вторник, 8 март 2016 г.

Русия укрива средновековни волжко-български книги!

След ІХ в. васалните българи в Хазарският каганат преместват своя административен център от Приазовието на север, при реките Волга и Кама, вследствие на което р. Атил, чието птоломеевско име от ІІ в. е р. Ра, получава името си Болга. Гръцизираната форма става всеобща в Киевска Рус по-късно: Волга. 

        Докато дунавските българи запазват своя матерен индоевропейски кимерийски език, обогатил значително лексиката на балто-славянските езици, волжките българи след ІХ в. са отюречени и постепенно, както пише поета от ІХ в. Микаил Бащу, хонският език
(разбирай: кимерийския), е асимилиран.

След посолството на Арабския халифат през 921 г. в гр. Болгар на Волга и Кама, волжките българи приемат арабицата като писмо. Волжко-български исторически ръкописи, писани на арабица след Х в. и до днес се съхраняват в тайните сейфове на руските архиви, но никой няма достъп до тях. Изобщо тюркоезичната историческа средновековна литература, която се съхранява в Санкт-Петербургския филиал на Института по изтоковедение на Руската академия на науките (ИВ на РАН), никога не е била легализирана, за да се ползва от изследователите.

         Едва през 1962 година във фондовете с ръкописи е позволено на трима учени да каталогизират тюркоезичните текстове с историческо съдържание. Техните имена са Л. В. Димитриева, А. М. Мугинов и С. Н. Муратов. Те работят под редакцията на А. Н. Кононов. Това библиофилско описание е предприето от тогавашния предходник на ИВ на РАН, т. е. от Институтът на народите на Азия към Академията на науките на СССР. Едва през 1963 година ръкописите са заведени по правилата на библиографията и им е даден шифър. През 1965 година в тираж от 1150 бройки е издадено „Описание тюркских рукописей института народов Азии, т. І, История”, в издателство „Наука”. Срещу всеки шифър е направено кратко описание какво съдържа ръкописа, но тази деликатна дейност се е извършвала под „наблюдението” (с. 6) на някакво загадъчно „Методическо бюро” (с. 6), което не е нищо друго, освен специална цензура.


www.orientalstudies.ru/rus/images/pdf/c_dmitrieva_co_1963.pdf

         Още на втора страница добросъвестните библиографи уточняват, че ръкописите пред тях са огромен брой „съчинения, писани на турски, узбекски, уйгурски, татарски (разбирай „български” - б. м.), азърбайджански и туркменски езици”. Те твърдят, че текстовете са писани с „арабско писмо” (с. 3). Освен това, „историческите съчинения по време на написването обхващат период от Х до началото на ХХ в.” (с. 6).

           Оказва се, че от общо двадесет ръкописа, засягащи историята на Волжка България, седемнадесет не са били заведени и са нямали сигнатура до 1963 година.

             Трите текста, които единствено са били заведени до 1963 г., са от колекциите на Дал, Савелев и един от неизвестна колекция.

         Библиографите твърдят, че деветнадесет исторически ръкописа (от 20 описателни номера: 36 - 55), засягат историята на Волжка България и са съставени (или преписани) през ХVІ век (с. 247).

         Досега се знаеше, че средновековни волжко-български ръкописи са били преписвани през 1680 г. (ХVІІ век) от секретаря на Сеид Джагфар, чието име е Бахши Иман. Оказва се, че един век по-рано се е правило същото на територията на Казанското ханство.

         Ръкописите, които са нямали сигнатура преди 1963 г. и едва тогава им е даден за първи път шифър, са (първо пишем номера по описанието от 1963 г., а след това даденият шифър); 37 (1232); 39 (2578); 40 (2598); 42 (3981); 43 (2564); 44 (2637); 45 (3447 - ІІІ); 46 (3492 - І); 47 (2548); 48 (2597); 49 (4310); 50 (2670); 51 (3447 - І); 52 (2624); 53 (1034); 54 (2623); 55 (2515).

         Онези три, които са били заведени, са: 36 (нов шифър 749); 38 (н. ш. 751) и 41 (н. ш. 750).

       Общият брой е 20! Описателните номера са 36 - 55. Всички те, според библиографите, засягат историята на Волжка България.

          Ръкопис под № 56 има шифър 3492 - І. В горната група (36 - 55) ръкопис с номер 46 (3492 - ІІ) съвпада с 56, което означава, че авторът е един и същ.

         И действително № 56 е известната в Казан (от 1870 г.) книга на Шараф ад - дин ибн Хасан ад - дин ал - Булгари (така е изписан на оригинала на арабски, въпреки че този автор сега в Татарстан не го наричат ал - Булгари, а ал - Муслими - б. м.) „Рисала - и таварих - и Булгарийа.

Явно № 46 е дубликат на № 56 и понеже № 56 (горната книга) е издадена в гр. Казан през 1780 г., може би № 46 са чернови на ал - Булгари.

         Оттук обаче започва „теорията на конспирацията”, ако мога така да кажа.

         Всички описани ръкописи (36 - 55), в нарочният раздел „Автор”, са поставени под името на „ал - Булгари”, без да става ясно този човек от ХІХ в. ли са имали предвид библиографите или множество автори (преписвачи и компилатори) волжки българи, които масово са слагали низбата „ал-Булгари”, за да демонстрират народностното си самосъзнание?

       Болшинството от ръкописите (36 - 55) са постъпили в съветските архиви през 1938, 1939 и 1940 години, вследствие сталиновата заповед всички староръкописни книги на арабица да бъдат иззети от собствениците и библиотеките от НКВД (КГБ). Онези, които ги укриват, ги е заплашвала каторга или разстрел. 
 
       При описът на ръкописи 36 - 55, извършен през 1963 г., се оказва, че по-голямата част от сбирката е от личната колекция на Вахидов. За библиографите не е било никак трудно да го разберат, понеже Вахидов е имал овален печат с текст „С. Вахиди катепханасе” (Библиотека С. Г. Вахидов).

         В началото на издадената през 1965 г. книга „Описание тюркских рукописей Института народов Азии, т. І, История” може да бъде прочетена официалната версия как от 1818 г., с учредяване на Азиатския музей, са се попълвали архивите на Русия и СССР с източни ръкописни колекции. Идват ръкописи отвсякъде. Братът на Жан-Жак Русо, Ж. Л. Русо, дарява на два пъти ръкописи на просветената императрица Екатерина Велика. Изреждат се имена на бележити колекционери като Дал, Френ и т. н. Посочено е, че през 1934 г. се състояла  „Археографическа експедиция”  на АН на СССР. Като дарител по това време е посочен и С. Г. Вахидов.

         Има данни, че Вахидов действително през 1934 година е извършил дарение, но не на средновековни ръкописи, а на фолклорни материали, които е събирал.

         Основните ръкописи, които е притежавал Вахидов, не са дарени от него, а са му конфискувани през 1938 година от КГБ, а самият той е арестуван. След това не се знае нищо за него, нито къде и кога е убит от съветските комисари.

       Присвоените ръкописи от Вахидов, КГБ (тогава НКВД) регистрира като колекции на три подставени личности. Съобщава се, че единият доставил и дарил ръкописи от Татария, другият - от Средна Азия, а третият - от Башкирия (с. 4, в Описът от 1965 г.).

         Или КГБ няма въображение, или пък това е някакъв чекиски код, но и трите личности са с фамилии, които започват с буквата „З”: Забиров, Зарифов, Зарипов...

          На стр. 4 в книгата от 1965 г. четем за дарени колекции „от 1939 г. на В. А. Забиров, от Татария; от 1940 г. на М. З. Зарифов, от Средна Азия; от 1940 г. на Х. М. Зарипов, от Башкирия”.

            Получава се следният каламбур:

      В предисловието се съобщава официалната държавна версия кои са колекционери на източни ръкописи и сред големите, заслужили учени, са съобщени също трите „З”. След това обаче, когато започва практическият процес на описване през 1962 г. и 1963 г., се оказва, че такива колекционери няма. В специален раздел „Указател”, библиографите посочват собствениците на описваните от тях ръкописи и от кои колекции са. Трите „З” не са сред „неизвестни колекции”, те са известни, според държавната съветска версия колекционери от 1939 г. и 1940 г. Ала колекциите носят знак (печат, автограф) на колекционера, и там ги няма трите „З”.
 
Тоест, в казионната съветска историята колекционерите ги има, а когато трябва да се види на практика кои ръкописи са колекционирали, ги няма. В разделът „Указател на колекционерите” (с. 252), ги няма…

       Ще рече, това са явно подставени псевдо-колекционери, които трябва да прикрият, че повечето ръкописи (с номера от 36 до 55) от Татария и Башкирия, са на Вахидов и са му били конфискувани от КГБ, а онези, които не са на Вахидов, са на други жертви, които са имали доблестта, въпреки заповедта на Сталин от 1938 г., да съхраняват исторически книги на арабско писмо през 1939 г. и през 1940 г. от тези два региона.

          Трите „З” и досега са част от руските колекционери на източни ръкописи.

      Наскоро О. Ф. Акимушкин направи доклад как се е формирал Санкт-Петербургския филиал от „мюсюлмански ръкописи” (вече не са „исторически”) на ИВ на РАН: К истории формирования фонда мусульманских рукописей
www.orientalstudies.ru/rus/index.php



        В докладът му Х. М. Зарипов е отъждествен с М. З. Зарифов. Вече са едно лице!

           Акимушкин изписва този „колекционер” така: „Зарифов (Зарипов) М. З.”. А третото „З”, т. е. В. А. Забиров, който според описвачите от 1963 г. дарил през 1939 г. колекцията си, според Акимушкин е починал през 1938 година (?).

          Ако той е бил сътрудник на Институтът по изтоковедение на Академията на науките на СССР, нима е държал до смъртта си ръкописи вкъщи, че те чак през 1939 г. са предадени в архива?

          Вахидов, според Акимушкин, дарил през 1934 г. - 362 ръкописа. През 1934 г. се състояла и т. нар. „Археографическа експедиция” (?), в която, според Акимушкин, участвали В. А. Забиров и С. Г. Вахидов. Излиза, че В. А. Забиров не е дал в съветските архиви нищо до смъртта си, а същевременно „Археографическата експедиция”, според данните които ползва Акимушкин, донесла „1564 ръкописа” от Татария и Башкирия.

ru.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%85%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B2,_%D0%A1%D0%B0%D0%B9%D0%B8%D0%B4_%D0%93%D0%B0%D0%B1%D0%B4%D1%83%D0%BB%D1%8C%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

         Кой ги е донесъл? КГБ ли? И кога ще се запознаем с тези ръкописи?

Няма коментари:

Публикуване на коментар