата Велика България, за която той вече е писал по-рано, а само части от нея „до самият Понт” (Черно море).

Аспарух пък преминал Днепър и Днестър и там установил домовете си (ол), т.е. от северния приток на Дунав, сиреч р. Серег, до Днестър и Днепър. Първите реки, които преминал, са упоменати от Теофан като Днепър и Днестър, а последната като северния ръкав на Дунав.

„Заселил се между първите реки и тази последната“, пише Теофан, т.е. прословутият онгъл, който всъщност е „ол” (домове) на Аспарух, е съвсем ясно посочен от Теофан: от Днепър, през Днестър до р. Серег (северния ръкав на Дунав).

          А  това е огромна територия.

 Хазарите не разширяват държавата си на запад от Днепър.

          В разказа на Теофан причината за превземането от хазарите на тази територия от Велика България (но в никакъв случай цялата), която Теофан нарича „Запонтийска България”, е представена така: Кубрат умрял, синовете му се разпръснали и това било причината хазарите да превземат тази част от Велика България.

         Интересно е как се изброяват синовете, които се разпръскват.

          Първо Бат-Боян, следва Котраг, който преминал Танаис, явно от изток на запад. След това четвъртият и петият, единият в Панония при аварите, другия – в Равенския Пентаполис. Накраят, третият, т.е. Аспарух.

 

          Ето схемата: 1-2-4-5-3.

 

          1 – е Бат-Боян, а 3 – е Аспарух.

          По реда на изброяването, първи е Бат-Боян, последен – Аспарух.

          Но по каква логика 2-4-5 са между тях?

         

          Трудът на Теофан е хронография, по години. Едва ли можем да допуснем, че Теофан сам е автор на подобен странен начин на изброяване на петте сина на Кубрат. Първият, вторият, четвъртият, петият и третият, за който той дава обилни сведения.

 

           Да кажем, че беглото сведение за четвъртия, който отишъл при аварския каган, е нормално оскъдно като информация, но да се определи петият син, който отишъл в Равенския Пентаполис, само като подчинен на „християнските царе”, е вече доста оскъдно като информация. Изворът на Теофан и Никифор не знае дори името му.

       И все пак извора, който ползва Теофан, е интересен с мащабността на разслоението на българите в Европа. От земите на запад и на изток от Дон, до Неапол и Стара планина, през земите от Днепър до долни Дунав, в Авария, т.е. в Панония също…

 

          Изворът , който ползва Теофан, е прецизен в детайлите си само относно Аспарух, а така също и в констатацията, че и „досега” ръководителя на „първата България” (Бат-Боян) плаща данък на хазарите.

 

            Коя е втората България е вече ясно, това е държавата на Аспарух след 681 г. в Мизия.

 

          Сиреч, документа явно е писан в Дунавска България, очевидно по заръка на Аспарух, което личи от факта, че въпреки голямото разслоение на братя по Панония и Италия, само Аспарух не е подвластен, а останалите са.

Дори първият син на Кубрат плаща данък на хазарите.

Но и самите хазари, според легендата, превземат „първа България”, земята на Бат-Боян, чак след разпръскването на петте сина, т.е. на Аспарух даже не се вменява от документа, че е победен от хазари, докато в „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци) и в разширената редакция на писмото от Х в. на хазарския цар Йосиф до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, пише, че отстъплението на запад на Аспарух, е заради хазарите.

 

          Документа лъха на Аспарухофилство, ако мога така да кажа, и е може би първият държавен документ, писан в новото царство на Аспарух на Балканите.

Изглежда текста е бил лаконичен, може дори да има и каменен първообраз.

На основата на разказаното от българите, гръцки (или сироезичен) книжовник неточно e преработил данните, вкарвайки ги в своя фабула около личността на Кубрат и неговите синове. Очевидно, текста на този летопис от края на VІІ в., е бил на папирус или пергамент и така е попаднал (или негово копие) във византийските архиви, от които са черпели Теофан и Никифор през ІХ в.

“Българите преминават през Дунав в Мала Скития” (худ. Д. Гюдженов)

В стара Велика България, заедно с Бат Боян, остава голямо множество българи. Административният център на васалния български двор е на Боспор, дн. Керч и трябва ясно да се каже, че волжките българи са потомци именно на бояновите българи...Значимостта на пост-кубратовите българи е видна и от факта, че според големите хазаролози Бартолд и Новоселцев, именно Волжка България онаследява земите на Хазарския каганат през ХІ в...

Huns and their origin.

Procopius of Caesarea / c. AD 500 – c. AD 565/ was one of the most prominent Byzantine scholar from Palestine. Accompanying the general Belisarius in the wars of the Emperor Justinian I, he became the principal historian of the 6th century, writing the Wars of Justinian, the Buildings of Justinian and the celebrated Secret History. He is commonly held to be the last major historian of the ancient world.

>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>

"Beyond the Sagins lived many Hunnic tribes. Expanding from that point country is called Evlisia (Procopius evidently used information from "Anonymous Periple of Pontus Euxinus," where this country beginning form the Sagins dwelling places and up to Don and the Azov Sea is actually spelled "Evdousiya"), Its coastal area, aswell the interior is inhabited by barbarians up until the so-called "Meotian swamp " (Sea of Azov ) and the river Tanais (Don), which flows into that "swamp". In turn, the swamp overflows into Pontus Euxinus (Black Sea). The people who live there in ancient times were called Cimmerians, now they are called JUtigurs. (Book .ІV.4, The war with the Goths). "

"A huge number of Huns in ancient times, who back then were called Cimmerians, lived in these areas, that we have mentioned, and one king ruled over them. Then ruled over them a king who had two sons, one of these was called Utigur and the other - Kutrigur. When their father died, they shared the rule and named their subjects in their own names. And by my time, part of them are still called Utigurs and the other part - Kutrigurs ... (Book .ІV.5, The war with the Goths). ”.