Българската легенда за злите духове "нави" и произхода на българите.

Посвещавам на 120 годишнината от кончината на Димитър Матов.

"Навите" са зли духове и демонски същества, те измъчват жените, които са родили и убиват децата им. Според изследванията на Димитър Матов (1864-1896) навите в предания от Велес са три жени, две от които „ерменки“. В Добричко ги наричат не само „ерменки“, но и „сърменки“ (сарматки ?). Матов изучава легендите за нави в Ресен, Битолско, Костурско. В Тетово се вярвало в „навяци“, а в Пазарджишко тежко болен се нарича и „навясал“.

Несъмнено българските думи „навик“ (лоша привичка) и „навит“ („навит човек“ е обикновено убеден да извърши нещо, което не е лична воля) водят произхода си от „нав“ (мъртвец) и „нави“ (лоши женски духове). Думата е оказала влияние от кимеро-българския език и върху славянските езици, понеже „нави“ като „зли духове“ ги има в руския Начален летопис от ХІІ в. и в местни славянски вярвания.

През 1889 г. Димитър Матов, който е завършил фолклористика и лингвистика при А. Потебня в Харков, пише статията „Нави“, която излиза в кн. ІІІ на сп. „Книжици“ (с. 49-54). Шест години по-късно, Матов отново се връща към тази тема и публикува през 1895 г. статията „Верзиуловото коло и навите“ в Български преглед, г. ІІ, кн. ІХ-Х, с. 140-156.

Както пише Любомир Милетич: „За „навите“ се споменува в старите наши книги (индексът), гдето се казва, че поп Богомил (Йеремия) „бил в навех на Верзiулове колу“. На Матов е известна литературата по този въпрос и именно затова особено го е заинтригувало едно място в оставените записки на покойния Бояджиев от Велес, гдето било отбелязано едно баяне против „навите“. Докато думата „нав“ в старобългарските паметници значи "мъртвец", от разпитванията си Матов установил, че тази дума в мн. ч. „нави“ се схваща днес във Велес и др. със значение „лоши жени, които мъчат родилката преди и след раждане“. Съгласно с това, казаното място от индекса става по-ясно и значи, че поп Йеремия отивал при навите на верзиуловото им хоро (на сръбски – „врзино коло“), което те, както самовилите и други сродни там същества, устройвали“ (Л. Милетич, Български преглед, 1896, кн. ХІ).

Още като излиза през 1889 г. в сп. „Книжици“ статията „Нави“ на Матов, от темата се заинтригува руския проф. Соболевски, който смята, че т.нар. „Верзиулово хоро“ произлиза от думата „Велзевул“. В особено интересната и новаторска тема на Матов се включва и светилото Веселовски, който обръща внимание, че темата за злите духове, които мъчат родилки е много стара и посочва един коптски вариант от легендата за Свети Сисиний (Сисон), в който злата мъчителка има име „Верзелия“ (очевидно Берзелия).

В наскоро публикувана статия в сайта „История на света“ (istorianasveta.eu/pages/posts/svitkt-amulet-ot-kolekcijata-na-prof.-ivan-dujchev-i-negovoto-mjasto-v-tradicijata-na-apotropejnata-knizhnina-2-417.php) се посочва за наличието на „Свитъкът-амулет от колекцията на проф. Иван Дуйчев“, в който присъства и легендата за Сисиний. 

Тази легенда „е разказ за борбата на св. Сисон с вещицата и включва редица интересни мотиви, които разкриват древния й произход и я доближават в някои моменти до вълшебната приказка. Във византийската традиция същият разказ е познат като Житие на св. Сисиний (името се среща във варианти Сисон, Синесий, Сисин и др.) и от него са известни над 20 преписа, обхващащи широк хронологически диапазон – от ХІ до ХІХ в.  Познат е в арменска версия в сравнително късни преписи от колекцията на манастира “Сен Лазар” във Венеция“ (пак там).

Навремето Веселовски предполага, че коптската версия идва от Армения. Определено можем да кажем, че отъждествяването на „ерменки“ и „нави“ в българския фолклор, ни дава право да потърсим произходът на името „Берзелия“ в един регион, свързан и с „майчиното мляко“ на прабългарите.

Какво имаме предвид?

В гръцката традиция, вещицата се казва Гилу, за разлика от нашата, където е Берзелия. Вещицата Гилу открадва новороденото дете и Св. Сисиний я преследва, за да го върне. В мотивите има вълшебни елементи.

„Вещицата иска от св. Сисиний до повърне майчиното си мляко като условие да получи обратно децата на сестра си (…). Като истински приказен герой, светецът-воин преодолява препятствието – повръща майчиното си мляко – и получава живи шестте деца (вероятно в този епизод трябва да търсим корените на съвременния фразеологизъм “да си кажеш и майчиното мляко”).  Целият разказ до този момент всъщност има за задача да обясни най-сакралния мотив – разкриването на тайните имена. След победата на св. Сисиний с Божията помощ, вещицата/дяволът се подчинява  и обещава да не доближава дома на човек, който притежава записани нейните имена. Изреждането им е всъщност заклинателната формула, гарантираща защита от бедите, представени като имена – атрибути на дявола (пак там)“.

И така, едно от имената на вещицата, която е зъл дух и демон, който краде новородените деца, е Берзилия. Това име е ефимизъм, в смисъл, че мотива за „казването“, т.е. повръщането на „майчиното мляко“, за българите е свързан с местността Берзелия, известна от късно-античните гръкоезични извори и като „втора Сарматия“, т.е. територията на изток от Дон до Кавказ. Ето защо, освен Берзелия, навите имат и имената „ерменки“ и „сармянки“, т.е. също ефимизми, свързани с региона на Берзелия.

Поп Йеремия в този смисъл, е обвиняван от ортодоксалната стара наша  книжнина през ХІ в., че с учението си се сродява с навите, тези лоши духове, които вредят на навородените. Това не е случайно, понеже в доктрината на богомилството раждането е нещо тъжно и греховно, понеже новороденото става роб на Сатаната, който бил създал земята. Тоест, неслучайно Йеремия е сроден точно с навите и е изпратен на „Верзиуловото коло“, т.е. на хорото на Берзелия.

А самото име Берзелия, както стана ясно, е едно от многото имена на навите, свързано със сакралния мотив за първоначалата на всички деца от тоя народ, с тяхното „майчино мляко“, което трябва да бъда повърнато назад до името на древната им родина.

Берзелия е всъщност форма на топонима, чиято персоезична версия е Бурган, а арабоезичната му версия е Бурджан.

В периода 836-847 г. ал-Хорезми полага началото на арабската географическа наука. Той тълкува някои от основните географски топоними на Птолемеевата география (ІІ в. от н.е.) и стига до заключението, че „Бурджан” съответства на птоломеевското разбиране за „Сарматия”. А според Птолемей, Сарматия е територията от Карпатите до Кавказ. Като „Европейска Сарматия“, според Птолемей, е от Висла до Дон, а „Азиатска Сарматия“ е от Дон до Волга и на юг до Кавказ.


       В една персийската легенда за произхода на българите, съхранена в епосът „Искандер наме” на персийският поет Низами, който той пише в самото начало на ХІІІ в., срещаме също Бунгар.




      Според художественият вариант на легендата в епоса „Искандер наме“, Александър Македонски имал двама воини Бун и Гар, които участвали в походът му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Балгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.

Най-интересното в тази легенда е, че „Бун” и „Гар” са всъщност Бунгар, тоест персийското име на Бурджан.

Тоест, Берзелия на късно-античните гръкоезични летописи съответства на топонима Бурджан в арабоезичната средновековна география.

 Виж също статията в blog.bg:  Бурджан - другото име на Дунавска България.
letopisec.blog.bg/history/2011/06/28/burdjan-drugoto-ime-na-dunavska-bylgariia.773239