петък, 24 юли 2015 г.

Тайните във Ватикан за хуно-българите.

Тайните във Ватикан за хуно-българите.



        Има ли в архивите на Ватикан ръкопис на древният историк и ритор Евнапий (ок.347-ок.414), роден в гр. Сарди в западна Мала Азия, който е отделно съчинение за хуните?



        През 1822 г. 
Fr. Boissonade  в ХVІ на подготвения труд Eunapii Sardiani. Vitas sophistarum et fragmenta historiarum recensuit notisque illustravit I., Accedit annotatio Dan. Wyttenbachii. Amstelodami. 1822. V.2. отбелязва, че историческо съчинение на Евнапий за хуните е видяно във Ватикан от Мурет.
     Пет години по-късно, през 1827 г., кардинал Маи изважда от архивите на Ватикан няколко допълнителни откъса от основният исторически трактат на Евнапий „Η μετ Δέξιππονστορία χρονική” (известен като „Продължение на историята на Дексип”), които отсъстват от конспекта на патриарх Фотий (Библиотеката), благодарение на който нещо от Евнапий стига до нас.
      Между другото самият Фотий е смятал, че „може да се каже, че Зосим не е писал история, а само е преписал Евнапий. Съчинението на Зосим се отличава от  Евнапиевото само по това, че е по-кратко... (Фотий, Библиотека, кодекс 98, „За Зосим”).
  На Евнапий се приписват от изследователите днес само две съчинения, „Жизнеописание на философите и софистите”  (Βίοι φιλοσόφων κα σοφιστν) и историческото, което вече споменахме (‛Η μετ Δέξιππον στορία (χρονική)) и откъси от което е преписал Фотий, а самото съчинение не е достигнало до днес.
 В биографията му не пише, че той е имал отделно историческо съчинение, което е написал специално за хуните.
 Едва през 1827 г., след като вече става известно през 1822 г. за наличието в архивите на Ватикан на Евнапиево съчинение за хуните, кардинал Маи изважда на показ един кратък откъс за хуните, писан от Евнапий, заедно с още няколко други откъса от изгубената му историческа книга, които както казахме отсъстват в Библиотеката на Фотий.
 От този откъс за хуните, публикуван от Маи, става ясно, че Евнапий е писал обширно и отделно съчинение за хуните, независимо от историческата си хроника "Продължение на историята на Дексип" (‛Η μετ Δέξιππον στορία (χρονική)).
След като кардинал Маи изкара от архивите на Ватикан краткият откъс за хуните, той го представя като доказателство, че Мурет (както пише през 1822 г. Буасонад) действително е видял писание на Евнапий за хуните във Ватикан и това писание е всъщност краткия откъс.
Така всъщност през 1827 г. се потулва какво точно е видял Мурет през 1822 г. и не става ясно всичко ли от онова, което е видял, е изнесено от архивите на Ватикан от кардинал Маи?
От откъса за хуните, с който ще ви запозная, личи че Евнапий е написал цяло отделно съчинение за хуните, което има „начало”, а следователно и типично историческо изложение.
Откъсът, представен от кардинал Маи, е типичен за един исторически увод, след който започва началото на исторически труд.
Именно понеже е „увод”, в него Евнапий си позволява да представи метода на своето  цялостно историческо изследване за хуните, чрез метафори.

Да се запознаем с краткия „Откъс”:

„Къде са се намирали хуните, откъде са дошли, как са преминали цяла Европа и са притиснали скитския народ, за това никой не е казал нищо ясно. (Това е заявка от страна на Евнапий, че той ще изясни нещата – бел.м.). В началото на това съчинение аз съм изложил това, което смятам за правдоподобно, заемайки сведения от древните писатели и изследвайки техните сведения в точност, за да не съставя своето съчинение единствено върху вероятности и за да не се отклони то от истината. (Тук на две места авторът конкретно заявява, че е написал съчинение за хуните. В следващия пасаж, с който завършва „увода”, той си позволява по метафоричен начин да изложи метода, който е следвал в това свое съчинение и който, както става ясно, авторът сравнява с научния метод на медицината.-бел.м.).
С мен не се случва това, което е с хората, прекарали детството си в малък и беден дом, а впоследствие, по щастлив случай, придобили големи и великолепни палати: те по привичка обичат стария си дом и премного се грижат за него. (Това е алюзия към преждеизреченото от автора, че древните писатели за хуните са били критично изследвани от него и Евнапий не им се предоверява, подобно онези, които по привичка обичат стария си дом, тоест, историците, които по привичка се доверяват изцяло на писаното от древните автори – бел.м.). След като представих в своето съчинение първите сведения за хуните, аз не се лиших от тези, които придобих за тях впоследствие. (Това свидетелства за едно обширно изложение, което започва с цитати и коментари на стари антични историци и географи и преминава към събитията от ІV в. от н.е., на които Евнапий е очевидец- бел.м.). Аз искам повече да приличам на тези, които по време на болест са употребили някакво лекарство с надеждата да получат от него изцеление, но впоследствие, узнавайки чрез опит за друго, по-добро, се обръщат към него и го употребяват, не защото с действието на второто унищожават действието на първото, но защото на мястото на грешни понятия  въвеждат правилното. (Явно Евнапий рекомендира своето съчинение за хуните като пълноценно и ново изложение за тях.-бел.м.). Аз допълвам слънчевите лъчи (разбирай: древните – бел.м.) със собствена светлина: прибавям към предишното описание (за хуните-бел.м.) онова, което  се съгласува с истината, оставяйки в моето съчинение предишните сведения като историческо мнение и прибавям към него следващото (изложение-бел.м.), за да покажа истината.”


С това „увода” завършва и на нас ни става ясно, че кардинал Маи през 1827 г. е огласил началото на книга за хуните от историка от IV в. Евнапий. 
Остава въпроса къде е цялото съчинение на Евнапий за хуните и дали е все още в тайните архиви на Ватикан? 
Ако то е безвъзвратно изгубено, което също е вероятно, е непонятно защо историческите изследвания за Евнапий не му приписват написването на такова съчинение ?

неделя, 19 юли 2015 г.

Тезата на В. Златарски за произхода на българите.

През XVIII в. един французин Жозеф Дьогин (1721-1800)  изказва мнението, че европейските хуни са родствени със средно-азиатските хсионг-ну, за които пишат китайските извори до I в.от н.е.

Историкът Едуард Гибън (1737-1794) в т. 2 от седемтомното си  изследване „Залез и упадък на Римската империя” повтаря безкритично тази версия и тя се налага в историческите среди.

        стр. 115


През 1900 г. хипотезата е повторена и от руският учен К. А. Иностранцев (1876-1941) в статията му „Хун-ну и Гунны (библиографический обзор теорий о происхождении народа Хун-ну китайских летописей, о происхождении европейских гуннов и о взаимных отношениях этих двух народов)”, отпечатана в „Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564”.

Няколко години по-късно българският учен В. Златарски (1866-1935) възприема тази версия за произхода на хуно-българите: 



Идентичността на китайските хун-ну с европейските хуни напоследък се приема от всички почти ориенталисти за несъмнена. Обаче по въпроса за етническия произход на хун-ну и хуните засега съществуват четири теории: монголска, турска (или тюркска), финска и славянска, от които, докато последната е съвсем изоставена като несъстоятелна, първите три по доказателствата и изводите на своите представители все още стоят на становището си. Но и при все това повечето изследователи-ориенталисти усвояват турската теория и градят своите изводи не толкова върху отделни факти, върху тълкуване на собствени имена, колкото върху общи съображения досежно историческия вървеж на събитията и групировката на племената. Затова тая теория е най-вече разпространена и може да се каже, че тя си е спечелила вече общо признание в историческата наука. За същността и значението, както и за доказателствата на всяка от споменатите теории вж. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 и посочената там литература.


Трябва да посочим, че в нашата класическа възрожденска литература от XIX в. въпросът за идентичността мужду хуни и българи е поставян от Гаврил Кръстевич  и от Г.С.Раковски, но и двамата отхвърлят хипотезата на Дьогин, че произходът на хуно-българите е от Ордос и Жълтата река на север от Китай.

Раковски (1821-1867) е първият български историк, който ясно засвидетелства, че произхода на българите е индо-европейски. Успоредно с това, Раковски включва Атила сред българските царе, което е видно негово писмо от 1857 г.: "Нашите българи въобще не търсят и не обичат народното просвещение. Те са люде недвижими, те не знаят какво ще рече любов народна и просвещение народно. Те отдавна в несвяст са забравили своите златни векове от времето на храбрия Атила, Кардам, Боян, великия Владимир, славния Първи Асен и прочие"( Д-р Боби Петров. Биография на Георги Стойковъ Раковски, С. 1910).

„Първото съчинение от новите времена, в което Атила заема главно място, е „История Блъгарска“ от Гаврил Кръстевич, излязла в Цариград през 1869 г.“ (Йордан Вълчев„Календар и хронология“, С., 1994, с. 61).

Кръстевич (1813-1898) завършва Сорбоната в Париж през 1843 г., а преди това е бил съученик в Карлово и в Цариград на Г.С.Раковски.

Според Гаврил Кръстевич хунската история е българска: „Уннска, т.е. Блъгарска Iсторiя“, пише той в предговора (с. ХІХ).

Кръстевич отхвърля, че произхода на хуно-българите е от Китай: „Всеки разбира колко безмясто и без основание е онова що казват новия писател французки Дегин и неговите последователи, че уж, според Китайските летописи, унните живеели отначало във вътрешна Азия на север от Китай под името Хiонгну (Hiong-nou)“ (гл. І, с. 9).


За съжаление, Златарски към 1918 г., когато публикува своя труд, не следва българската възрожденска традиция, която възприема хуно-българите различно от западната (Дьогин, Гибън) и руската (Иностранцев), и така вменява един грешен произход на хуно-българите от тюрките хсионг-ну в Средна Азия.

В Европа едва през 1945 г. отново е повдигнат въпроса има ли връзка между китайските хун-ну и европейските хуни. Това става в статиите на историка Ото Менхен-Хелфен (The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22.; The legend of origine of the Huns. Vol. 22; Byzantion, 1945).

Хелфен оборва хипотезата на Иностранцев за приемственост между хсионг-ну и европейските хуни, като посочва, че отсъстват етнографски и антропологични сведения за това. Освен това липсват и археологични факти за „преселение”.

През 1948 г. Томпсън издава книга за хуните и подкрепя теорията на Хелфен, че не трябва да се пише за идентичност между хсионг-ну и европейските хуни.

Днес теорията на Хелфен е общоприета в строгите научни среди, което налага да се преразгледа и официозната в България историческа теза за произхода на българите, основаваща се на В. Златарски.

Определено може да се каже, че тезата на Златарски за произхода на българите е морално остаряла и не отговаря на днешния ден на науката.


събота, 18 юли 2015 г.

Археолози за произхода на хуните на Атила.

         В съвременната историческа наука е възприето (с изключение на България, Русия, Казахстан и Турция), че произходът на европейските хуни няма нищо общо със средно-азиатският народ хсионг-ну (изписван на руски и на български незнайно защо като: "хунну", при положение, че руските археолози коректно го превеждат като "сюнну"). 

         След статиите от 1945 г. на американския историк Хелфен, че няма никаква антропологична и етнографска връзка между хсионг-ну (сюнну, хунну) и европейските хуни (хони), учените са категорични, че не трябва да се повдига въпроса, че хсионг-ну са родствено свързани с европейските хуни.

        (The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22.; The legend of origine of the Huns. Vol 22;Byzantion, 1945)

      Независимо от това, през 60-те години на XX в. Л.Н.Гумильов реши да препотвърди родствената връзка на сюнну с европейските хуни и създаде версията, че един "конен отряд" все пак избягал от сянбийците (хсионг-пи) и отишъл на Волга. Там тези "пасионарни мъже", според Гумильов, си взели жени от маджарките и за два века създали народа "европейски хуни".

           Ето версията на Гумильов:

            "Нет нужды прослеживать всю историю гибели Северного Хунну, но важно отметить, что это государство сопротивлялось Китаю и сяньбийцам не до 93 г. н.э., а до 155 г., когда окончательный удар был нанесен сяньбийским вождем Таншихаем ("Хунну" С. 237). Вслед за этим в 160 г. встречается первое упоминание о гуннах в Восточной Европе. Следовательно, весь переход от Тарбагатая до Волги произошел за два-три года. А это значит, что 2 600 км по прямой были пройдены примерно за 1 000 дней, т.е. по 26 км ежедневно в продолжение трех лет. Совершенно очевидно, что нормальная перекочевка на телегах, запряженных волами, в этот срок не могла быть осуществлена. К тому же надо учесть, что хунны должны были вести арьергардные бои с преследующим противником. Но именно эта деталь дает возможность понять событие. Сяньбийцы не могли не настичь обозы и, видимо, отбили их, пленив стариков и детей. Воины и частично их жены, бросив все на произвол судьбы, верхом оторвались от преследователей и потерялись в степях около Урала. В этих просторах изловить КОННыЙ отряд, твердо решивший не сдаваться, практически было невозможно, и сяньби повернули назад, сочтя свою задачу выполненной."


                                            С.С.Миняев

    Тук публикуваме част от статията на руският археолог С.С.Миняев, с която той оборва хипотезата от 1960 г. на Гумильов, че от Средна Азия все пак бил дошъл един "конен отряд" сюнну (хсионг-ну), които оплодили маджарки и така се пръкнал етноса "европейски хуни" (?)

хсионг-ну на китайски вази


          Eто какво пише Миняев за последните години на Hsiong-nu, които нарича на руски „сюну”, а не „хунну”, подобно Гумильов. Подчертаването на пасажите е мое, а не на автора.
   ...Наконец, об исторической судьбе союза сюнну, о возможности появления сюнну в Европе. Выше отмечалось, что исходным толчком, который привел к возможной миграции сюнну и трансформации их в европейских гуннов, чаще всего называют либо события, связанные с перекочевкой отряда шаньюя Чжичжи на запад, в стану "Канцзюй", либо поражение сюнну от сяньбийцев, в конце 1 в. н. э. Рассмотрим достоверность обеих версий. 
       Согласно сведениям письменных источников, вместе с Чжичжи до "Канцзюй" дошло 3 тыс. человек, которые жили в "городе" шаньюя на берегу р. Дулай, отождествляемой иногда с р. Талас в Киргизии. Однако, в Таласской долине, хорошо изученной археологически, до сих пор не найдено ничего похожего на поселение сюнну или тем более город. Существенно, впрочем, другое. При разгроме ставки шаньюя в 36 г. до н. э. из пришедших с ним сюнну убито 1518 человек и свыше 1200 попало в плен.  Естественно, это обстоятельство перечеркивает попытки связать эпопею шаньюя Чжичжи с началом перемещения сюнну на запад. 
     Обратимся к другой версии. Разделение сюнну на "северных" и "южных" привело к обострению противоречий в их среде, в результате чего "северные" сюнну терпят ряд поражений, разделяясь, в свою очередь, на целый ряд мелких орд. Во главе каждой стоял вождь, по-прежнему именовавший себя шаньюем, но не обладавший той значительной военной силой, которая отличала племенной союз сюнну во II-І вв. до н. э. Ряд поражений, которые терпят эти орды в 1 в. н. э. приводит к бегству их вождей, но отнюдь не на запад, как принято иногда думать. Рассказывая об этих событиях, хронисты используют неопределенные выражения: "шаньюй отошел на 1000 ли" (около 500 км. - С. М), "шаньюй бежал далеко". После поражения в 91 г. н. э. - "северный" шаньюй "бежал неизвестно куда". Каждый раз речь идет о разных вождях, войско которых не следует за ними, а остается на месте и вливается в состав либо "южных" сюнну, либо других племен. Так, в 91 г. н. э. оставшиеся сюнну в количестве 100 тыс. кибиток "сами приняли название сяньби". Важна для нас и следующая фраза источника: "С этого момента началось усиление сяньби".  
  Таким образом, военная сила, которой располагали сюнну в 1 в. н. э. не исчезла, она служила в Центральной Азии основой для усиления других племенных группировок, в первую очередь сяньби, которые вскоре на недолгий срок завладели азиатскими степями. Не случайно письменные источники упоминают о сюнну и во II, и в III, и в ІV-V вв. н. э. т. е. тогда, когда европейские страны уже испытали на себе силу кочевых народов. Историческая судьба сюнну связана в раннем средневековье с Центральной Азией: западнее Саяно-Алтайского нагорья нет ни одного раннего памятника сюнну, а те, которые здесь имеются, относятся к эпохе Маодуня, когда сюнну контролировали и Южную Сибирь, и многие другие районы азиатских степей. 
      Однако кочевые народы, наводившие ужас на цивилизованные страны Европы в первые века новой эры, не случайно, видимо, получили имя "гунны". Европейские историки, конечно, знали о существовании в Центральной Азии мощного племенного союза во главе с сюнну. Сведения о нем могли поступать по Великому шелковому пути, который служил не только для обмена товарами - по нему в обе стороны поступала, видимо, и информация о событиях самого различного характера. Отметим, что некоторые участки этого пути сюнну контролировали в период своего могущества. 
    Сведения о мощном центральноазиатском союзе кочевых племен были, очевидно, столь впечатляющими, что название "сюнну" быстро получило в Европе нарицательный характер; в латиноязычных источниках оно могло быть записано со слуха в различных вариантах. Поэтому, когда кочевые орды появились на границах европейских государств, их стали называть именно таким собирательным термином "гунны", окончательно закрепившимся после их военных успехов. Эти события составляют интереснейшую и во многом еще не прочитанную страницу европейской истории и, конечно, заслуживают отдельного разговора. 
   Как видно, предлагаемая версия не решает проблему происхождения европейских гуннов, а напротив - подчеркивает ее сложность. Исследования этой и других проблем продолжаются, и не раз еще придется вернуться к яркой и насыщенной событиями истории кочевых народов евразийских степей и задуматься над новыми находками и материалами.” (С. С. Миняев . Сюнну. Природа, 1986, №4).


     

четвъртък, 16 юли 2015 г.

Създаване на българската архиепископия и ролята на българската държава.


Създаване на българската архиепископия и ролята на българската държава, доклад на 10 юбилейна конференция на БАН-ИИОЗ, катедра "Религия, вярвания, светоглед". - "Традиционни религиозни светогледи и ценностите на XXI век", 16-17.07.2015 г., София

Княз Борис І на олтара на църквата "Св. Неделя" в Битола.

Българите приемат християнството за официална държавна религия през 865 г., но едва през 870 г. на вселенски събор в Константинопол е учредена Българската архиепископия. Нейният диоцез като територия е бил 1/3 от територията на държавата България и е разположен най-общо казано от Охрид до пристанището на Адриатическо море Йерихо, което било близо до дн. албански град Драч.

Според ръкописен документ от XII в., известен като „Списък на архиепископите на България” (публикуван от Дюканж „Византийски императорски фамилии, гл. 28) княз Борис I има като „трети дял на българското царство” териториите на север от Солун до земите на юг от Драч.

Но кога Борис успява да придобие тези земи?

Крум превзема София през 809 г. През 816 г. е сключен 30-годишния мирен договор между България и Византия, но Омуртаг все пак воюва на север и достига до Горна Панония, а на Византия оказва помощ срещу бунта на Тома. През 837 г. Пресиан е около Солун, но временно. И изведнъж след 852 г. при княз Борис I цялата земя от Солун до Драч е вече българска, а в Българския летопис от XI в. дори се посочва, че Борис  „приел царството” на река Брегалница. Отгоре на това през XII в. „по време, когато начело на Охридската архиепископия стоял вече не български духовник, а синът на севастократор Исак Комнин, Йоан Комнин” (ГИБИ, т. VІІ, 1968, с. 103) и е създаден упоменатият вече „ръкописен списък на архиепископите на България“ (Асемани от ХVІІІ в., с.205), черно на бяло в него пише, че от Охрид до Йерихо и Канина, е било българска земя, при това не цялата, а само 1/3 от българската държава.


Сиреч, излиза, че княз Борис I е разширил българската държава с огромна площ. И тя била „третият дял на българското царство“. Същата територия е тъждествена със създадената през 870 г. Българска архиепископия.

През 1908 г. Златарски издига хипотезата, че тази византийска земя след 837 г. е присъединена по „мирен път” (с. 39) от Пресиан към България. Запленен от славянофилство, Златарски смята, че Пресиян просто се е възползвал от желанието на славяните да се отцепят от Византия, понеже те „винаги са тежнели към българските си съплеменници” (Известия за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета, С., 1908, Отделен отпечатък от Мсб, кн. VI; XXIV, с. 39).

Хипотезата на Златарски е несъстоятелна, предвид Чаталарския надпис на кан Омуртаг, където гърци и славяни са поставени наравно като врагове на българите. „Великият кан Омуртаг е княз от бога в земята, дето се е родил. Като пребъдва в града на Плиска, той построи дворец на Туча и увеличи силата си спрямо гърци и славяни...”

И все пак тези територии при Борис I вече са част от България. И отгоре на това именно те са диоцез на новосъздадената през 870 г. „Българска архиепископия”. Останалите две части от територията на държавата България не са в този диоцез.


Как да си обясним това? Тоест, как да си обясним придобиването на тези нови земи и факта, че новоучредената архиепископия България не е припокривала като диоцез цялата държава България?

Всъщност, ние не казваме нещо ново. Още на събора през 870 г. се е правило ясна разлика между „правата на катедрите”, които не са едно и също с „разделенията на царствата” (LIBI, т. 2, 1960, с. 190).

От папските делегати на събора през 870 г. става ясно върху чии стари територии е създадена новоучредената българска архиепископия. „Апостолическата катедра, както ще можете да узнаете това от декреталните писма на светейшите римски първосещеници от старо време, съгласно с каноните, е управлявала и владяла двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия и Дардания, в която и днес се посочва гр. Дардания, чиято страна се нарича България по името на тези българи” (LIBI, т. 2, 1960, с. 191).

На този събор става дума за две Българии.

За държавата България и за диоцеза на Архиепископия България.

От изявлението на папските легати става ясно, че стара Дардания днес е в държавата, „чиято страна се нарича България по името на тези българи”, но също така става ясно, че Архиепископия България се разпростира и върху други територии, които са под властта на Апостолическата катедра, като „двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия...”.


Това са претенциите на папските легати, които опонират на заместниците на източните патриарси на събора и разясняват разликата между „правата на катедрите”, които не са едно и също с „разделенията на царствата”. Този отговор на папските легати е провокиран от питането на „заместниците на източните патриарси” към българските пратеници на събора: „...”Когато завладяхте онази страна, на чия власт бе подчинена тя и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала.” Българските пратеници отговорили: „Ние извоювахме от гръцка власт тази страна, в която не намерихме латински свещенослужители, но гръцки”. Заместниците на източните патриарси отговорили: „Щом там сте намерили гръцки свещенослужители, ясно е, че тази страна е била под управлението на Константинопол”. Пратениците на светата Римска църква отговорили: „Не трябва да взимате за доказателство гръцките свещенослужители, понеже разликата в езиците не нарушава църковния ред. Впрочем апостолическата катедра, макар сама да е латинска, все пак, поставяйки както всякога, така и досега, според нуждата на страната, в много места гръцки свещенослужители, не е могла и не може да търпи нарушение на своята привилегия.” Заместниците на източните патриарси казали: „Макар и да обяснявате, че ръкополагането на гръцки свещенослужители е било ваше право, все пак никога не ще може да откажете, че тази страна е принадлежала на гръцкото царство”. Пратениците на светата Римска църква отговорили: „Както не лъжем, когато казваме, че управлението на България ни принадлежи по различни основания, така, разбира се, никога не отричаме, че същата е принадлежала и на гръцкото царство. Но трябва да обърнете внимание, че едното се определя от правата на катедрите, а разделенията на царството допускат другото. Ние не се занимаваме с разделението на царствата, а говорим за правото на катедрите”...” (LIBI, т. 2, 1960, с. 190).

От времето на Лъв III Исавър (717-741) константинополската катедра се опитва да сложи ръка над източен Илирик, който е бил подчинен в църковно отношение на папата, както сочат пратениците на събора на светата Римска църква, основавайки се на декреталните писма на папите.


Според някои гръцки извори княз Борис I точно преди покръстването на българите поискал от Византия земя, за да разшири царството си и такава му била дадена. Изворите пишат, че получил областта между Верея и Дебелт, която българите след като я получили нарекли Загора.

Но тази област е българска още от времето на кан Тервел (700-721), при това официално преотстъпена му през 705 г. от Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания), когото Тервел поставя за император в Константинопол след като Юстиниан II бяга от заточението си в Херсон (Крим) и моли Тервел да превземе Константинопол.

Тервел получава с договор областта Загора, пари и много скъпоценни дарове, като всичко това е описано подробно във византийски сборник от Х век „Свидас”.

Българската граница на юг е била при вала Еркесия и дори Загора да е била временно завоювана от византийците, нов договор за уреждане на границата няма.


При Крум тези земи са пак под българска власт, което се потвърждава и от неуспешната битка на север от Адрианопол, която води на 22 юни 813 г. срещу Крум император Михаил I Рангаве (811-813).

Тоест, няма начин Борис I да е получил нещо, което си е негово.

Всъщност една част от хронистите мълчат Борис да е получил земя, а за Загора пише само анонимен летописец, известен като „Продължителя на Теофан”, автор, който мнозина предполагат, че е византийският император от X в. Константин Багрянородни. Хрониката от X в. на Симеон Метафраст (Логотет) не казва нищо, а редица автори като „Скилица-Кедрин, Зонара и Псевдо-Симеон” (Златарски, цит. съч., с. 65) заемат сведението за Загора от „Продължителя на Теофан”. Но внимателното вглеждане в думите на последния показва, че той все пак е написал, че княз Борис, освен Загора, получил и „друга някаква земя”...

И така, като получили обещаната част от ромейската територия (т.е. Загора – б.м.), както и друга някаква земя (?-к.м.), те се подчинили като съюзници на ромеите с връзка на ненарушим съюз. По този начин нещата на Запад тръгнали прекрасно и славата, че са били уредени така, се носела навсякъде” (Theophanis Continus. Chronographia, IV, 13-16; ГИБИ, т. V, 1964, с.с.115-118).

Не е ясно кой е автора на идеята - Варда, Фотий или император Михаил, но е факт, че през 863 г. на българския княз Борис I му е обещано, че ако той и народа му приемат християнството, ще му бъде отстъпена  византийската земя в Илирик от Охрид до Драч, където да бъде учредена Българска архиепископия, независимо, че в църковно отношение диоцеза е папски.

Но Борис е бил наясно с това, че тази византийска земя е църковно зависима от папата, ето защо веднага след като официално приема християнството за държавна религия през 865 г., той изпраща делегати до папата и по този начин дипломатично разиграва между Рим и Константинопол.

През това време на църковни разпри между Рим и Константинопол, княз Борис I насочва вниманието си към новопридобития регион: Брегалница, Белоград (Берат), Лихнида (Охрид) и започва мощно българско асимилиране на територията. По времето на цар Самуил (997-1014), чиято престолнина е Охрид, ни става ясно какво всъщност е направил княз Борис, а по времето на Василий Българоубиец след 1018 г. ни става ясно защо областта е имала специален статут при и след Борис.

Българската архиепископия е създадена през 870 г. като диоцез под властта на Константинопол, тя е византийска верска единица и епитета  „Български” в църковно значение е прегърнат от всички гръцки архиепископи, като се почне от първият български архиепископ грък и се продължи при архиепископите там след 1018 г.

Превземането на България от Василий Българоубиец слага край на българската патриаршия с център Дръстър, уредена между цар Петър и Роман Лакапин, но не слага край на Българската архиепископия с център Охрид, напротив – Дръстър и Видин са додадени към тази архиепископия с указ на Василий Българоубиец.

Тоест, да се върнем пак на въпроса - кой е бил стратег на плана, изработен в Константинопол около 863 г., с който се е целяло да се трансформират папските в църковно отношение земи в Илирик, към патриарха на Константинопол? Варда или Фотий? Варда, който възстановява светските науки и университети във Византия или блестящият преподавател в тях Фотий, който за 7 дена става от ректор патриарх?

Тези земи като светски и държавни са били на Византия, но  църковно не са били и всъщност нито един византийски император не може да ги даде на Константинополската катедра. Това може да го стори само вселенски събор.

Представете си как по онова време църковната зависимост е била по-силна от светската, понеже „правата на катедрите”, не са едно и също с „разделенията на царствата” (LIBI, т. 2, 1960, с. 190), както казват през 870 г. пратениците на папата на Вселенския събор, който довършва започнатото през 863 г. и източен Илирик, зависим църковно дотогава от папата, официално става част от катедрата на Константинопол, чрез плана „Българска архиепископия”.

Тоест, архиепископия, която носи името на българите, но не е само светска земя на Българската държава, а и църковна земя на Константинополската патриаршия.

И в завършек можем да си зададем въпроса: ако Борис I не бе получил тази земя от Византия, където да бъде създаден диоцеза на архиепископия „Българска”, той щеше ли да приеме изобщо християнството?


Моят отговор е –Да! Не само защото е бил под влияние на сестра си, която е християнска, не само защото най-близкият му съветник Петър е бил отлично запознат с каноничното право и догмите на християнската църква, а и защото си е давал сметка, че с една християнска империя на франки от север и една византийска от юг, е нямал шанс да разширява светски земите си, ако не го прави и църковно...Очевидно, княз Борис I е бил блестящ дипломат, който залага в българската държавност синдрома занапред религията да е част от българската дипломация и неслучайно именно той посочва държавния инструментариум за тази нова политика: славянската писменост и литургия.

сряда, 15 юли 2015 г.

Русия криела волжко-българските книги.



Разцветът на Волжка България като държава е през ХІ-ХІІІ в., когато територията й на север е до Ледовития океан, а на юг анексира почти всички стари земи на Хазария (Бартолд, Новоселцев). Основен пристанищен град на Волжка България на Каспийско море е гр. Саксин (по данни на андалузкия пътешественик от ХІІ в. Ал-Гарнати), до дн. гр. Астрахан.



Волжките българи са наследници на Кубратова България. Те са по линия на Бат Баян, чието потомство дълго време е васал в Хазария и има административен център на Крим, в гр. Боспор (Башту), дн. Керч. През средата на ІХ в. васалният династичен род Дуло се премества в гр. Болгар на Волга и Кама и този град става център на бъдещата държава.

    Гр. Булгар

Волжките българи по произход са кимерийци и езика им е бил индоевропейски, но след краха на държавата им под монголо-татарските пълчища на Чингиз хан след ХІІІ в., там старият полифонизъм от езици (български, чувашки, каганатско-тюркски) е изгубен и окончателно се установява кипчако-тюркският език.

Волжките българи са отюречени, докато дунавските българи запазват своя език, въпреки, че през ІХ в. приемат за писмен и литургичен език славянския. След ХІІІ в. дунавско-българската жива реч, която лексикално е близка до славянската, но граматично е различна, се налага в писмеността.


Волжките българи са имали писменост и книги, използвали са арабицата за алфабет на тюркския език. Волжко-български исторически ръкописи, писани на арабица след Х в. и до днес се съхраняват в тайните сейфове на руските архиви, но никой няма достъп до тях. 

Изобщо тюркоезичната историческа средновековна литература, която се съхранява в Санкт-Петербургския филиал на Института по изтоковедение на Руската академия на науките (ИВ на РАН), никога не е била легализирана, за да се ползва от изследователите.

                  ИВ на РАН

В краят на ХХ в. се появиха волжко-българските исторически компилации „Джагфар тарихи“, преписвани през ХVІІ в., но както ще видим, и днес в тайните фондове на ИВ на РАН се съхраняват волжко-български книги, при това преписвани един век преди „Джагфар тарихи“, през ХVІ в.

Едва през 1962 г. във фондовете с ръкописи е позволено на трима учени да каталогизират тюркоезичните текстове с историческо съдържание. Техните имена са Л. В. Димитриева, А. М. Мугинов и С. Н. Муратов. Те работят под редакцията на А. Н. Кононов. Това библиофилско описание е предприето от тогавашния предходник на ИВ на РАН, т. е. от Институтът на народите на Азия към Академията на науките на СССР. 

През 1963 г. ръкописите са заведени за първи път по правилата на библиографията и им е даден шифър. 


През 1965 г. в тираж от 1150 бройки е издадено „Описание тюркских рукописей института народов Азии, т. І, История”, в издателство „Наука”. Срещу всеки шифър е направено кратко описание какво съдържа ръкописа, но тази деликатна дейност се е извършвала под „наблюдението” (с. 6) на някакво загадъчно „Методическо бюро” (с. 6), което не е нищо друго, освен специална цензура.

Още на втора страница добросъвестните библиографи уточняват, че ръкописите пред тях са огромен брой „съчинения, писани на турски, узбекски, уйгурски, татарски (разбирай „волжко-български” - б. м.), азербайджански и туркменски езици”. Те твърдят, че текстовете са писани с „арабско писмо” (с. 3). Освен това, „историческите съчинения по време на написването обхващат период от Х до началото на ХХ в.” (с. 6).

Оказва се, че от общо двадесет ръкописа, засягащи историята на Волжка България, седемнадесет не са били заведени и са нямали сигнатура до 1963 г.

Трите текста, които единствено са били заведени до 1963 г., са от колекциите на Дал, Савелев и един от неизвестна колекция.

Библиографите твърдят, че деветнадесет исторически ръкописа (от 20 описателни номера: 36 - 55), засягат историята на Волжка България и са съставени (или преписани) през ХVІ век. (с. 247).


Досега се знаеше, че средновековни волжко-български ръкописи са били преписвани през 1680 г. (ХVІІ век) от секретаря на Сеид Джагфар, чието име е Бахши Иман. Оказва се, че един век по-рано се е правило същото на територията на Казанска България.

Ръкописите, които са нямали сигнатура преди 1963 г. и едва тогава им е даден за първи път шифър, са (първо пишем номера по описанието от 1963 г., а след това даденият шифър); 37 (1232); 39 (2578); 40 (2598); 42 (3981); 43 (2564); 44 (2637); 45 (3447 - ІІІ); 46 (3492 - І); 47 (2548); 48 (2597); 49 (4310); 50 (2670); 51 (3447 - І); 52 (2624); 53 (1034); 54 (2623); 55 (2515).

Онези три, които са били заведени, са: 36 (нов шифър 749); 38 (н. ш. 751) и 41 (н. ш. 750).

Общият брой е 20! 

Описателните номера са 36 - 55. 

Всички те, според библиографите, засягат историята на Волжка България.

Ръкопис под № 56 има шифър 3492 - І. В горната група (36 - 55) ръкопис с номер 46 (3492 - ІІ) съвпада с 56, което означава, че авторът е един и същ. И действително № 56 е известната в Казан (от 1870 г.) книга на Шараф ад - дин ибн Хасан ад - дин ал - Булгари (така е изписан на оригинала на арабски, въпреки че този автор сега в Татарстан не го наричат ал - Булгари, а ал - Муслими - б. м.) „Рисала - и таварих - и Булгарийа”.

Явно № 46 е дубликат на № 56 и понеже № 56 (горната книга) е издадена в гр. Казан през 1780 г., може би № 46 са чернови на ал - Булгари.

Оттук обаче започва „теорията на конспирацията”, ако мога така да кажа.

Всички описани ръкописи (36 - 55), в нарочният раздел „Автор”, са поставени под името на „ал - Булгари”, без да става ясно този човек от ХІХ в. ли са имали предвид библиографите или множество автори (преписвачи и компилатори) волжки българи, които масово са слагали низбата „ал-Булгари”, за да демонстрират народностното си самосъзнание?

Дълго време Русия се опитваше да заличи спомена за великата държава Волжка България. И днес Русия пренебрегва думите на основателят на евразийската доктрина княз Н.С.Трубецкой, който още през 1921 г. обърна внимание в книгата си „Исход к Востоку“ (София., 1921, с.141), че руската история трябва да изучи положителното влияние на „домонголските държави Хазария и Волжко-камска България върху формирането през ІХ век на незначителната тогава варяжко-руска държава“.