1.
Несъмнено старата история на българите е изключително интересна за проучване, особено ако човек не я подценява. За радост днес върху свободата на съвестта и словото няма идеологически ограничения и ние сме в правото си най-накрая да се опитаме да погледнем обективно на древната българска история.
Колко древна е всъщност тя?
Нашият възрожденец и историк Г.С.Раковски упоменава в своята книга „Българска старина“, излязла през 1865 г. в Букурещ, че древните българи някога през VІІ в. пр.н.е. са се наричали „гимери и кимери“ (с. 200).
Както знаем Раковски живо се интересува от старото население по Балканите, чиято старина според него е отпреди гърците, но той не смята, подобно Цани Гинчев, че сме траки. Шишманов изрично упоменава в статията си („Тракийската теория на Цаня Гинчев“, Иван Шишманов, „Избрани съчинения“, Том 2, 1966 г.) това.
Раковски посочва, че именно кимерийците са древните българи, защото го научава от един ръкопис, намерен в Атон и донесен му през 1856 г. в Белград от книгопродавеца Хаджи Найден Йоанович. Последният е един от най-забележителните наши книгопродавци, родом е близо до Пазарджик и биографията му е написана от Никола Начов (Хаджи Найден Йоанович. // Период. сп. на БКД, кн. 65. - София, 1904, с. 100-123. С добавки и в: Бълг. книга, 1930, № 4-5, с. 364-379).
„Гимери и кимери“ са се звали българите още преди Александър Македонски, пише в ръкописа открит от Хаджи Найден в Атон и предаден на Раковски през 1856 г. в Белград.
Раковски се впуска в търсене от 1856 г. до 1865 г. кои са тези „гимери и кимери“? Той прочита при Херодот, че те са минали покрай Черно море и са нападнали Анатолийските земи (Мала Азия). Една от версиите, базирана на данни на географа Страбон от І в. е, че техният път е през Балканите и дори през ХХ в. Артамонов не изключва този вариант, независимо, че днес в науката е общоприето че пътя на кимерийците към Анатолия е на юг през Кавказ до Черно море, а не покрай Балканите.
Раковски смята че кимерийците идват от Волга на Балканите и оттук нападат Мала Азия. Той допуска още една грешка, но и тя не е лично негова, а също е плод на научните хипотези през ХІХ в., където се обсъжда, че „кимерийци“ и „кимври“ са едно и също. Раковски не открива нищо повече за кимерийците и започва да изучава кимврите…
Зографската история от ХІХ в. също съобщава, че българите по произход са кимерийци. Авторът на „Зографската история“, не само потвърждава на първата си страница версията от Атон, огласена вече през 1865 г. от Раковски, че произхода на българите е от „кимери и гимери“, но и допълва оригинала. В първоизточникът от Атон, който е на стр. 200 от книгата „Българска старина“ на Раковски, пише само за Волга, откъдето те са дошли. В „Зографската история“, освен Волга е добавена още една дума „Скандинавия“.
Причината за това добавяне, е ясна. „Зографската история“ е писана след книгата на Раковски от 1865 г. и авторът на „Зографската история“ е бил запознат с търсенията на Раковски относно кимврите от Скандинавия. Така той решава, че атонското сведение за кимерийци на Волга преди Ал. Македонски не е достатъчно и предвид на проучването на Раковски за кимврите, допълва и „Скандинавия“.
Раковски, с. 200
Началото на "Зографската история"
За съжаление тези търсения на Раковски, които са били в духа на науката от ХІХ в., не са критично продължени, те просто са забравени изцяло през ХХ в., когато българските учени от Българската академия на науките наложиха табу над темата „Г.С.Раковски като историк“. Няколко поколения българи бяха възпитани, че Раковски е само революционер, но не и учен.
Срамно е, че поне един учен от ХХ в. не си е задал очевадния въпрос: откъде „анонимния автор“ от Атон или дори Раковски до 1865 г., знаят не само гръцкото название „кимери“, но и асирийското, което е с „г“.
Кои са кимерийците?
За тях преди откриването на асирийските клинописи през ХІХ в. се знаеше много малко и то на основата на античните автори като Омир, Херодот и Страбон. Независимо от това все пак се е знаело, че те се казват Κιμμέριοι. Но с откриването на асирийските клинописи кимерийската история придоби по-точни контури и най-вече стана ясно, че самоназванието им е всъщност „гимир”. „Акадското „Gimir (ra)”/„Gаmir (ra)“…
Първите асирологични публикации в Русия са от края на 90-те г. на ХІХ в. На запад пък едва през 1889 г. е издадена първата граматика на акадски език, а през 1896 излиза първия речник. Тоест, нито един учен от ХХ в. не си е задал въпроса: откъде Раковски през 1865 г. - ако е „фантазьор“ както го обижда Иречек, - е знаел за акадското сведение, че те се наричат и Gimir (ra), а не само Κιμμέριοι ?
Откъде атонския монах, написал че българите на Волга преди Ал. Македонски са се звали „кимери и гимери“, знае не само гръцкотоΚιμμέριοι, но и името им с „г“, т.е. така както е било тяхното самоназвание, видно и от съхранените имена в еврейски, арменски и грузински: Гомер, Гамирка, Гимри?
Проблемът е, че съществуват десетки сведения, че произхода на българите е кимерийски, но и до днес на тях просто не им се обръща внимание.
2.
Още през ХVІІ в. френският ориенталист Ербело дьо Моленвил заема сведения от османския книжовник и историк Кятиб Челеби, за да състави прочутата си „Ориенталска библиотека”, завършена и издадена за пръв път от Антоан Галан в 1697 г.
Кятиб Челеби (1609-1658) написва съчинението Cihan-numa (Огледало на света), илюстрирано с 39 цветни карти и таблици. Именно от Челеби е заето сведението “Друг син на Гомари, разчиствайки пътя си, стигнал до същата река [Волга] и имал двама сина: Булгар и Бертис...” в „Ориенталска библиотека“ на Ербело дьо Моленвил.
Самият Челеби ползва за извор Мухамед ибн Хавендшах (1433-1493), известен повече сред арабоезичните историци като „Мирхонд”, който е автор на съчинението от 7 тома „Градина на чистотата” (Роузат-ас-сафа фи сират-ил-анбия вел-мулук вел-холаф).
Мирхонд е цитиран и от Аббас-Кули-ага Бакиханов през 1841 г. в книгата му „Гюлистан-и Ирам” (вж. изд. Баку., 1991).
Според Мирхонд от ХV в.: „По Библията Яфет имал осем синове: Гомер, Магог, Мадий, Йаван, Елиса, Тувал, Масок и Тирас. Може да допуснем, че Магог, Гомер и Масак се явяват упоменаваните от арабите Маджудж, Камари и Масек. Камари, когото наричат още Кемак, бил ловец на зверове, човек с весел нрав. Той се заселил на това място, което впоследствие нарекъл по името на своя по-голям син Булгар, а по-малкия му син, се казвал Партас (Баку, 1991, с. 71).
3.
Интереса на арабоезичните средновековни историци към древността на кимерийците е проследим при Абу Рейхан Мохамед ибн Ахмед ал-Бируни (973-1048), който е роден в гр. Кят, старата столица на Хорезм. Той пише: „Първият човек е бил не Гаюмарс, а Гомер, син на Яфет, син на Ной“. И добавя: „Той е бил вожд на племе и е имал дълъг живот. Заселил се в горите Дунбавед и властвал там, докато не станало делото му велико, независимо, че тогава хората все още живеели в началото на света и по време на първите творения. Гомер и някои от неговите потомци завоювали всички области на земята. В края на дните си Гомер се възгордял и се назовал Адам и рекъл: „Всеки, който ме нарече с друго име, ще остане без глава“ (Бируни Абу Рейхан. Памятники минувших поколений. Пер. и прим. М. А. Салье // Избранные произведения, Том I. Ташкент: Фан, 1957.)
Дунбавед или Дамаванд е гора на североизток от дн. Техеран.
Интересно е наблюдението на ал-Бируни, съпоставящо персийският легендарен праотец Гаюмарс с библейския Гомер.
Дали пък Бируни не е разчел старият топоним Аудан, свързан с „названието Уди получено като рефлекс от Quti“ (И.М.Дяконов,С.А.Старостин starling.rinet.ru/Texts/hururt.pdf ,с.166), като името на библейския Адам?
„Говорят – пише ал-Бируни – че Ной е построил своя ковчег в Куфа и че именно там „закипяла като от пещ [водата]“ (ср. Коран,ХІ,42) и че ковчега се спрял на горите на Джуди“. В случаят, арабското „дж“ е персоезичното „г“, т.е. Гуди е всъщност името на Гутии (кутии или гутеи, аккад. Kuti-im, Gutebu-um; вавил. Gutu-um, Guti-u; нововавил. Quteu; ассир. Guti). Куфа е гр. в Месопотамия, в древен Вавилон.
В мюсюлманската традиция именно върху горите на Джуди, е спрял след потопа Ноевия ковчег.
4.
В анонимното арабоезично съчинение „Моджмал ат-таварих", съставено около 1126 г., има една много интересна легенда, в която името на Булгар е заменено с това на Кимари. В легендата се разказва за патронимите Саклаб, Рус, Хазари и… Кимари.
„...И Саклаб отишъл при Рус, за да се настани, но Рус му отговорил, че мястото е недостатъчно, такъв отговор му дали и Кимари, и Хазар. Между тях започнала кавга и сражение... ("Сбор от истории", Техеран, 1939., с. 98-105)”.
Фактически, по това време не само на изток, но и на запад се знае, че българи и кимерийци, е едно и също: "Древните мъдреци предават различно името им. Омир ги нарича кимерийци, а Херодот, описващ персийските войни - с общото име скити“ (кн.2, 4)., пише Никифор Григора от ХІV век в своята „Римска история“ за произхода на българите, които дошли на Балканите от река Волга.
5.
През 1959 г. в Мадрид бе открит ръкопис от ХІІ в. на андалузкия историк ал-Гарнати, в който ал – Гарнати твърди, че при посещението си през ХІІ в. във Волжка България, е чел някаква българска историческа книга и упоменава, че нейното заглавие е: „История на България” (Абу Хамид ал-Гарнати. Ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб: „Това прочетох в История на Булгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джувейни...”).
Благодарение на издадения в края на ХХ в. средновековен свод от комплации на волжките българи „Джагфар тарихы”, се разкриха и още сведения от днес изгубената книга от ХІ в. „История на България”, в която се посочва, че най-древните имена на българите били „имен и синд“, а синдийците (древните синдо-меоти около Азовско море) са предци на кимерийците: „Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто” (Бахши Иман, Джагфар тарихи., С., 2005, с. 17).
Името на тази „прамайка“ „Камир-Аби” почти дословно повтаря името на хуритското божество Кумарби, което в хуритската митология, за да запази божествеността си срещу своя син Тешуб, който трябвало да го онаследи (именно от поколенческите божества при хуритите, древните гърци заемат мита за смяна на боговете, вж. Хезиод) „ражда” Уликуми, отроче-скала, което ...скрива слънцето.
Излиза, че при волжките българи се е запазила легенда, че кимерийците са клон на синдийците (синдо-меотите около Азовско море, упоменати като „синд” и от Херодот) и че името „камирци” води произхода си от хуритското божество Кумарби (?). Ето и най-древната легенда за произхода на българите при волжките българи: „Началото на нашите начала е в племената синд и имен” (пак там, с. 14).
Разбира се, даваме си сметка за сложния компилативен характер на волжко-българските средновековни ръкописи и за това, че „Джагфар тарих“ е предмет на критика, поради липсата на оригинал, но не може да не отбележим, че очевидно произхода на текста е автентичен, а след ХІІІ в. е бил подлаган на съзнателни изменения и компилации, което не прави ръкописа „криминален“, понеже арабоезичната средновековна историческа литература има жанровата специфика да допуска изменения и компилации от по-късни автори.
6.
"В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях.", пише Прокопий Кесарийски, летописец от VІ в., в книгата си Войната с готите, кн.ІV.5.
По-данни на арменските късно-антични извори (Агатангелос, Тавстос Бузанд) старото име на Кападокия (за първи път името "Кападокия" е упоменато в Бехистунския надпис от края на VІ в. пр.н.е.) е било...Гамирк.
Очевидно, след анатолийската хегемония на кимерийците след VІ в. пр.н.е. е започнал процеса на опознаването на кимерийците и под името хуни. Прокопий пише да това дословно: „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат; имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).
Превода на думата „гамир“ (кимерийци) на др.иран. е „конен отряд“ (И.М. Дяконов). Превода на „конен отряд“ на скитски (οὐαδτόβαλος) е „бал“ (А. Иванчик).
Но какъв е произхода на името „хуни/хони“?
7.
През 1993 г. проф. Асколд Иванчик, на основата на нов, критичен прочит на асирийските клинописи посочи, че кимерийците са обитавали земята, където днес е „Северна Армения и Южна Грузия.“ И от тук нападат през 714 г. пр.н.е. Урарту.
През 714 г. пр.н.е. асирийските клинописи пишат за първи път за кимерийците, които от VІІІ в. пр.н.е. до VІ в. пр. н.е. са военен хегемон в региона на Предна Азия, Месопотамия и Анатолия. Военните им набези стигат до Лидия и Йония на запад в Мала Азия.
Дали пък не е възможно самите урарти да са нарекли кимерийците с името „хуни“? За целта бе необходимо да се обърна към древната история на Урарту (=Бийан, Бунд) и да потърся в асирийските и урартските клинописи отговор.
Думата "хини (ли)" в урартския език има две значения: едното е "син", в смисъл урартския цар около 780 г. пр.н.е. Аргишти І е син (= хини-ли) на Менуа, предишния цар.
Но самият Аргишти създава на левият бряг на река Аракс крепостта "Аргиштихинили".
Тeзи "хини-ли", които живеят в тази огромна крепост-град, какви са му на Аргишти? Явно не са му всичките деца, нали? Тоест, думата „хини“ („ли“ е афикс) е имала още едно значение, освен „син“ и то е било „поданик, зависим, подчинен“.
Затова ли българите са нарекли всички свои подчинени „хуни“?
Към 643 г. или 639 г. пр.н.е. урартския цар Сардури ІІІ, предвид на военната си слабост, доброволно признава върховенството на Асирия и се именува "син" на асирийският цар. Тоест, видно е, че думата "син" (хини-ли) в урартския език, освен семейно значение, е имала и значение близко до горепосочените, в случая "зависим, подчинен". Все пак, Сардури ІІІ, след като се именува "син" на царя на Асирия, демонстрира външно-политическа зависимост.
Живеещите в града на Аргишти І, т.е. в Аргиштихинили, са в същата зависимост (хини-ли) към създателя на града. С други думи, кимерийците, които към VІ в. пр.н.е. губят своята мощ в Анатолия и се завръщат в родината си Гамирая („северна Армения и южна Грузия"), са били приемани на път за там и в поселища на пост-урартците (бундур), които също през VІ в. падат под зависимостта на Мидия.
Едно от тези селища е било Занави и данните са съхранени в грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай”: „Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки” (მოქცევაი ქართლისაი; Мокцевай Картлисай, гл. І).
8.
Земите на север от Урарту, са били кимерийски през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. На север от Урарту е и старата Колхида.
През ІІ в. от н.е. Птолемей упоменава в своята „География“ на север от Кавказ „Геруа“. Кога е бил пренесен този топоним „Гур“ от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ? Очевидно след края на ІV в. пр.н.е., когато в дн. Грузия се появяват иберските племена и това явно води до миграция на кимерийци/хони и урарти/баян на север от Кавказ. Биайн (Биайнили, Биайнид, Бунд, Бундурк), е всъщност самоназванието на Урарту, както стана ясно при разчитането на урартските клинописни надписи. Урартийците наричат царството си Биайн (оттук е произхода и на българската дума „Баян“), откъдето идва и арменския топоним Ван (Վան).
Анонимният автор от VІІ в. или VІІІ в. на н.е. на Равенския географ дава сведение за местност Оногурия, като се базира от една страна на ритора Либаний от ІV в., а от друга страна сам пише, че ползва и готският летописец от VІ в. Йордан, от когото заема сведението за „хунугури“ около Азовско море (Меотида).
Какво е заето от Либаний не се знае точно, но сведението в анонимния Равенския географ за Оногурия е доста противоречиво. От една страна, анонимният автор пише, че Оногурия е на Черно море, а след това сочи, че е на север от Меотида, т.е. Азовско море. Древните никога не са смесвали и бъркали Евксинския понт (Черно море) с Азовско море(Меотида)?
Може би в „Равенския географ“ неточно е разбран Либаний и неговото сведение за Оногурия, което вероятно е идентично с това при летописецът от VІ в. Агатий Миринейски?
През VІ в. от н.е. Агатий Миринейски в своя труд "За царстването на Юстиниан", кн. ІІІ, 5 пише: „Римляните по съвет на Мартин се подготвили веднага да нападнат с всички сили над персите, като обсадят Оногурис. Тази местност се казва така от древността, когато по всяка вероятност хуните, наричани оногури, на същото това място се сражавали с колхите и били победени, и това име в качеството си на трофей било присвоено от местните. Понастоящем от мнозинството тази област не се нарича така, но на името на издигнатия наблизо храм на Св. Стефан /…/, но на мен нищо не ми пречи да използвам старото название, както и подобава за историк. И така, римската войска се подготвила за поход срещу Оногурис…“
Тази Оногурия е в Колхида и съвпада с упоменатата в асирийските и урартските клинописи Gu/Qu-ri-a-ni-a?
Новите изследвания за кимерийската история все повече потвърждават пренебрегнатите сведения на летописци като Прокопий Кесарийски и Агатий Миринейски…
Проучвайки къде за първи път са локализирани кимерийците, съгласно първите сведения за тях от асирийските клинописи през VІІІ в. пр.н.е., кимеролога Асколд Иванчик отбелязва: "В последно време, при изучаването на всички аспекти на кимерийския проблем бе постигнат значителен напредък, но няколко от неговите основни въпроси продължават да предизвикват противоречия.(…) Първият проблем, който продължава да създава противоречия, е локализацията на областта, заета от кимерийците по време на победата им над войските на урартуския цар Руси I. Датирането на това събитие към 714 г. пр.н.е., което аз обосновах в моята работа, както изглежда е било одобрено от мнозинство от учените.(…)
По отношение на местоположението му мненията на учените се свеждат по същество до две гледни точки. Представители на първата считат, че кимерийците се намират на север от Урарту, т.е. в Закавказието, в Северна Армения и Южна Грузия. Представителите на втората са склонни да го локализират в югоизточната граница на Урарту, на юг от езерото Урмия, в района на Манна.
Арий.
Арий.
.jpg)
